Р Е Ш Е Н И Е
№ 25.03.2019 г. гр. Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, на пети март 2019 година в публично заседание в следния състав:
2. ТОНКА МАРХОЛЕВА
секретар П.
У.
като
разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 338 по описа за 2019 г. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано
по въззивна жалба на „СЕВЕРИНА“ ООД с ЕИК
838177646 с адрес гр. Ямбол, ул.“Търговска“ № 29, вх.А, ет.1, ап.2, представлявано от Ж.И.Ж. против Решение №609/10.10.2018 г., постановено по гр.д. № 318/2018г. по описа на ЯРС, с което
първоинстанционният съд е осъдил ответното дружество да заплати на „Топлофикация София” ЕАД
сумата от 291,44 лв. за доставена
от ищеца топлинна енергия през периода от
м. 1.2016 г. до м.4.2016 г., заедно със 26.77 лв. –
лихва за забава върху главницата за периода от 28.07.2016 г. до 15.06.2017 г., 28,52
лв. - сума за дялово
разпределение, заедно
със 4.02 лв. – законна лихва за забава върху нея за периода от 21.08.2016 г. до 18.01.2018 г.,
ведно със
законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба - 18.01.2018 г. до окончателното изплащане на сумата и е отхвърлил
исковете за дялово разпределение за разликата от
26,77 лв. до 34,64 лв. и за законна
лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за разликата над 4.02 лв. до 5.41 лв. Решението е постановено при участието на третото
лице-помагач на страната на „Топлофикация София” ЕАД - "Нелбо ” ЕАД.
С въззивната жалба решението на ЯРС се атакува в частта, в която искът
е уважен, като неправилно,
постановено в противоречие с материалния закон.
Въззивникът сочи, че съгл. чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия за стопански нужди се осъществява въз основа на сключен писмен договор
при общи условия. Изтъква, че между "Северина" ЕООД и
"Топлофикация София" АД липсва такъв договор, поради което ответното
дружество не притежавало качеството потребител на топлоенергия по см. на пар.
1, т. 43 от ДР на ЗЕ. Същото изискване било предвидено и в чл. 1, ал. 2 от общите условия на
"Топлофикация София" АД. Поради липсата на писмен договор не можело
да се приеме, че е на лице продажба на топлоенергия за стопански нужди.
Изтъква, че ЯРС неправилно счел, че ответникът е потребил доставената
топлоенергия за процесния период. Въззивникът сочи още, че в процесното
помещение нямало отоплителни уреди и не се ползвала топла вода. В техническата
експертиза пред първата инстанция било установено, че задължението се формирало
на база месечни прогнозни сметки и изравнителни периоди, като е признато от
ищеца, че топлинна енергия не е ползвана. Уточнява, че ВАС е отменил формулата
за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради-етажна собственост, като е
приел, че Методиката към Наредба 16-334 от 06.04.2007 г. била приета в резултат
на допуснати съществени процесуални нарушения на административнопроцесуалните
правила и била неясна по отношение на параметрите в нея, вкл. не се постигала
законовата цел на чл. 155, ал. 2 от ЗЕ - на потребителите да се фактурира
действително потребената топлинна енергия. Моли за отмяна на решението и в
частта, в която са присъдени сторените по в първоинстанционното и в заповедното
производство разноски.
Въззиваемата страна е уведомена за
постъпилата въззивна жалба на 19.11.2018 г., като в срока по чл. 263 ГПК от не
е постъпил отговор от "Топлофикация София" АД.
За постъпилата въззивна жалба е
уведомено и конституираното на първа инстанция на страната на ищеца трето лице
- помагач "Нелбо" ЕАД - на 16.11.2018 г., което също не е подало
отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание пред втора инстанция въззивното "Северина"
ООД не изпраща представител, не се явява никой от името на "Топлофикация
София" ЕАД, нито от третата подпомагаща страна "Нелбо" ЕАД,
всички редовно призовани.
След съвкупна преценка на събраните от
първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
На втора инстанция не са събирани нови
доказателства, поради което въззивният съд достига до правните си
изводи по същество на спора въз основа на събраните доказателства пред първата
инстанция съобразно приложимите нормативни актове и по вътрешното си убеждение.
