Р Е Ш
Е Н И
Е
№
11.04.2019г. гр.Ямбол
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
на 09.04.2019година,
В открито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ТОНКА МАРХОЛЕВА
Секретар
Л.Р.
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия ТАГАРЕВА
Възз.гр.д.
№ 82 по описа за 2019 година
За
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
"Ланд Био" ООД гр.Ямбол, представлявано от управителя И.И., действаща
чрез адв.В.К., против Решение №68/29.01.2019г. на Ямболски районен съд по гр.д.
№4145/2018г., с което е уважен предявения от ищеца ЕТ "Станмарк - С.П."***
иск по чл.422 ГПК, вр. с чл.372, ал.1 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД и е прието за
установено, че дружеството "Ланд Био" ООД дължи на ищеца сумата 3000
лв. с ДДС, представляваща стойност на извършена услуга по фактура
№0000002676/14.10.2016г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 3722/2018г. по описа на ЯРС.
Оплакванията на въззивника са за
недопустимост на обжалваното решение, както и за неговата неправилност, поради
нарушение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Въззивното
дружество счита, че решението на ЯРС е недопустимо, тъй като е постановено по
нередовна искова молба, неотговаряща на изискванията на чл.127, ал.1, т.4 ГПК.
В исковата молба липсвали фактически твърдения каква точно транспортна услуга е
извършена от ищеца - по какъв маршрут, за какъв вид товар, единична цена,
време, място и местоназначение на превоза, получател на товара и др., поради
което искането е въззивната инстанция да остави исковата молба без движение и
да даде указания на ищеца за изправянето й. В случай, че това оплакване за
нередовност на исковата молба, респ. за недопустимост на решението не бъде
споделено, дружеството сочи, че решението на първата инстанция е неправилно. За
незаконосъобразен е счетен основния извод на районния съд, че осчетоводяването
на процесната фактура от страна на ответника е доказателство не само за
наличието на облигационно отношение, но и за факта, че ищецът е изпълнил
задължението си да извърши транспортната услуга. Без да отрича практиката на
ВКС, според която отразяването на фактура за продажба на стоки или услуги в
счетоводството и включването й в дневника на покупко-продажбите по ДДС и
ползването на данъчен кредит, са обстоятелства, представляващи признание за
възникването и размера на задължението, твърдението на въззивното дружество е,
че в случая то е оспорило реалното извършване на превоза от страна на ищеца.
Ищецът не представил доказателства
/първични счетоводни документи - товарителници, кантарни бележки, пътни листи,
стокови разписки и др./ транспортът да е осъществен, а представената фактура не
била подписана от представител на ответника и макар същата първоначално да е
била приета и осчетоводена в ответното дружество, в последствие фактурата е
била сторнирана, което означава, че дружеството не е потвърдило по реда на
чл.301 ТЗ сключената сделка. За незаконосъобразен е счетен и извода на съда, че
процесната фактура е могла да бъде анулирана от ответника, като наведените
доводи са, че анулирането може да бъде извършено само от издателя на фактурата,
т.е. от ищеца. Въззивникът изтъква, че при постановяване на обжалваното решение
районният съд е допуснал и съществени процесуални нарушения и решението е
немотивирано, тъй като съдът не обсъдил доводите на ответника - основния му
довод, че транспортната услуга не е извършена. Съдът се фокусирал само върху
осчетоводяването на фактурата като доказателство за облигационното отношение,
но не коментирал факта, че фактурата е била сторнирана преди заповедното
производство и ДДС е бил върнат в бюджета, което изключва хипотезата на
чл.301 ТЗ.
По тези съображения въззивникът
моли за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на ново, с което искът
да бъде отхвърлен, с присъждане на разноските по делото.
Въззиваемата страна не е подала
писмен отговор на въззивната жалба.
В о.с.з. жалбата се поддържа от
пълномощника на въззивника адв.К..
Въззиваемата страна ЕТ Станмарк -
С.П."***, чрез процесуалния си представител адв.М., в с.з. оспорва жалбата и пледира за потвърждаване на първоинстанционното
решение, като правилно и законосъобразно, съобразено със съдебната практика на
ВКС.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е
подадена от надлежна страна, в срок и срещу подлежащ на контрол съдебен акт,
поради което може да се разгледа по същество.
За да се произнесе, съдът приема от
фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран
с иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.372 ТЗ, предявен от ЕТ "Станмарк - С.П."***
против "Ланд био"ООД гр.Ямбол за установяване съществуването на
вземането на ищеца за сумата 3 000лв., представляваща стойност на извършена
транспортна услуга, за което вземане ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №3722/2018г. по описа на ЯРС. В исковата
молба ищецът е посочил, че вземането му произтича от сключен с ответника
договор за превоз, за който е издадена фактура от 14.10.2016г., като ответникът
не е изпълнил задължението да заплати възнаграждението за извършения превоз.
