Р Е Ш Е Н И Е №
гр. Ямбол, 05.11.2019 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, въззивен
граждански състав, в открито съдебно
заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
ВЕСЕЛА СПАСОВА
с участието на секретаря Л. Р. като
разгледа докладваното от съдия В. Спасова възз.гр. дело № 228/ 2019 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Подадена е въззивна
жалба от „А1 България“ ЕАД- гр.София, чрез адв.П. В.,
против Решение № 373/21.5.2019 г. на Ямболския районен съд, постановено по гр.д. № 3771/2018 г., в частта, с която са
отхвърлени като неоснователни предявените от въззивника искове по чл. 422 от
ГПК, връзка с чл.79, ал.1 и чл.92 от ЗЗД
против “Минна компания – П.“*** -да бъде прието за установено, че ответникът
дължи общо разликата над 121.68 лв. до 15 521.53 лв., въз основа на
договор за мобилна гласова телефонна услуга от 07.03.2005 г. и договор №
502417377/26.03.2015 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 2144/2018 г. по
ч. гр. д. № 2920/2018 г. на РС-Ямбол. В жалбата се сочи, че решението
на ЯРС в отхвърлителната част и в частта за разноските е неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. Излагат се доводи,
че съдът е приел за размер на претенцията по договора от 2005 г. сумата 599,85
лв., представляваща фактурирани и неплатени предоставени услуги, както и сумата
от 5000 лв. неустойка- по 200 лв. за всеки телефонен номер, дължима поради
прекратяване на договора по вина на ответника. Всъщност претенцията по този
договор, отнасящ се за пет телефонни номера, е уточнена с допълнителни молби и
е в размер на 309,87 лв., като не включва посочената неустойка. Също така
според въззивника неправилно е приет за размер на претенцията по втория договор
сумата от 9 921,68 лв., докато с исковата молба е претендирана сумата от
14 921,99 лв., в който размер е уточнена и с допълнителната молба. Сочи
се, че по този начин съдът неправилно е увеличил цената на първия иск с 5000
лв., а е намалил цената на втория със същия размер, за което не е бил
компетентен. Във връзка с това се сочи необоснованост на решението относно
неустойката от 5000 лв., която съдът е приел за недължима, поради недоказване
на възникването на облигационно отношение по договора от 2005 г. По отношение
на неприемането от съда на уточнението с допълнителната молба на ищеца от
07.12.2018 г. в жалбата се сочи, че съдът неправилно е процедирал, доколкото с
тази молба е бил намален размерът на иска от 599,85 лв. на 390,87 лв. (на друго
място в жалбата е посочено „309,87 лв.“). Съдът не е дал указания на ищеца да
заяви оттегля ли или се отказва от разликата до първоначалния размер. Според
въззивника ЯРС необосновано е приел неустановеност на договорното
правоотношение от 07.03.2005 г. поради непредставяне на договора от посочената
дата, доколкото поради далечния момент на сключването му същият не се съхранява
на хартиен носител, но са представени издадени въз основа на него фактури,
които доказват вземанията. В жалбата са изложени доводи относно неправилност на
изводите на съда за нищожност на клаузата за неустойка по втория договор от
2015 г., като се сочи, че не е налице противоречие с добрите нрави. Съдът
неправилно е приел, че размерът на месечната абонаментна такса е 4,50 лв. при
изчисляване на очакваните вреди от неизпълнението, а всъщност за отделните
ползвани от ответника номера е дължима различна по размер такса. Освен това
вредите следва да се определят и с оглед очакваните приходи от предоставените
гласови услуги, които в обжалваното решение не са взети предвид. Според
въззивника неустойката изпълнява присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции и не води до неоснователно обогатяване. Договорът е сключен
при съгласие на двете страни и за тях тя е справедлива. Освен това те са
търговци и е приложима разпоредбата на чл. 309 от ТЗ, че неустойката по
търговски сделки не може да бъде намалена поради прекомерност. Това изключва
прогласяването й за нищожна поради противоречие с добрите нрави. Обратното
означава заобикаляне на закона-на императивната забрана на чл. 309 ТЗ. С оглед
на изложеното въззивникът счита, че претенцията за неустойка в размер на
14 800 лв. следва да бъде уважена изцяло. Искането е за отмяна на
решението в отхвърлителната част и уважаване на исковете.