Видно от представения договор за
продажба на търговско предприятие от 29.06.2010 г.(л. 23-26 вкл. по гр.д. №318
от 2018 г. на ЯРС), вписан в имотен регистър на 05.08.2010 г., с нотариална
заверка на подписите, ЕТ “КРС-И. И.“ със седалище и адрес на управление гр. Ямбол, представляван
от собственика И.Ж.И., в качеството му на
продавач, е продал на „Северина“ ЕООД, представлявано от управителя Ж.И.Ж. в
качеството му на купувач - търговското си предприятие, като съвкупност от
права, задължения и фактически отношения, фирмата на ЕТ, както и всички активи
и пасиви на предприятието, като в това число под т. 1.1.3 е изрично посочен
Недвижим имот, представляващ помещение /магазин № 9/, находящ се в гр. С., ул. “*******“ бл. **, вх. *. Видно от
публичната партида на дружеството в ТР (арг. от чл. 23, ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ),
прехвърлянето на предприятието е вписано на 10.07.2010 г., на която дата е бил
заличен в ТР и праводателят ЕТ "КРС - И. И.".
Не е спорно, че имотът се намира в
сграда в режим на етажна собственост, в която се доставя топлинна енергия от
ищеца. Видно от представения протокол от 31.08.2002 г. на Общото събрание на ЕС
(л. 33-36) на вход. * и * на жилищен блок. ** на ул. "********", ж.к. *********,
гр. С., ведно със списък на абонатите към него, е взето
решение да се сключи договор с "Нелбо инженеринг" ООД за извършване
на услугата "топлинно счетоводство". Въз основа на изразеното
съгласие на етажните съсобственици е сключен Договор от 30.09.2002 г. между "Нелбо инженеринг" ООД
като изпълнител и етажната собственост в гр. С., ж.к. "*****" бл. **, вх. "*" и
"*" като възложител (л. 31-32), за монтаж на
индивидуални топлинни разпределители и термостатни вентили и дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сградата - ЕС, съгл. изискванията на Закона
за енергетиката и енергийната ефективност. Също така е представен договор У-№
295 от 20.06.2011 г. при ОУ (л. 10-12 вкл.) за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинна енергия по чл.139в, ал. 2 от ЗЕ, сключен между
„Топлофикация София“ ЕАД в качеството им на възложител и „Нелбо“ ЕАД в
качеството им на изпълнител, съгл. който изпълнителя е приел да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сградите ЕС в гр. София,
при спазване на изискванията за ОУ за извършване на услугата „дялово
разпределение" на топлинна енергия, одобрени
от ДКЕВР с решение №У-024/10.08.2007 г., съгласно който в края
на съответния отоплителен период се изготвят изравнителни сметки на база реално потребление, след
отчет на уредите в имота.
По делото са приложени и Общите условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди от „Топлофикация София” АД
от 03.08.2007 г., одобрени с решение на
ДКЕВР от 08.20.2007 г., които в чл. 1, ал. 2 уреждат, че продажбата на топлинна
енергия от
"Топлофикация София" АД на потребители
на топлинна енергия за стопански нужди в гр. София, се извършва въз основа
на писмен договор с всеки купувач, при прилагане на общите условия.
От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се
установява, че общият топломер е отчитан редовно, и че технологичните разходи в
абонатната станция са определяни правилно. Експертът е констатирал, че дяловото
разпределение на топлинна енергия в сградата етажна собственост е съобразено с
методиката към Наредба топлоснабдяване за разпределение на топлоенергия за
сезон 2015-2016 г., но не и за сезон 2014-2015 г., поради което СТЕ не е в
състояние да определи правилно разпределената на абоната топлинна енергия за
сезон 2014-2015 г. Вещото лице е заключило, че сметките са изготвени
своевременно, като фактурираните на абоната суми били верни, но само доколкото
съответствали на данните от общия водомер в абонатната станция и от фирмата за
дялово разпределение. Методиката за дялово разпределение била определена съгл.
