Р Е Ш Е Н И
Е
№ 22.04.2019 г. гр.
Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, на втори април 2019 година в публично заседание в следния състав:
2. ТОНКА МАРХОЛЕВА
секретар П. У.
като
разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 96
по описа за 2019 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по
въззивна жалба на Д.Р.Ч. ***, ЕГН **********
чрез адв. М.Б. с адрес *** против Решение №58/23.01.2019 г., постановено по
гр.д. № 2884/2018 г. по описа на ЯРС, с което първоинстанционният съд е прекратил
брака между Д.Р.Ч. и Т.П.Ч., поради дълбокото му и
непоправимо разстройство по вина на двамата съпрузи; предоставил е
упражняването на родителските права по отношение на малолетните
деца Р. Д. Ч., Т. Д. Ч. и Т. Ч. (В. Г. по документ за признаване на бащинство) на майката Т.П.Ч., като е определил и
местоживеене на децата при нея в Г., улица *. **, **** О.-Ш. Определен е режим на лични контакти
на бащата Д.Р.Ч., като
последният е осъден и да заплаща на майката
в качеството й на законен представител на малолетните Р. Ч.,
и Т. Ч. месечна издръжка в
размер на по 150 лв., считано от привеждане на решението за родителските права
в изпълнение, а на Т. Ч. - в размер на 140 лв., считано от
влизане на решението в сила, до настъпване на обстоятелства, водещи до
изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва за всяка
просрочена вноска до окончателното й изплащане.
С въззивната жалба решението на ЯРС
се атакува в частта, в която родителските права върху Р.Ч. и Т. Ч. са
предоставени на майката, местоживеенето на децата е определено при нея в Г.,
съотв. е определен режим за лични контакти на бащата и последният е осъден да
заплаща издръжка за децата Р.Ч. и Т. Ч., съотв. по отношение детето Таньо Ч.
решението на ЯРС е влязло в сила. Твърди се, че първоинстанционното решение е постановено при неправилен анализ на
доказателствата свързани с разпоредбата на чл. 59, ал. 4 от СК по отношение на
възпитателските качества на родителите, полаганите до момента грижи и отношение
към децата, желанието на родителите, привързаността на децата към родителите,
пола и възрастта на децата, възможността за помощ от трети лица-близки на
родителя, социалното обкръжение и материалните възможности. Въззивникът сочи,
че от месец септември 2017 год. децата са в България, като това се доказвало от
показанията на бабата по бащина линия -Ч., свид. К. и самата ответницата. Грижи
за тяхното отглеждане, здраве, издръжка и образование полагал бащата,
подпомаган от майка си, който периодично, през месец се завръщал в страната,
като оставал при тях по седмица и през цялото време им изпращал средства.
Децата посещавали редовно училище и детска градина, имали изграден приятелски
кръг и са свикнали с близките си. Посочва, че същите живеят в къща с двор, с
изградени санитарни възли, където се чувстват добре. Допълва, че синът му Р.,
както в социалния доклад, така и в съдебното заседание изрично е заявило
желание да остане да живее
с баща си. Твърди се още, че с
предоставяне на родителските права на Т.Ч. и определяне на местоживеене *** , О.-Ш.,
за децата би настъпил изключителен стрес от битов и социален характер, тъй като те ще бъдат
откъснати от обичайната им училищна, приятелска и роднинска среда. Изтъква се,
че предложеното от майката жилище от 64кв.м. не предпоставя добри битови
условия за три деца, едното от което бебе и двама възрастни, в т.ч. и новия
приятел на въззиваемата, който имал негативно отношение към ищеца. Сочи още,
че липсата на помощ от трети лица от
страна на майката, в една чужда страна биха поставили в риск децата. Уточнява,
че представените по делото три превода: 50 евро на 09.01.2018год., 200евро на
08.12.2018год. и 250 евро на 19.12.2017год. доказвали, че участието на майката в отглеждането и
здравето за децата се изчерпвало само с това. Изтъква се, че проблемите в
семейството започнали в Германия, като самото дете Р. заявява, че майката ги е
оставала сами през нощта и е напускала жилището, поради това свидетелката Ч.,
баба по бащина линия, е напуснала работа да се грижи за тях.