Ответникът е оспорил иска с
основното възражение, че ищецът не е извършил превоза по сключения между
страните предварителен договор за превоз на продукция от полето до складовете
на ответното дружество. Ответникът е посочил, че ищецът не е осигурил
транспортни средства и транспорт не е бил осъществен, като липсват
товарителници, кантарни бележки и др.документи за извършената услуга, при което
дружеството е сторнирало издадената от ищеца фактура, а с исковата молба ищецът
изобщо не е уточнил по какъв маршрут е извършил услугата, какъв товар е
превозил, на каква единична цена, с какво местоназначение, кой е получателят на
товара и др.
Фактическата обстановка по делото
не е спорна между страните и същата правилно е разкрита от районния съд.
Установено
е, че по заявление на ЕТ Станмарк - С.П."***, по описа на ЯРС е образувано
ч.гр.д. №3722/2018г., по което на 14.09.2018г. е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410
ГПК срещу ответника "Ланд Био"ООД
за сумата 3 000лв. - стойност на извършена услуга по
фактура №2676/14.10.2016г. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, който
в срока по чл.414, ал.2 ГПК е възразил срещу нея.
От
представената в заповедното производство и в исковото производство фактура
№2676/14.10.2016г. е видно, че същата е издадена от ищеца - ЕТ, като с
фактурата същият е фактуририл вземането си към ответното дружество за сумата 3
000лв. с ДДС, съставляваща "извършена транспортна услуга". Фактурата
не е подписана от представител на ответника.
От заключението на вещото лице- икономист С.Д., извършило съдебно- икономическата експертиза е
установено, че първоначално процесната фактура е била осчетоводена и от двете
страни по спора - и от ищеца, и от ответника, които са включили фактурата -
съответно от ищеца в Дневника на продажбите по ЗДДС и от ответника в Дневника
за покупките по ЗДДС, както и в справките - декларации по ЗДДС, като ищецът е
внесъл дължимия ДДС, а ответникът е упражнил правото си на ползване на данъчен
кредит. Вещото лице е установило, че в последствие, поради липсата на
съпроводителни документи за извършената услуга към фактурата и във връзка с
проверка на НАП относно възстановяване на ДДС, ответното дружество е сторнирало
фактурата, при което за периода м.09.2018г. фактурата е въведена с отрицателни
стойности за данъчна основа и ДДС, като ДДС е възстановен.
При
тази фактическа обстановка, с постановеното по спора решение ЯРС е уважил
предявения установителен иск, като е приел, че вземането на ищеца произтича от
сключен с ответника неформален договор за превоз, който е установен с
процесната фактура. Съдът е приел още, че осчетоводяването от ответника на
фактурата, включването й в дневника за покупките и в справките - декларации по
ЗДДС и ползването на данъчен кредит, представляват недвусмислено признание от
ответника на задължението му и доказват неговото съществуване. Този свой извод
ЯРС е обосновал с посочена практика на ВКС, търговска колегия.
Решението
е валидно и допустимо, но неправилно.
Първоинстанционният
съд правилно е квалифицирал предявения от ЕТ "Станмарк - С.П." иск по
чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.372 ТЗ. Касае се за установителна претенция за
установяване вземането на ищеца спрямо ответника по издадена в полза на ищеца
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която ответникът своевременно е
възразил. Претенцията е основана на твърдение за наличие на сключен между
страните договор за превоз и изпълнение на този договор от страна на ищеца, за
възнаграждението на който е издадена данъчна фактура №2676/14.10.2016г. Тези
твърдения на ищеца по исковата молба обосновават нейната редовност съгласно
изискването на чл.127, ал.1, т.4 ГПК и не е налице основание да се приеме, че
произнесеното от съда решение по тази искова молба е недопустимо. Въведените от
ответника възражения, че сключеният между страните договор за превоз е
предварителен, че превоз не е бил осъществен от ищеца, че липсват доказателства
за превозни средства, за маршрут, товар, цена, получател на товара и др.,
определят рамките на спора и предмета на доказване по него. Това обаче са
въпроси, относими към съществото на спора и правилността на постановеното по
него решение, а не към редовността на исковата молба и допустимостта на
решението.
Правилни
са и формираните от районния съд изводи, че превозният договор е неформален, консенсуален
договор и сключването му може да се доказва с всички предвидени от закона
средства, а не само с товарителница. В този смисъл е трайната практика на
съдилищата и на ВКС (Решение №60/17.05.2012г. по т.д. №241/2011г. на ВКС, второ
т.о.), като за вида на договора следва да се изхожда и от формулировката на
чл.61, вр. с чл.50, ал.1 от Закона за автомобилния превоз, според която
условията на договора за превоз и получаването на товара се удостоверяват от
товарителницата до доказване на противното, от което следва, че последната не е
единственото доказателствено средство за доказване на тези факти.