Въззиваемият, чрез адв. Д.Ц., е
депозирал писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и заявява, че
първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва
да бъде потвърдено. Счита, че ответникът не е доказал твърденията си за
сключване на договор от 2005 г., за предоставяне на услуги по него, поради
което искът обосновано е отхвърлен. Не са ангажирани доказателства за
осчетоводяването на претендираните услуги. В договора по делото не са посочени
сумите на месечните такси за мобилните номера, нито претенцията за неустойка е
индивидуализирана с изчисляването й поотделно въз основа на всяка от тях. При
изчисляване на размера на дължимите такси следва да се изходи и от оставащия
срок на договора, който е по-кратък от 2 години и дължимата сума би била
по-малка от претендираната. В отговора въззиваемият излага доводи и за
неосъществяване на фактическия състав на прекратяване на договорите по реда на
чл. 87 от ЗЗД.
В с.з. въззивникът не изпраща
представител, а жалбата се поддържа с писмена молба.
Въззиваемата страна, чрез процесуалния
си представител, пледира за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението
на ЯРС.
Въз основа на събраните по делото
доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
предявени по реда на чл. 422 от ГПК от „А1 България“ ЕАД- гр.София против “Минна
компания – П.“*** искове, с които се претендира съдът да установи, че последното
дължи сумата общо от 15 521.53 лв. по посочените в заявлението фактури,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда
– 26.07.2018 г. до окончателното изплащане, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 по ч.гр.д. № 2920/2018 г. по описа на ЯРС. В даден от съда
срок, с Молба от 28.11.2018 г., е уточнено, че сумата е сбор от дължимите по
Договор от 07.03.2005 г. 599,85 лв. за абонаментни такси по 11 фактури и
неустойка (200 лв. за прекратяване на договора за един мобилен номер-0884 875
778) след частично плащане по 4 от издадените фактури, плюс вземания за сумата
общо от 14 921,68 лв. по Договор No 502417377/26.03.2015 г., включващи
121,68 лв. неплатени абонаментни такси - остатък след частично плащане по една
фактура и сумата от 14 800 лв. неустойка за прекратяване на договора за 75
номера. Ищецът е посочил, че ответникът е абонат на „Мобилтел" ЕАД (с ново
наименование „А1 България" ЕАД) от
С подадена допълнителна молба от 07.12.2018
г. ищецът е заявил, че претендира по първия договор сумата общо от 390,87 лв., без
от молбата да става ясно по какъв начин е формирана тази сума, като са изложени
обстоятелства само във връзка с три от 11 фактури по предходната уточнителна
молба. Заявил е, че вземането му за сумата от 0,31 лв. по фактура № 0331526811,
издадена на 23.04.2016 г., с падеж на плащане - 22.06.2016 г., период на
фактуриране 21.03.-20.04.2016 г. за месечни абонаментни такси за електронни
съобщителни услуги и стойността на използваните услуги (разговори, данни,
съобщения и други) произтича от втория договор, тъй като е за мобилен номер
0885911046, а не за посочените в заявлението мобилни номера. Не е поддържал
уточнението с предходна молба, че това вземане произтича от първия договор.
Променил е с оглед на това общият размер на вземането по втория договор.
С оглед липсата на съвпадение между
обстоятелствата, изложени в заявлението и и молбата за изменение на иска съдът
е дал указания на ищеца да уточни исканията си, като заяви изменя ли
основанието на иска, въпреки че е недопустимо в производството по чл. 422 от
ГПК. Приел е, че подадената молба за изменение на иска е нередовно процесуално
действие по смисъла на чл. 101 от ГПК и е дал срок за отстраняване на
нередовностите й с предупреждение, че в противен случай подаването й ще се
счита неизвършено. В дадения срок ищецът не е отстранил неяснотите, като в
подадена на 16.04.2019 г. молба е заявил, че с подадените уточнителни молби е
посочил с всяка от фактурите „какво и за кой номер“ претендира.