Моли за постановяване на ново
решение, с което родителските права върху децата Р. Д. Ч. и Т. Д. Ч. да бъдат
присъдени на бащата Д.Р.Ч., при него да се определи и местоживеене на децата -
на адреса на бащата, в гр. С. , ул. „Т." №*, на майката да бъде определен
режим на контакти и да бъде осъдена да им заплаща издръжка. Доказателствени искания не са направени.
В срока по чл. 263 ГПК от въззиваемата
страна Т.П.Ч. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва
депозираната жалба като неоснователна по подробни изложени в последната
съображения. Изтъква се, че правилно първоинстанционният съд е заключил, че не
е в интерес на децата при здрави и физически активни родители, последните да се
отглеждат от баба си и дядо си. Твърди още, че правилно не са изцяло
кредитирани свидетелските показания на свид. Ч. и не е дал вяра на свидетелите
на ответника, тъй като последните са необективни и пристрастни. Прави подробен
извод на събраните пред първоинстанционния съд доказателства. В тази връзка
счита решението на ЯРС за правилно и законосъобразно и моли за потвърждаването
му. На последно място сочи, че въззивната жалба била нередовна поради липса на
представителна власт на пълномощника - адв. Б., като твърди, че подписът,
положен на пълномощното пред въззивната инстанция, не принадлежи на Д.Ч..
Представя 2 бр. писмени доказателства - Жалби от Т.Ч. до Районна прокуратура -
гр. Ямбол.
В съдебно
заседание, въззивникът Д.Ч. се явява лично и с процесуален представител по
пълномощие. Последният поддържа жалбата и моли за отмяна на решението. Изтъква
доводи, че бащата е по-пригодния родител, тъй като майката последните две
години не проявявала интерес към двете си деца, които били установени в
България, а които се грижели баба им и дядо им по бащина линия, като бащата
ежемесечно пращал по 200-250 евро и се прибирал, за да ги посещава. Счита, че ответницата
не можела да предостави на децата нормални битови условия, необходими за тяхното
развитие и че изрично трябва да се вземе под внимание желанието на детето Р.,
че желае да живее както до момента, като се определят контакти с майка му. Освен
това се изтъква, че въззивникът разполага с осигурена помощ от страна на
родителите си, докато майката не разчита на такава в Германия. Прави искане да се постанови решение, с което
да се реши спорът по същество съгласно изложеното във въззивната жалба. Не претендира разноски.
Въззиваемата
страна Т.Ч.
(понастоящем Иванова), редовно
призована в съдебно заседание не се явява лично, а се представлява от адв. Р.,
която оспорва въззивната жалба като неоснователна. Изтъква, че видно от
издадените удостоверения от учебните заведения, децата вече не ги посещавали,
въобще не било ясно дали се намират на територията на Стралджа, като се твърди
новонастъпило обстоятелство – че децата били изведени на територията на Гърция,
при невъзможност да се докаже към момента на коя дата е станало това и през кой
граничен пункт. Допълва, че доказателства за лоши отношения между децата и
новият мъж в живота на ответницата не са били предоставени и че за последните
положително би се отразило съжителството с тяхнтоо ново брадче, с оглед
изграждане на хармонични семейни отношения. Не прави искане за разноски.
След съвкупна
преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства съдът прие за
установено следното от фактическа страна:
Страните по делото са сключили брак на
03.06.2008 г., прекратен с постановяване на първоинстанционното решение,
предмет на настоящото въззивно разглеждане на делото. Видно от представените
Удостоверение за раждане от *** *** и
Удостоверение за раждане от *** *** по
време на брака в гр. К., Г. са родени малолетните понастоящем
Р. Д. Ч. (роден на *** г.) и Т. Д. (родена на *** г.) Ответницата на ** г. е родила и още едно дете Т. Ч. от свид. В.