методиката към Наредба топлоснабдяване за разпределение на топлоенергия за
сезон 2015-2016 г., но не и за сезон 2014-2015 г. При липса на данни за
топлинния товар на отоплителните тела към абонатната станция за сезон 2014-2015
г. вещото лице заключило, че не може да се произнесе за спазването на т.6.6 от
методиката към Наредба 16-334/2007 г. Не са установени други несъответствия на
техническите процедури в сградата етажна собственост, респ. спрямо абоната.
В заключението на счетоводната експертиза
се посочва, че за абонатен № 377509 с
титуляр „Северина“ ЕООД били налице данни за погасени суми за топлоенергия в
размер на 72,31 лв., извършени чрез прихващане по фактура № 0009752365/31.07.2016
г. с обща стойност 93.91 лв. Нейният остатък бил в размер на 21.06 лв. Вещото
лице е констатирало, че непогасените задължения за топлоенергия били в размер
на общо 291,44 лв. Общата стойност на дължимите суми за дялово разпределение на
топлоенергия-„изравнителни сметки“ за имота на ответника за процесния период
били в размер на 34,64 лв. Вещото лице е заключило че фирмата за дялово
разпределение е спазила методиката за разпределението на топлоенергия за сезон
2015-2016г., но не и за сезон 2014-2015 г., като али топлоразпределението за
този период било правилно изчислено не можело да се определи, поради липса на
данни. Фактурата която се отнасяла за сезон 2014-2015г. с № 7008904608/31.07.2016
г., е в размер на 6,12 лв., като вещото лице е изтъкнало, че последната следвало
да бъде приспадната от задълженията на ответника. След анализ и изчисления на
СТЕ за процесния период по сметки за дяловото разпределение на фирмата за
дялово разпределение, вещото лице е установило, че на абоната е разпределена единствено
топлоенергия за „сградна инсталация“. Изчислен е и общият размер на законната лихва
върху главниците по процесните фактури, считано от датата на изпадане на
ответника в забава до 18.01.2018 г., като е приспадната сумата за сезон
2014-2015 г., в общ размер от 45,87 лв.,от които по фактури за
топлоенергия-41,85 лв. и по фактури за дялово разпределение -4,02 лв.
Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на
страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си,
регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и
интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.
Съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо в обжалваните части. Когато въззивният съд прецени, че дадената от
първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на
което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на
доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да
обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде
указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената
тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства
/чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд ще осигури изпълнението на
основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на
решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им
правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора
да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.
В конкретния случай се установява, че в доклада си по
делото първоинстанционният съд е дал погрешна правна квалификация на спорното
притезание (л. 59), основавайки направените искания на база сключен договор
между страните и претенция за реалното му изпълнение му по чл. 79, ал. 1 от
ЗЗД. В исковата молба ищецът е формулирал твърденията си по начин, който изключва
правните последици на иск, основан на договорно основание, В настоящия случай
от фактическите твърдения в исковата молба, се налага извод, че искането е
основано на възникнало между страните правоотношение на извъндоговорно
основание. При липсата на възможност топлопреносното предприятие да търси
стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, то същото
разполага с правата по чл. 59, ал.1 ЗЗД, с която норма законодателят е
предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Въззивният
съд намира, че решението на ЯРС е постановено при погрешно дадена от съда
правна квалификация на спора, като едва с крайния акт по делото
първоинстанционният съд е дал правилан квалификация на спорното право по чл.
59, ал. 1 от ЗЗД.