Ответникът е изложил доводи за
недопустимост на исковете–поради разминаване на обстоятелствата в исковата
молба и заявлението, което е недопустимо, и за
неоснователност- за липса на доказателства за сключване на договорите и
общите условия, и за заявяване пренос на номера; за разминаване между
претенциите по фактури и представените документи (и в сумите, и в абонаментните
мобилни номера); за неосъществяване на фактическия състав на прекратяване на
договорите по реда на чл. 87 от ЗЗД, за неяснота и нищожност на клаузата за неустойка,
определена като фиксирана сума, евентуално че неустойките са прекомерни.
Фактическата обстановка по делото не
е безспорна.
По заявление на ищеца е образувано
ч.гр.д.№ 2920/2018 г. по описа на ЯРС срещу длъжник „Минна компания – П.“***
общо за сумата 15 521.53 лв., произтичаща от подробно описани 63 броя
фактури и сметки, издадени въз основа на активирани на различни дати телефонни
услуги за 5 бр. телефонни номера (0886 400 447 0886
777 158, 0887 698 369, 0885 305 393, 0884 875 778) и на сключен след това договор за мобилна
гласова телефонна услуга от от 26.03.2015 г. за още 75 номера. Сумата включва
неизплатени услуги и неустойка за прекратяване на договорите по вина на
длъжника. Съдът е издал заповед № 2144/27.07.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК като е разпоредил длъжникът да заплати на
заявителя претендираните суми и разноски в заповедното производство. В срока по
чл. 414 от ГПК длъжникът е възразил, че не дължи претендираните суми.
В заповедното производство е представен
Договор № 502417377/26.03.2015 г., по който „Мобилтел" ЕАД е предоставило
на „Минна компания – П.“*** съобщителни услуги, чрез една или няколко
електронни съобщителни мрежи при условията на договора и ОУ за
взаимоотношенията между страните по него. Договорът е сключен за предоставяне
на услуги по различни тарифни планове „Мтел бизнес“ за общо 75 номера и „Мтел
мобилен интернет“ за още един номер, които номера и планове са посочени подробно
в Приложение № 2 към договора. Приложение № 1 от същата дата касае условията за
ползване на ценови пакети за пренос на данни „Мтел Бизнес мобилен интернет“. Договорът
от 26.03.2015 г. е сключен за срок от две години, считано от 21.04.2015 г. до
21.04.2017 г. Съгласно чл. 7.2.3 от Приложение № 1, преди изтичане на срока за
ползване абонатът няма право да спира временно достъпа до мрежата или да
прекратява договора по отношение на посочените в приложението услуги, освен
след заплащане на дължимата неустойка или в случаите на неизпълнение от страна
на оператора, посочени в приложимите ОУ. Според чл. 7.3.1 от Приложение № 1, в
случай, че абонатът наруши задълженията, произтичащи от договора, ако по негово
искане или вина договорът бъде прекратен в рамките на определения срок на
ползване, операторът има право да прекрати договора по отношение на тези или
всички услуги и/или да получи неустойка в размер на 200 лв. без ДДС, когато
договорът е сключен със срок на ползване две години, която се дължи от абоната
за съответната СИМ карта.
Представени са в исковото производство 12
фактури, издадени на името на ответното дружество, ведно с Приложение А към
всяка от тях, съдържащо подробни данни относно размера на сумите по фактурите,
начислени във всяка от тях за множество телефонни номера. В документите не е
посочен договорът, от който произтичат вземанията за всеки от мобилните номера.
Съдът е дал указания на ищеца за необходимостта от специални знания по делото
за изчисляване на размера на вземанията и за проверка на твърдените частични
плащания. В дадения срок ищецът не е заявил искане за назначаване на посочената
от съда счетоводна експертиза.
В исковото производство ищецът е
представил Заявление за пренасяне на номера в мрежата на „Теленор“ от
20.01.2016 г., с което ответникът е поискал пренасянето на 26 номера в тази
мрежа и е заявил съгласие за прекратяване на договора си за тях с „Мобилтел" ЕАД, като
заявлението се счита за предизвестие за прекратяване.
Ищецът е представил Становище без
дата от ответника до ЧСИ С. Я. с копие до ищеца, изпратено по повод
извънсъдебна покана на мобилния оператор за сумата от 21805,73 лв., оспорена от
длъжника в становището като недължима.