Г., режимът на лични отношения, родителските права и издръжката спрямо когото
не са били оспорени с въззивната жалба, поради което решението на ЯРС в тази част е влязло в сила.
Не е спорно, че
съпрузите са живеели в Германия до раздялата си. Представено е Удостоверение с
превод от немски език, изд. на
26.10.2018 г., съгл. което Р. Ч. е посещавал немски клас 1/2 в начално училище Бауернфеилд
- Нюрнберг за
периода 03.2016 г. – 07.2017 г. (л. 35). Съгл. удостоверение, изд. от същото начално
училище, детето е посещавало първи клас през учебната 2015/2016 г. и обучението
му е следвало да приключи през 2024 г. (л. 27). Детето потвърждава, че се е обучавало в
това училище и там е научило немски език.
Не се спори по делото, че след
раздялата ответницата е останала да живее с децата в Германия, където е полагала труд от 09.11.2017
г. до 05.01.2018 г., видно
от представеното Удостоверение за заетост от 09.01.2018 г. от А. К. (л. 23-27 вкл.), придружено с
превод от немски език.
Безспорно е, че към настоящия момент последната е в отпуск по майчинство. Не е
спорно също така, а и се установява от събраните писмени доказателства (Социален
доклад от 07.01.2019 г. на ДСП-Ямбол
– л. 72-73), че понастоящем ищецът също работи в Германия като помощник готвач. Въззиваемата е представила Договор за наем на жилище между Х. В.-наемодател
и В. Г. и Т.Ч.-наематели, с превод от немски език, относно последно наетото
жилище в Г., улица Б., О.-Ш.
(л. **** вкл.).
По делото пред първата инстанция е
разпитана свидетелката Т.
Ч., майка на ищеца, която в
показанията си пред съда, оспорени от ответницата като неверни, сочи, че
родителите са се карали постоянно. Твърди,
че ответницата може би работела не повече от два месеца в таверна. За да им помагат, двамата с дядото на децата по бащина линия, Р. Ч., заминали в
Германия, където са работели, а ответницата е гледала през това време децата.
Преди бабата и дядото да вземат децата в България през септември 2017 г.,
според свидетелката ответницата един месец е отсъствала от дома - избягала и е
оставила децата сами. Бабата е напуснала работата си в Германия, за да полага грижи за тях. В
показанията се сочи също така, че братът на ответницата е гледал децата, тъй
като тя често се е прибирала от работа нощем и ги е оставяла сами. Допълва, че майката е била съгласна тя да доведе децата в България и ги е
изпратила на тръгване. Заживяла с след това с друг мъж –свид. В. Г., който имал лошо отношение към родителите на
ищеца. Ответницата през лятото на 2018 г. за една седмица посетила децата в Стралджа. Пишела си с детето
Р., питала за малкото дете. След разговор с ищеца, в деня прели заседанието е
отишла отново да вили децата с новия си приятел. Сочи, че при друг опит за
посещение преди това
свидетелката не я допуснала, като заключила вратата пред тях поради
влошените отношения с приятеля й. Твърди
още, че ищецът всеки месец изпращал средства от
Германия, а ответницата не е изпращала, откакто е забременяла с третото дете
(обстоятелство, което се опровергава от представените от майката документи, удостоверяващи пощенски преводи на суми до свидетелката и до Д.Ч. – л. 28-33 вкл.)
Разпитана е и свид. Кирова, съседка на
бабата и дядото на децата в гр. Стралджа, от
показанията на която се установява, че последните
са се грижели за децата, откакто са се върнали от Германия и че децата са
привързани към прародителите
си.
По делото са събрани свидетелски
показания и от фактическия съжител на ответницата и баща на детето Т., свид. В. Г. Последният сочи, че ищецът е изоставил
съпругата и децата си и е заминал с друга жена още 2017 г., като ги оставил с неплатен
ток и квартира, а свид. Г.