При непроменените фактически твърдения и петитум, ако
въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с
действителното правно основание, а не да обезсилва първоинстанционното решение
с връщане на делото за разглеждане въз основа на приетата правна квалификация
(арг. от Решение №73/23.05.14г. по гр.д.№173/2014г. на ВКС). По
процесуалноправният въпрос за правната квалификация на иска и правомощията на
въззивния съд при констатация за неправилна правна квалификация, дадена от
първоинстанционния съд, е налице трайно установена съдебна практика по реда на
чл.290 ГПК, в т.ч. решение № 124 от 24.03.2011г.по гр.д.№ 822/2010г на ІV г.о.;
Решение № 226 от 03.08.2011г. по гр.д.№ 1470/2011г. на ІІІ г.о.; Решение № 329
от 20.12.2011г. по гр.д.№ 1789/2010г. на ІІІ г.о.; Решение № 138 от
25.03.2011г. по гр.д.№ 1127/2010г. на ІV г.о.; Решение № 375 от 26.10.2011г. по
гр.д.№ 931/2009г. на ІV г.о; ; Решение № 673 от 29.09.2009г. по гр.д.№
2868/2008г. на ІІІ г.о.; Решение № 439 от 23.07.2010г. по гр.д.№ 476/2009г. на
ІV г.о.; Решение № 398 от 25.05.2010г. по гр.д. №738/2009г. на ІV г.о.; Решение
№ 45 от 20.04.2010г. по т.д.№ 516/2009г. на ІІ т.о. и Решение № 75 от
28.05.2010г. по т.д.№923/2009г. на ІІ т.о. В цитираните решения последователно
е застъпено становището, че неправилната правна квалификация, дадена от
първоинстанционния съд, прави решението незаконосъобразно, тъй като определяне
на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона
и негово задължение е да установи приложимата норма и да разгледа предявения
иск. Ако съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно
основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно
приложение на материалния закон. Така постановеното първоинстанционно решение
не е недопустимо и не се налага обезсилването му и връщане на делото за ново
разглеждане, а е незаконосъобразно. Недопустимо е решението когато в нарушение
на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който
не е бил сезиран - когато е определил спорното право въз основа на
обстоятелства, на които страната не се е позовала, в който случай е разгледан
иск на непредявено основание. Правната квалификация на иска е свързана с
допустимостта на постановеното по него решение, само когато е нарушен принципът
на диспозитивното начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл
извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита.
Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация на
иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. Правораздавателната
дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния
съд, включително и по отношение квалифициране на спорното право, поради което
когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум на
исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в
обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с действителното
правно основание и изложи собствени мотиви. Решението не е недопустимо, само
поради неправилната правна квалификация на спора. Когато липсва такова
нарушение на диспозитивното начало в процеса, дадената от съда правна
квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи
обуславя правилността на решението му, но не и неговата допустимост.
В
случая, въззивният съд намира, че първата инстанция неправилно е квалифицирала
иска по чл. 79 ЗЗД вместо на извъндоговорно основание съгласно чл.59 ЗЗД,
възникнало предвид липсата на формален писмен договор, но това не се е отразило
на извършения от първостепенния съд доклад по чл.146 ГПК, извън цитираната от
него правна квалификация с позоваване на чл.59 ЗЗД, както и на разпределената
доказателствена тежест и събраните доказателства. Въпреки формалното цитиране в
обстоятелствената част на решението и в диспозитива на решението на нормата за реално
изпълнение на договорно начало и липсата на мотиви в решението, ЯРС е изследвал
факти /видно от доклада/, относими към установяване на претенция, основана на извъндоговорно
основание. В случая ищецът се е позовал
единствено на факти за доставена от него и потребена от ответника топлинна
енергия в топлоснабден имот в сградата – етажна собственост, в посочените
количества и стойност и липсата на облигационно правоотношение, което съставлява
основанието за получаването й, поради което доказването на факта на доставката
на топлинната енергия прави иска доказан по своето основание.
Като взе
предвид това, въззивният съд намира, че дадените с доклада по делото указания
относно доказателствена тежест на ищеца да докаже: възникването,
съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания - с
оглед на вида на търсената правна защита от установяване на размера на
претендираните вземания; че имотът е топлоснабден и реално е доставяна топлинна
енергия през процесния период, в посочените количества и стойност – във връзка
с твърденията си за даване на нещо на ответника, както и изискуемостта на
вземането, са правилни. Въпреки, че правната квалификация е неправилна,
дадените указания относно подлежащите на доказване факти не са неточни и
въззивният съд не е нужно да дава нови такива.
Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания
по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при
произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд
е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за
правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
С оглед на казаното по-горе, въззивният съд
дължи произнасяне по същество на спора съобразно приетата от него правна
квалификация по чл. 59 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване на
разглежданото основание включва кумулативната даденост на следните елементи:
обогатяване на ответника, обедняване на ищеца, които произтичат от един общ
факт или обща група факти и това разместване на блага да е настъпило без
основание. Обогатяването маже да е в резултат на спестяване на разходи, които
обогатилото се лице е следвало да извърши, увеличаване на имуществото му или
намаляване на пасивите му. В дадената хипотеза липсата на договор за продажба,
обуславя липса на основание за получаването на топлинна енергия по чл. 142,
ал.2 ЗЕ за процесния имот, но въпреки това, такава е ползвана. Като не е
заплатил нейната стойност ответникът е спестил разходи, които е следвало да
направи.
Предвид представените по делото доказателства и
доводите на страни по делото, несъмнено е, че ответникът е "небитов
клиент" по смисъла на разпоредбата на §1, т.33а. (Нова - ДВ, бр. 54 от
2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ДР на ЗЕ. Легалната законова дефиниция за "небитов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
Съгласно разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ "битов клиент" е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР
на ЗЕ, както в отменената редакция на закона (§1, т.42 и т.43), така и в
действащата, следва че законодателят е използвал като критерии при дефиниране и
разграничаване на понятията: вида правен субект (физическо или юридическо
лице); нуждите, за които той ползва/купува енергия (битови - за домакинството
си, или небитови – по арг. на противното, такива които не задоволяват битови
нужди). Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. Дефинираните
с двете обсъждани правни норми легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно
всички възможни случаи в практиката.
В случая ответникът е търговец, който по занятие
извършва мениджмънт, маркетинг и рекламна дейност. При осъществяване на своята
дейност, а не при задоволяване на битови нужди, той е придобил собствеността
върху топлоснабдения имот, както и още 6 недвижими имоти при закупиванет на
търговското предприятие на ЕТ „КРС – И.
И.“. Тук следва да се има предвид, че
понятието "стопански нужди", или "небитови нужди" съгласно
действащата ДР на ЗЕ е дори по – широко от
търговска дейност и се свързва с нуждите, които задоволява конкретния имот.
Несъмнено е, че ответното търговско дружество няма домакинство, няма собствени
битови нужди, нито топлоснабденият имот е предназначен за задоволяване на
такива (офис), което сочи на небитово ползване на топлоенергията.
От горното следва, че ответникът е "небитов
клиент", спрямо когото е приложима разпоредбата на чл. 149, ал.1, т.3 от
ЗЕ, която изисква сключването на писмен договор за продажба на топлинна енергия
между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови
нужди. Договорът се сключва при ОУ по чл. 298, ал.1, т.2 от ТЗ, които обаче
стават задължителни за страните по търговската сделка – ако такава бъде сключена. Разпоредбата на чл. 149, ал.1, т.3 от ЗЕ
(както в действаща редакция – изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г. – приложима към процесния период, така и в предишната редакция) предвижда,
че продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори
при общи условия, сключени между производител и пряко присъединен потребител
(клиент – ред. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) на топлинна
енергия за стопански нужди (респ. "небитови нужди" – ред., ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Предвидената писмена форма е такава за
действителност на правоотношението.
Ответното дружество е "небитов клиент" по
смисъла на §1, т. 33а от ДР на ЗЕ /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г, която е приложима през процесния период, или - "потребител за стопански
нужди" §1, т. 43 от ДР на ЗЕ /изм. и доп. ДВ, бр. 74 от 2006 г., отм. ДВ,
бр. 54 от 2012 г./ и това обстоятелство е изрично признато в исковата молба и
се извежда не само от качеството му на търговец, а и по аргумент от противното
на нормата на §1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова, ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г./, която определя битовия клиент като такъв, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди, каквито ответното дружество няма и за каквито не би могло да я
използва. Ето защо, доказване наличието на валидно облигационно правоотношение
по договор за доставка на топлинна енергия между страните в настоящото производство
е само с доказателства за сключването на договор в изискуемата писмена форма,
какъвто не е бил сключен между ищеца и ответното дружество. Следва да бъде
посочено още, че по делото не са ангажирани и доказателства, относими към
приложение на нормата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, нито такива, установяващи
съвпадането на насрещни писмени волеизявления в отделни документи, които
документи обективират предложение за сключване на договор и приемане на
предложението от дружеството – ответник.