ЯРС е уважил иска за неплатените
телефонни услуги по втория договор за 121,68 лв., а е отхвърлил претенцията по
първия в първоначално предявения размер от 599,85 лв., като е приел за неуточнена молбата от 07.12.2018 г. за
изменение на иска. Отхвърлил е претенция за неустойка от 5000 лв. по първия
договор и за 9 921,68 лв. по втория. Приел е, че не е доказано сключването
на първия договор и възникване на вземанията по него, както и че клаузата за
неустойка във втория договор е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Въз основа на горното съдът прави
следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в
преклузивния срок по чл. 259 от ГПК, от надлежна страна и при наличие на правен
интерес от обжалване. Поради това е допустима, а разгледана по същество се
явява неоснователна по следните съображения:
ЯРС е постановил валидно и допустимо
решение.
Предявени са
обективно съединени искове с правно основание чл. 422, вр. чл. 79 ал.1 и и чл. 92 от ЗЗД.
В заповедното
производство е заявена претенция за сумата от 15 521.53 лв., като не е
било посочено основанието за активиране на мобилни услуги за петте номера преди
сключване на договора от 26.03.2015 г., с който са предоставени услуги за още
75 номера. Т.е. съществувала е неяснота, въз основа на какво са били
предоставени услугите преди 26.03.2015 г. Нередовността не е била отстранена в
рамките на заповедното производство, но това е направено в исковото. Ищецът
изрично е посочил, че е бил сключен предходен договор от 07.03.2005 г., по
който са предоставени услугите за 5-те номера. Това уточнение не представлява
въвеждане на ново основание за претенцията, която в исковата молба е била
заявена по същия начин, както в заявлението –като общ сбор на сумите по
изброените фактури. Посочването на юридическия факт, въз основа на който
кредиторът е предоставял услуги на фактурираната стойност, не е изменение на
основанието по заявлението и не води до недопустимост на исковете. Поради това
възражението на ответника в тази насока е неоснователно.
Действително,
както се сочи във въззивната жалба, ищецът е подал допълнителна молба, с която
е намалил размера на претенцията по първия договор от 599,85 лв. на 390,87 лв., но не е
посочил ясно, как е формирал тази сума, освен изваждането на една от
фактурираните суми, тъй като се отнасяла за друг телефонен номер, различен от
посочените в заявлението пет номера. Доколкото последното твърдение представлява
изменение на основанието, на което фактурираната сума е била заявена пред
заповедния съд, ЯРС по повод възражение на ответника е дал указания в с.з. за
уточняване на исканията, предвид недопустимостта в производството по чл. 422 от
ГПК да бъде изменяно основанието на иска. Ищецът е заявил в писмена молба, че
вече е уточнил претенцията си. Не е конкретизирал в нея, какво представлява
сумата от 390,87 лв. и не е
заявил, че желае да бъде прието изменение на основанието на иска. Съдът с оглед
на това правилно се е произнесъл с решението по претенцията, основана на
договора от 07.03.2005 г., в първоначалния й заявен размер. ЯОС счита, че не е
допуснато процесуално нарушение, тъй като ищецът е подал неясна молба и не е
отстранил нередовността на процесуалното действие, с което е предприел
изменение на иска. Правилно такова не е било прието от съда. Изменение на
основанието на иска в производството по чл. 422 от ГПК е недопустимо, както е
прието в Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014
г. на ОСГТК на ВКС.
Действително,
както се сочи във въззивната жалба, в мотивите съдът е обсъдил претенцията за
неустойка по първия договор вместо за 200 лв., както е била заявена в молбата
от 28.11.2018 г., за 5000 лв., а по втория договор е разгледал претенция за
9 800 лв. вместо за сумата от 14 800 лв. В диспозитива на решението
обаче е отхвърлил иска в общ размер, без да разграничава претенциите по
отделните договори. Поради това решението му не се явява недопустимо.