им оставил пари и си е заминал за България. Заживели са със свидетеля заедно
от декември 2017 г. Той сочи, че родителите на ищеца са идвали да гледат децата
и да помагат, при положение, че синът им отсъствал, като ответницата получавала
помощ и от брат си. Заявява,
че последната никога не е оставала децата сами. Допълва, че родителите
на ищеца са извели децата от
Германия и са откраднали паспортите им, без намерение да ги върнат след ваканцията,
като майката, по това време бременна, с ранни непостоянни контракции, съотв.
със забрана да лети, не е можела да пътува до България, за да види децата.
Когато са се върнали със свидетеля след раждането в България, са отишли да
видят децата, но не са били допуснати - вратата е била блъсната пред тях и заключена. Свидетелят заявява, че знае с
категоричност, че ищецът работи или в Гърция, или в Германия и че има приятелка в София. Г. сочи, че когато 2018 г. майката е взела децата тя
е полагала грижи за тях. Последният заявява, че работи по безсрочен
договор на пълен работен ден и получава по 1450 - 1600 евро, плюс добавки.
По делото пред първата инстанция е
разпитана свид. Ц., позната
на родителите, която твърди, че ищецът си
имал приятелка от почти две години. Сочи, че преди раздялата, ответницата е
живяла на квартира с брат си, след което майката на ищеца, свид. Ч. отвела
децата от Германия и те сега са при нея, дядото през повечето време пребивавал
в Гърция, където работел. Сочи,
че депата са добре, поддържани са чисти, майката е
допускана да ги види, но не и да ги прибере с нея в Германия.
Досежно
свидетелските показания настоящият състав намира, че последните, като вътрешно
и диаметрално едни на други противоречиви
в съществена част от твърденията, следва да се преценяват през призмата на заинтересоваността
на свидетелите от тезата на страната, спрямо която са в близка по степен
родство, както и при съобразяване на семейните отношения, обстоятелства по
усложняването и влошаването на които бяха разкрити в рамките на настоящия
процес. Един от
свидетелите е майка на ищеца, друг баща на детето на ответницата, но това не
означава, че показанията им следва да бъдат игнорирани априори, без преценка в
съвкупност и съпоставка с останалия доказателствен материал по делото съгл. чл. 172 от ГПК, както правилно е сторил
първоинстанционният съд.
По реда на чл. 15, ал.1 от Закона за закрила на детето е разпитан малолетния Р. Ч., който заявил, че
желае да бъде при баща си в
Германия, но тъй като учи в Стралджа, ще ходи при него само през ваканцията и
пак ще се връща в дома на баба си и дядо си. Сочи, че баща му си идва от време
на време от Германия. Дядо му от време на време заминава за чужбина. Детето
заявява, че не иска да живее при майка си. зашото докато са били със сестра му там, ги е оставяла
сами нощем, казвайки че отива на работа и няма влак, с който след това да се прибере у дома. Детето
разказва, че баба му и дядо му са ги взели със сестра му в България. Майка му и
баща му са ги изпратили до автомобила.
В Социален доклад от
07.01.2019 г. се сочи, че родителите на
бащата се грижат за децата в гр. Стралджа в къща с двор, където условията, които
им се предоставят, са подходящи за отглеждането им. Детето Р. учи в СУ
"П.К.Яворов"-гр. Стралджа, а Т. посещава детска градина в града.
Установена с емоционална привързаност на децата и към двамата родители.
Пред
настоящата инстанция се събраха следните допълнителни
доказателства:
Като
нововъзнокнали доказателства пред настоящата инстанция бяха приети: копие на две
Жалби (сигнали) от Т.П.Ч. до Районна прокуратура в гр. Ямбол, където се изнасят
твърдения от страна на въззиваемата, че над последната е била упражнена
физическа агресия след заседанието по делото пред ЯРС от страна на бившия й
съпруг и майка му – свид. Ч., което се е случило пред очите на детето Р. Ч. и
че децата в началото на 2019 г. са били отведени без съгласието на въззиваемата,
но посредством нотариално заверени преписи от декларации, съдържащи нейно
изявление, с което тя е съгласна децата да пътуват в чужбина, на територията на
Република Г., село М.