В
случая за сключването на договора за превоз и за изпълнението му от страна на
превозвача - ищеца е представена единствено данъчната фактура от 14.10.2016г.
Тази фактура не е подписана от представител на ответника, но последният я е
приел, първоначално я е осчетоводил и е упражнил правото на данъчен кредит -
факти, които са установени от вещото лице, извършило съдебно - икономическата
експертиза. Въззивният съд също споделя трайната практика на ВКС, ТК, на която
се е позовал и районният съд, според която отразяването на фактурата в
счетоводните регистри на двете страни, вписването й в дневниците за
покупко-продажби и в справките-декларации по ЗДДС, както и ползването на
данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за
възникването и за размера на задължението, за които е съставена фактурата. В
разглеждания случай обаче е установено, че по-късно ответникът е сторнирал
издадената от ищеца данъчна фактура, отразил е данъчната основа и дължимия ДДС
с отрицателни стойности и е възстановил ДДС в бюджета, при което не може да се
зачете доказателственото значение на първоначалното осчетоводяване на фактурата
от страна на ответника. В този случай и при направеното от ответника оспорване,
че ищецът не е извършил реално превоза, в тежест на ищеца е при условията на
пълно главно доказване да установи изпълнението на основното си договорно
задължение по превозния договор - извършването на превоза. Тази доказателствена
тежест е указана изрично на ищеца с доклада на първоинстанционния съд от
14.11.2018г. До приключване на съдебното дирене пред районния съд и пред
настоящата инстанция, ищецът не е представил доказателства за установяване
извършването на превоза. Не са ангажирани каквито и да е писмени доказателства
- товарителница, пътен лист или друг документ, от които да се установи кога е
извършен превоза, с какво превозно средство, по какъв маршрут, вида на
превозения товар и предаването му на получателя. За тези обстоятелства не са
събрани и гласни доказателства.
С
оглед изложеното, не е налице доказване на взаимно поетите от страните
задължения по договора за превоз и изпълнение от страна на ищеца на неговите
задължения като превозвач, което от своя страна е основание за заплащане на
възнаграждение за извършения превоз от страна на товародателя - ответника
съгласно чл.372, ал.1 ТЗ, според която правна разпоредба товародателят плаща
възнаграждение при сключването на договора, ако не е уговорено друго. Ето защо
искът за установяване вземането на превозвача за възнаграждение се явява неоснователен и
недоказан, и следва да се отхвърли. Като не е отчел последиците от
недоказването на релевантните за спора факти и е придал доказателствено
значение само на представената по делото данъчна фактура, която е сторнирана от
ответника, районният съд е постановил неправилно решение - в нарушение на
процесуалните правила и на материалния закон, довело и до необосновани правни
изводи, което следва да се отмени и се постанови ново решение, с което
предявеният иск бъде отхвърлен.
При
този изход на делото, на въззивника следва да се присъдят направените от него
разноски пред двете съдебни инстанции по същество в размер на сумата общо 1 160
лв. (адв.възнаграждение пред първата инстанция в размер на 800лв., 300лв.
адв.възнаграждение пред въззивната инстанция и 60лв. ДТ).
Водим
от изложеното, ЯОС
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №68/29.01.2019г. на
Ямболски районен съд, постановено по гр.д.№4145/2018г. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от ЕТ"Станмарк -
С.П." със седалище и адрес на управление гр.Елхово, обл.Ямбол,
ул."Г.Бахчеванов"№7, ЕИК128598476, представляван от С.А.П., против
"Ланд Био" ООД гр.Ямбол, ул."Търговска"№68, с ЕИК201840931,
представлявано от управителите И. Д.А. и И. Д.И., заедно и поотделно, иск по
чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.372, ал.1 ТЗ
за признаване за установено вземането на ЕТ"Станмарк - С.П." в размер
на сумата 3 000лв. с ДДС, представляващо стойност на извършена транспортна
услуга, за която е издадена фактура №0000002676/14.10.2016г., за което вземане
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №3722/2018г. по описа
на ЯРС.
ОСЪЖДА ЕТ"Станмарк - С.П.", с
посочени данни за седалище, адрес на управление, ЕИК и представител, да заплати
на "Ланд Био"ООД, с посочени данни за седалище, адрес на управление,
ЕИК и представители, на основание чл.78,ал.3 ГПК направените разноски пред
първата и въззивната инстанция в размер на сумата общо 1 160лв.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1, изр.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.