По отношение
на правилността му ЯОС намира следното:
Ищецът е
претендирал, че активираните до 26.03.2015 г. мобилни услуги произтичат от един
договор- от 07.03.2005 г. Ответникът е оспорил съществуването на договорни
отношения между страните за тези номера. С оглед на това в тежест на кредитора
е било да докаже сключването на договора. Във въззивната жалба е заявил, че
самият документ не се съхранява, поради което не го е представил, но вземанията
са доказани от представените фактури. В последните обаче липсват данни въз
основа на какъв договор са съставени. Съдът е указал на ищеца необходимостта от
счетоводна експертиза, която би могла да провери счетоводствата на страните и
да установи какви вземания, съответно задължения са осчетоводени, също да провери
налице ли са частични плащания от длъжника. При наличие на такива данни би могло
да се направи извод за договорни отношения между страните, доколкото плащането
би представлявало признание за тях. По правило, за търговските сделки не се
изисква форма за действителност, съгл. чл. 293 ал.1 от ТЗ и поведението на
длъжника е релевантно за установяване съществуване на правоотношението (чл. 293
ал.3 ТЗ). Ищецът обаче не е направил искане за назначаване на експертиза в
дадения от съда срок. След като е проявил процесуално бездействие, следва да
понесе тежестта от недоказването. Правилно ЯРС е отхвърли претенциите, основани
на спорния договор от 07.03.2005 г.
Във връзка с
втория договор, производството пред ЯОС е висящо само по претенцията за
неустойка.
Съгласно чл.
92 ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
В клаузата на чл. 7.3.1 от Приложение № 1 към договора от 26.03.2015 г. е уредено задължение за неустойка в случай, че абонатът наруши задълженията, произтичащи от договора,
ако по негово искане или вина договорът бъде прекратен в рамките на определения
срок на ползване. Тогава операторът има право да прекрати договора по отношение на тези или
всички услуги и/или да получи неустойка.
Ответникът е
оспорил като нищожна клаузата, която според насрещната страна е валидна. Във
въззивната жалба се сочи, че не противоречи на трите основни функции на
неустойката и е справедлива.
Част от
претенцията се основава на обстоятелството, че абонатът е подал заявление за
пренос на номера към друг мобилен оператор, с което е станал причина за
прекратяване на договора за тях.
Чл. 134 ал.1
от Закона за електронните съобщения задължава предприятията,
предоставящи обществени електронни съобщителни услуги чрез използване на номера
от Националния номерационен план, да осигуряват възможност за преносимост на номерата, като абонатите могат да
запазват негеографския номер при промяна на предприятието, предоставящо
съответната услуга (т.2). (Съгласно
чл. 12 т.1 от Наредба № 1 от 22.07.2010 г. за правилата
за ползване, разпределение и процедурите по първично и вторично предоставяне за
ползване, резервиране и отнемане на номера, адреси и имена, издадена от председателя
на КРС, негеографските
кодове са и тези за достъп до електронни съобщителни мрежи). В чл.2 ал.1 от приетите на основание чл. 134 ал.3 от ЗЕС, с Решение № 2426 от 19.12.2008 г. на Комисията за регулиране на
съобщенията, Функционални
спецификации за осъществяване на
преносимост на негеографски номера при промяна на доставчика, предоставящ съответната услуга изрично е признато, че преносимостта е
право на абоната да запази ползвания от него негеографски номер при промяна на
предприятието, предоставящо обществени телефонни услуги (наричано по-нататък
"доставчик"), чрез чиято мрежа се организира достъпът до съответната
услуга.
ЗЕС допуска
едностранно прекратяване на договора при упражняване на посоченото право. Съгласно
чл. 226 ал.5, независимо от срока на договора, условията
и процедурите за прекратяване на договора
между предприятията, предоставящи електронни съобщителни услуги, и техните
абонати не са пречка за смяна на предприятието, предоставящо услугите. Чл. 28
ал.6 изр.2 от Функционалните спецификации обявява заявлението по ал. 1 за пренасяне на номер като волеизявление на
абоната за прекратяване на договорните отношения с даряващия
доставчик/вторичния доставчик.
Следователно в случая е настъпило прекратяване на договора на посоченото
основание. Установи се подаването на заявление за 26 номера (не 25), както
твърди ищецът.
ЗЕС урежда
изрично случаите на недължимост на неустойка в
хипотези на безвиновно прекратяване от потребителя на
договор за мобилни услуги -в чл. 228, ал. 5 вр. с ал. 3 -при едностранно прекратяване на срочен договор за мобилни
услуги в периода на влизането му в сила и в чл. 229а, ал. 1 -при едностранно прекратяване на безсрочен договор
за мобилни услуги. Извън изрично
уредените случаи уговарянето на неустойка при
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги, което има действие
занапред, е допустимо (арг. и от чл.