Издадени са
две съдебни удостоверения, въз основа на които въззиваемата страна се е
снабдила с Удостоверение от СУ „П. К. Я.“, гр. С., видно от съдържанието на
което детето Р. Ч. е бил ученик в училището до 15.01.2019 г., когато му е било
издадено удостоверение за преместване в Гърция, заявено от Т.Ч., баба на
детето, която полагала грижи за него. От ДГ „М. Р.“ гр. С. е издадена
„Информаци“, съгл. която детето Т. Ч. през 2019 г. не е посещавала детската
градина, поради което била отписана от последната.
Окръжен
съд–Ямбол, като взе предвид становищата на страните и техните възражения,
прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в
съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното
от правна страна :
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и
интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.
Съдът извърши
служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира,
че обжалваното съдебно решение е валидно
а
с оглед обхвата на обжалването – и
допустимо в обжалваната част.
Съгласно чл.
269, изр.2 ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т.1
на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при произнасянето си по правилността на обжалваното
съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания
за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както
и до проверка за правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При извършване
на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, който се концентрира върху спора между родителите
по отношение упражняване на родителските права, режима на лични контакти и
издръжката на децата Р. и Т. Ч., настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства и тези събрани пред настоящата
инстанция, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Въззивният съд счита че доказателствата са правилно
анализирани и оценени във взаимовръзка и съвкупност помежду си от ЯРС и не
следва да преповтаря техния анализ. Накратко настоящият състав се солидаризира
напълно с приетото от първата инстанция за това, че ищецът е оставил децата на
майката, за да полага тя грижите за тях, като е напуснал семейното жилище; че
майката получавала помощ от брат си, както и от свид. Г.; поради това че бащата
сам не е полагал грижи за децата в нито един момент, че не живее съвместно с
тях, а в друга държава, съдът счита, че искането му да му бъде предоставено
упражняването на родителските права и да бъде определено местоживеенето на
децата в гр. Стралджа е неоснователно. Правилно свидетелските показания на
бабата, която се установи като основен титуляр в отглеждането на децата към
момента, са тълкувани през призмата на нейната заинтересованост, като в нито
един момент не се установяват причини майката да не е в състояние да се грижи
за децата си и препятствието на полагането от нея на преките грижи от страна на
родителите на ищеца се намира за неоправдано. Същевремнно еднопосочни са
свидетелски показанията за това, че през 2018 г. майката не била допусната от
баба им да види децата си. Няма доказателства по делото с поведението си майката да е застрашила
физическото или психическо здраве на децата, не се откриват данни за отсъствие
на достатъчни възпитателски качества или неполагане на достатъчно грижи от
нейна страна, или за неблагоприятно влияние на Т.Ч. (И.) или на обкръжаващата я
среда за правилното съзряване и възпитание на двете деца. Събрани са данни за
негативно отношение между свид. Г. и бабата и дядото на децата по бащина линия,
но не и между самите тях.
Правилно са
тълкувани и показанията на детето Р., изразяващи нежелалние да бъде при майка
си, защото докато са били със сестра му там, ги е оставяла сами нощем, като
факт, неустановен достатъчно от гласните доказателства, предвид лесна
податливост на манипулация и внушаемост у дете на 11 годишна възраст с все още
неукрепнала психика, прекарало последната си година при баба си, която не крие
негативното си отношение към майката. Следователно по делото не се установява
майката да не притежава необходимия капацитет да отглежда децата си.
Въззивният съд
следва да допълни фактическата обстановка с установеното от събраните пред
настоящата, инстанция доказателства, а именно: Към настоящия момент се установява,
видно от твърденията на майката и съвпадащите с тях по съдържание удостоверения
от учебните заведения, от които са отписани децата, че последните на първо
място – вече не посещават училището и детската градина, за които са разказали
по време на изготвяне на социалния доклад и второ – че на детето Р. е издадено
удостоверение за преместване в Гърция, без разрешение на майката. Следователно
децата са отведени от дома им в гр. Стралджа на място, за което липсва информация,
що се отнася до образователни възможности, материална обезпеченост, жилищна
наличност и полагане на грижи, което очевидно се случва единствено от
прародителите на децата, предвид признанието на бащата, че последния продължава
да работи в Германия, където се намира и въззиваемата.
Въз основа на
установеното от фактическа страна, настоящия състав на ЯОС се солидаризира и с
направените от първоинстанционния съд правни изводи, относно определянето на родителските
права, респ. режимът на лични контакти и издръжката за бъдеще и минало време, като
ги разширява и допълва по следния начин:
При произнасяне по въпроса на кого от
родителите се предоставя упражняването на родителските права, съдът изхожда
преди всичко от интересите на децата.Той
решава въпросите по чл. 59, ал. 2
СК, след като прецени всички обстоятелства с оглед интересите на децата като: възпитателските качества на родителите,
полаганите до момента грижи и отношение към децата, желанието на родителите,
привързаността на децата към родителите, пола и възрастта на децата, възможността
за помощ от трети лица - близки на родителите, социално обкръжение и материални
възможности. Така изброените критерии са възприети и в ППВС № 1/12.11.1974
г., чието задължително тълкуване е приложимо и при действащия СК, в сила от
2009 г. (Решение № 58 от 10.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 829/2010 г., III г.
о.). Съдът може да вземе предвид и други, непосочени изрично в законите или в
ППВС обстоятелства, като мотивира значението им. Важни за преценката са всички
релевантни обстоятелства в тяхната съвкупност, като те могат да бъдат от
най-разнообразно естество, а не само отделни факти. Съдът не може да основе
решението си само на някои от тях, а да игнорира други. Той е длъжен да
мотивира защо дава приоритет на едни или други от обстоятелствата, като се
ръководи единствено от интереса на детето (в този см. решения на ВКС по гр.д. 1665/2013, ІІІ г.о.,
гр.д.№ 4994/2013 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 6073/2013 г., ІV г.о., гр.д.№ 4648/2014
г., ІV г.о., гр.д.№ 5475/2014 г., ІV г.о.).
Конституцията на Република България
предвижда, че отглеждането и възпитанието на децата до пълнолетието им е право
и задължение на техните родители и се подпомага от държавата (чл. 47).
Върховният закон поставя децата в особена социална група, която поставя под
закрила на държавата и обществото (чл. 14) и делегира на обикновения
законодател да предприеме такива решения (мерки за закрила), за да равнопостави
децата с останалите граждани, които са навършили необходимата възраст, за да са
в състояние сами да се грижат за себе си и за своите дела (чл. 3 от Конвенцията
за правата на детето).
Легално определение на понятието
"най-добър интерес на детето" се съдържа в § 1, т. 5 от ДР на ЗЗкрД.
Определението включва изброяването на сходни критерии, като посочените в чл.
59, ал. 4 СК. Така ЗЗкрД сочи, че следва да се преценят желанията и чувствата
на детето; физическите, психическите и емоционалните му потребности; възрастта,
пола и миналото му; опасността или вредата, която е причинена на детето или има
вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за
детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата
и др. Изброяването на критериите както в СК, така и в ЗЗкрД не е изчерпателно, като цялостната преценка
относно интереса на детето се извършва от съда, след обстойно проучване и
анализ на всички показатели, които имат отношение към развитието и
благосъстоянието на децата.
Настоящата инстанция счита, че
първоинстанционният съд се е придържал към така въведените критерии, като е
анализирал събраните доказателства и е отчел обстоятелствата от значение за
взимането на решението, като изцяло се е ръководил от висшия интерес на децата.
Неправилно въззивникът счита, че водещ критерий при решаване на въпроса за
родителските права е трайно създадената от година и половина устойчива
социално-битова среда в гр. Стралджа, където децата живеят в къща с двор и че
прекъсването на обучението им в българските училища би ги върнало назад и би ги
поставило в условия на непозната обстановка и стрес на новия адрес в Германия.