228, ал. 1, т. 4, б. "в" ЗЕС), т.е.
законът изрично признава правото на кредитора да обезпечи изпълнението с
неустойка. В процесния случай договорната клауза е в съответствие със
специалния закон, като касае обезпечаването на срочен договор извън посочените
законови хипотези на недължимост на неустойка. Това не препятства преценката за противоречие на клаузата с добрите нрави.
Втората част
от претенцията е свързана с прекратяване на договора спрямо останалите номера
поради виновно неизпълнение. ЯРС е приел за установено задължение за плащане на
мобилни услуги с влязло в сила в тази му част решение. Т.е. налице е
неизпълнение на парично задължение-първият елемент от фактическия състав. Прекратяването
на услугите е безспорен факт, т.е. операторът е упражнил правото си да прекрати
договора едностранно. Клаузата дерогира общото правило
на чл.
87, ал. 1 ЗЗД, като не предвижда форма, в която изявлението на кредитора да бъде
отправено към длъжника. Т.е. може да бъде и конклудентно – с действията по прекратяване на услугите. Тези действия стават неминуемо достояние на
абоната, поради което е неоснователно възражението на ответника, че е следвало
да му бъде връчвана писмена покана. Все пак такава му е била връчена, видно от
отговора й, адресиран до ЧСИ с копие до ищеца. Основателни са и доводите във
въззивната жалба, че самата искова молба играе ролята на покана по смисъла на
чл. 87 от ЗЗД. В този смисъл е и цитираната от ответника в отговора на исковата
молба практика на ВКС (Решение № 218/29.11.2016 г. по гр.д.№ 1306/2016 г., IV г.о., Решение №
4/23.06.2017 г. по т.д.№ 50183/2016 г., IV г.о. и др.). Ответникът не е изпълнил паричното
си задължение до приключване на съдебното дирене, до който момент може да се
приеме, че му е предоставен достатъчен срок от кредитора. Поради това е налице
и вторият елемент от фактическия състав, пораждащ задължение за неустойка.
Неправилно ЯРС е приел, че клаузата за неустойка е
нищожна на осн. чл. 26 ал.1 от ЗЗД, ръководейки се от указанията в т.4 на ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС за преценката във всеки конкретен случай дали една неустойка е
нищожна от гледна точка на добрите нрави. Въззивната жалба в тази й част е
основателна.
Касае се за
компенсаторна неустойка. Неоснователно е оплакването на ответника, че след като
е уговорена във фиксиран размер, неустойката е нищожна. От значение за
валидността й е, не как е определен размерът й, а дали е уговорена извън
присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В Решение № 465 от
26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1165/2009
г., IV г. о. е прието, че доколкото в закона липсват конкретни предписания относно начина на определяне
на неустойката (нормата на чл. 92 от ЗЗД е
диспозитивна), страните са свободни сами да определят този начин - като
глобална сума или като процент от главното задължение, както и те да преценят
дали плащането й да бъде еднократно или периодично.
Правопораждащият
факт на процесното правоотношение е двустранна търговска сделка. С оглед на
това въззивникът е изложил доводи в жалбата за приложимост на разпоредбата на
чл. 309 от ТЗ, че неустойката по търговски сделки не може да бъде намалена
поради прекомерност. По този начин е обосновал неправилност на констатацията на
ЯРС за нищожност на клаузата, основана на съпоставка между размера на
неустойката и общия размер на дължимите до края на срока на договора
абонаментни такси. ЯОС, съобразявайки приетото в ТР № 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, че прекомерността на неустойката не води a priori до нейната нищожност, счита че е без значение дали в случая тя е съотносима
към размера на действителните вреди от неизпълнението. Според ВКС неустойката е
съпоставима само с очакваните към момента на сключване на договора вреди. Съотношението
помежду им не е свързано с абсолютна аритметична съпоставка, а вредите следва
да се разгледат на плоскостта на кредиторовия интерес от изпълнението, за да се
прецени, неустойката обезщетява ли вреди над обичайните или изпълнява
наказателна функция (Решение № 66/23.08.2019 г. по т.д.№ 2131/2018 г., I т. о. на ВКС). В случая са основателни доводите на въззивника, че
интересът на кредитора от изпълнението е свързан не само с абонаментните такси,
а и със заплащането на цените на изходящи гласови повиквания, съобщения, трафик
на данни за мобилен интернет и пр. Тяхната дължимост следва да се отнесе към
договорения двугодишен срок на предоставяне на услугите, тъй като преценката за
нищожност на неустойката се прави към момента на сключване на договора, което
първоинстанционният съд не е съобразил. Поради това изводът му, че неустойката
в размер на 200 лв. за мобилен номер е в разрез с обезщетителната й функция, е
необоснован. Същото се отнася и до обезпечителната и санкционната й функции. В
тази насока е Решение № 107 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о., по чл. 290 от ГПК, изтъкващо факта, че сделката
е търговска. Според ВКС не може да се разглежда като нарушение на добрите нрави фактът, че
размерът на дължимата неустойка надхвърля размера на претърпените от кредитора
вреди. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката
може да изпълнява и наказателна функция, особено когато се касае до сделки
между търговци. Такава функция неустойката има в случаите, при които размерът й
надхвърля вредите от неизпълнението.