При положение, че се събраха доказателства за това, че децата са отписани от
учебните им заведения, поради което очевидно вече и не пребивават в къщата в
гр. С., очевидно прародителите им са счели, че рязката промяна на битовата и
социална обстановка от гр. Стралджа в Република Гърция, за където няма данни
децата да знаят език или да имат местни познанства, не би изиграло фатална роля
в психофизичното им развитие. Същевременно по делото са събрани доказателства,
че детето Р. е натрупало познания по немски език, когато е учило в основно
училище Бауернфаинд в Нюрнберг.
От анализа на доказателства по делото,
гласни и писмени, се установява, че и
двамата родители имат възпитателски качества, няма твърдения и доказателства за
прояви, които да накърнят моралния им облик. Установява се, че до момента на фактическата раздяла и двамата са полагали грижи за тях -
първоначално, след раждането на децата, основно майката, като са разчитали през
цялото време на активната помощ на родителите на съпруга, които в крайна сметка
са иззели функциите им, което настоящият състав намира за неправилно.
Законът гарантира възможност на бабата и
дядото да развиват и утвърждават самостоятелно емоционална връзка с техните
внучета – чл. 128 СК и по начин, който да е в интерес на детето. Дядото и
бабата могат да поискат съдът да определи мерки на лични отношения с внуците
им. Разпоредбата чл. 128, ал.1 от СК
предоставя на съда преценката да реши осъществяването на контакта в зависимост
от интересите на децата, които винаги биха били нарушени, при все че дядото и
бабата не допускат единия родител при децата му. В закона е на лице хипотеза,
според която ако родителят, на когото съдът е определил режим на лични
отношения с детето, временно не е в състояние да го упражнява поради отсъствие
или заболяване, този режим може да се осъществява от бабата и дядото на
детето-чл.128 ал.3 от СК. След като по правилото на чл.128 ал.1 от ГПК, мерките
за личните отношения с дядото и бабата се определят само ако са в интерес на децата, същата
преценка следва да се извършва и в хипотезата на чл.128, ал.3 от СК, като не е
допустимо съдебно решение, обвързващо едни страни (родителите на децата), да се
пренася автоматично по отношение на лица (бабата и дядото на децата), чужди
като легитимация по делото, по което е постановено решението. Правото на бабата
и дядото на децата, извън доброволното му съблюдаване не е безусловно,
осъществява се след съдебна преценка за интерес на децата от личните отношения,
а използваната формулировка в ал.2 (“може“) сочи, че невъзможността на родител
да упражнява определения му режим, не обуславя задължително и автоматично
встъпване в правата му от бабата и дядото. Още повече, че невъзможността на
родителя не следва да е перманентна. В случая детето Р. изявява желание да е
при баща си в Г. – вариант, който не се предлага по делото. По принцип бабата (предимно)
и дядото са мотивирани да полагат грижи за отглеждане и възпитание на внуците
си и то в техен най-добър интерес. Но установяването на това им право е
продиктувано от обичайните и традиционни отношения в българското семейство, а
именно по-възрастните родители да подпомагат своите деца при отглеждането на
техните деца, т.е. на внуците. Отчуждението от родителне само, че не е в
интерес на детето, но и вреди на развитието и възпитанието му. Поради това
правилно първоинстанционния съд е приел, че родителските права следва да бъдат
присъдени на майката. Изтъкнато е възражение, касаещо малката квадратура на
жилището, в което майката живее под наем в Германия. Следва да се има предвид,
че битовите условия и материалното благосъстояние не са от първостепенно значение при
определяне на кого трябва да се предоставят за упражняване родителските права,
неслучайно този критерий е изброен в Постановление №1 от 12.XI.1974 г. на
Пленума на ВС като допълнителен. Достатъчно е обаче, че и майката разполага с
жилище и на децата са осигурени нормални битови условия за живот.
По отношение на режима на лични контакти между бащата и децата,
настоящата инстанция счита, че същият е правилно определен. Мерките, с които се
уреждат личните отношения между децата и
родителя, който не упражнява родителските права, винаги следва да са конкретни
и да улесняват правилните отношения на децата с двамата родители (арг. от Решение
по гр. д. № 1879/71 г. и по гр. д. № 28/72 г. на второ г. о. на ВС). Те трябва
да обезпечават колкото е възможно по-широк контакт на децата с родителя, който
не упражнява родителските права, освен ако поведението му не ги поставя в
опасност. Родителите имат еднакви права и задължения към децата и когато ги
упражняват в техен интерес, няма основание да се ограничават тези им права.
Общуването на децата с всеки от родителите съдейства за правилното им
възпитание и следователно е в техен интерес, а не във вреда (Решение по гр. д.
№ 433/73 г. на второ г. о. на ВС). Начинът и формата на поддържане на лични
отношения могат да бъдат най-разнообразни. Във всички случаи съдът е длъжен да
съобрази висшия интерес на децата, като при определяне на режима зачете
преимуществено техните нужди и потребности. В конкретния случай, видно от
приетия социален доклад, а и от другите приобщени доказателства, включително и
заявеното от двамата родители се установява, че бащата също притежава
необходимия родителски и възпитателски потенциал и е в състояние да полага
адекватни грижи за децата при осъществяване на режима на лични контакти.
Липсват данни поведението на бащата да е в противоречие с интересите на децата.
От друга страна, майката и не възразява на тези контакти, като осигурява възможности
за това. Определеният режим на лични контакти
в първоинстанционното решение отчита изрично факта, че режимът може и да
не се осъществява на територията на Република България и е в съответствие с
нормата на чл. 59, ал. 3 СК, поради което не се налага да бъде изменян.
По отношение на определения размер на
дължимата издръжка, съдът намира, че същият е бил правилно определен от ЯРС.
Мотивите на първоинстанционният съд са правилни, поради което настоящата
инстанция изцяло препраща към тях, като наред с това следва да се посочи и
следното:
Правото да получи издръжка е безусловно, като
е достатъчно наличието на качеството "малолетно или непълнолетно
лице" по отношение на претендиращия издръжката, като размерът на
издръжката съгласно чл. 142 от СК се определя в зависимост от две величини - нуждите
на детето и възможностите на родителя и е определен само минималния размер на
издръжката на едно дете, равна на една четвърт от минималната работна заплата.
Нуждите на детето се преценяват с оглед на правилното му отглеждане,
здравословното състояние, възраст, нуждите от получаване на образование и
задоволяване на неговите потребности. Тук следва да се преценяват нормалните
ежедневни нужди на двете деца от храна, облекло, ученически пособия и други.
Съгласно неизменната практика на ВКС, при определяне на издръжката на
ненавършили пълнолетие деца, съдът изхожда от нуждите на децата и възможностите
на родителите им, съобразно конкретиката на случая, като се отчитат и грижите
на родителя, при когото се отглежда детето. Нужната цялостна издръжка на децата
се определя така, че да се задоволят потребностите им по начин, както биха били
задоволени, ако родителите живеят заедно. По-големите материални възможности на
родителите са основание за присъждане на по-голям размер на издръжката, която
се определя и съобразно действителните нужди на децата, така, че да може да
бъде разходвана за цели, присъщи за предназначението й.
С
оглед на това, правилно и в съответствие със съдебната практика за определяне
размера на издръжката, първостепенният съд е приел, че бащата е в състояние да
заплаща издръжка в размер от по 150 лв. месечно (общо 300 лв. за двете деца). Така
определения от 150 лева се явява едновременно определен в законовите граници и
съответстващ на нуждите на децата, поради което и в тази част решението следва
да се потвърди.
В необжалваната част решението е влязло в
сила.
С
оглед изхода на правния спор, доколкото с настоящото решение съдът намира
въззивната жалба за неоснователна, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, жалбоподателят следва да заплати на
въззиваемата извършените от последната разноски. Такива обаче не се
претендират.
Съобразно обстоятелството, че правният
извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на крайните
правни съждения на първоинстанционния съд, на основание чл. 271 ГПК решението
на ЯРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Така мотивиран, Ямболският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 58/23.01.2019 г. по гд № 2884/2018
г. на Ямболски районен съд.
Решението подлежи на касационно обжалване
в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.