Поради това решението на ЯРС се явява частично неправилно и следва да
бъде отменено в частта за сумата от 14800 лв., като искът за нея се явява
основателен и следва да бъде уважен. Исковете за неплатени услуги и неустойка
от 200 лв. по договора от 07.03.2005 г. правилно са били отхвърлени от ЯРС и
решението в тази му част следва да бъде потвърдено.
Искането на страните за присъждане на разноски следва да се уважи
съразмерно съгл. чл. 78 ал.1 и 3 от ГПК. Ищецът- въззивник е представил доказателства
само за заплатени държавни такси. Не е представил договори за правна помощ с
упълномощения адвокат, нито доказателства за заплатени адвокатски хонорари по
делата. Поради това претенцията му за тях е неоснователна. За заповедното
производство са му дължими съразмерно на уважената част от исковете разноски в
размер на 298,45 лв., в първоинстанционното исково производство-434,10 лв., а
за въззивното-290,52 лв. или общо 1023,07 лв. На въззиваемия са дължими
разноски за платен адвокатски хонорар по трите договора за правна защита и
съдействие, съразмерно на отхвърлената част от исковете: за заповедното
производство- 34,78 лв., за производството пред ЯРС като исков съд и ЯОС –по
46,38 лв. или общо 127,54 лв. По компенсация на ищеца следва да се присъдят разноски
от 895,53 лв.
Ето
защо ЯОС
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№ 373/21.05.2019 г.,
постановено по гр.д.№ 3771/2018 г. по описа на РС- Ямбол в частта, с която е отхвърлен предявеният от
„А1 България“ ЕАД- гр.София против “Минна компания – П.“***
иск за неустойка в размер на 14800 лв. въз основа на Договор за мобилна гласова
телефонна услуга № 502417377/26.03.2015 г., както и са присъдени разноски на
страните по заповедното и исковото производства и вместо това постановява:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че
“Минна компания – П.“ АД, ЕИК 128582600, със седалище гр.Ямбол, ул. „Ямболен“ №
13, ет.5 дължи на „А1 България“ ЕАД- гр.София, район „Илинден“, ул. „Кукуш“ № 1,
ЕИК 131468980, сумата 14800 лв., представляваща неустойка по Договор № 502417377/26.03.2015
г., за която сума е издадена Заповед № 2144/27.07.2018 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2920/2018 г. по описа на ЯРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 373/21.5.2019 г., постановено по гр.д.№ 3771/2018 г. по описа на
РС- Ямбол в частта, с която е отхвърлен предявеният от „А1
България“ ЕАД- гр.София против “Минна компания – П.“*** иск за сумата общо от 599,85
лв., представляваща неплатени абонаментни
такси и неустойка по Договор от 07.03.2005 г..
ОСЪЖДА “Минна компания – П.“ АД, ЕИК
128582600, със седалище гр.Ямбол, ул. „Ямболен“ № 13, ет.5 да заплати на „А1
България“ ЕАД- гр.София, район „Илинден“, ул. „Кукуш“ № 1, ЕИК 131468980
направените разноски в размер на 895,53 лв. за всички инстанции.
Решението не подлежи на обжалване
съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 пр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.