С оглед така установеното, при изричното оспорване на
ответника, че не е налице писмен договор с ищеца, при липсата на доказателства,
включително и за действия по плащане евентуално на топлинна енергия от
ответника за предишен период (изключая
извършеното от „Топлофикация София“ ЕАД прихващане) или за такива от които да
се обоснове прилагане на чл. 293, ал.3 ТЗ, не може да се приеме, че страните по
настоящето дело са обвързани от договор за продажба на топлинна енергия за
небитови нужди.
Тук следва да се посочи разликата между хипотезата на
договор за търговска продажба на топлинна енергия за небитови нужди, и
хипотезите на договор за търговска продажба на топлинна енергия за битови
нужди, който се счита за сключен и с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал.
1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), т.е. писмена форма не е предвидена. В този
случай топлопреносното предприятие задължително публикува одобрените от
комисията Общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник
в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30 дни
след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. В този случай договорната връзка се
предполага по силата на закона, тъй като съгласно чл. 153, ал. 1 Закона за
енергетиката (чл. 106а, ал. 4 ЗЕЕЕ /отм/) всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са потребители на
топлинна енергия; чл. 150 ЗЕ постановява, че продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие. Това обаче не важи за възникване на договорното правоотношение с
"небитовите клиенти", тъй като спрямо тях не са приложими публикувани
ОУ за продажба на топлинна енергия за битови нужди по чл. 150, ал.1 от ЗЕ, а се
изисква изрично сключването на писмен договор. Спрямо тях са приложими Общите
условия, приети с Решение по Протокол № 23 от 03.08.2007 г. на Съвета на
директорите на "Топлофикация София" АД, на основание чл. 149, ал.1,
т.3 от ЗЕ и с Решение № ОУ-033/08.10.2007 г. на ДКЕВР, където в чл. 1, ал.2
също е посочено продажбата се извършва възоснова на писмен договор с всеки
купувач.
С разпоредбите на чл. 156 ЗЕ за уреждане на
отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите/клиентите на
топлинна енергия в сгради - етажна собственост е утвърден принцип за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия. Всеки потребител
дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени единици топлинна
енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела
в обитаемия обект и съответна част от стойността на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация. Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и Наредба № 16-334 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, като топлинната енергия за отопление на
сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна
енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ/. На следващо място, за да
дължи едно лице цената на топлинната енергия на следва да бъде установено, че
то е използвало топлинна енергия за небитови нужди – възоснова на сключен
писмен договор, или за собствени битови нужди като собственик или ползвател на
вещно основание – в който случай договорната връзка се предполага по силата на
закона, без да е необходимо писмена форма (чл. 150 от ЗЕ). Анализът на
действащата през процесния период нормативна уредба предвижда две алтернативни
основания, при които такова договорно отношение възниква- писмен договор по чл.
149 от ЗЕ или наличие на право на собственост или на вещно право на ползване
върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда- етажна собственост- чл. 153,
ал.1 от ЗЕ. Тази хипотеза е приложима, доколкото относно доставката на топлинна
енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор по чл. 149
от ЗЕ, явяващ се по правило основен източник на облигационните правоотношения.
Сключването на писмен договор при условията на
договорна автономия (чл. 8 и чл. 9 от ЗЗД) е приложимо и в областта на
продажбата на топлинна енергия, като чл. 149, ал.1 от ЗЕ изрично предвижда, че
продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при
общи условия, сключени между топлопреносно предприятие и клиенти на топлинна
енергия за небитови нужди- т.3, съответно- между доставчика на топлинна енергия
и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост- т.6.
С оглед на горното, въззивният съд намира, че след
като страните по настоящето дело – небитов клиент и "Топлофикация –
София", не са сключили писмен договор, съгласно изискването на чл. 149,
ал.1, т.3 от ЗЕ, между тях липсва възникнало валидно облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия, по силата на което да бъде
ангажирана договорната отговорност на ответника за заплащане на претендираните
суми. Ето защо, като не е установен източник на облигационно договорно
отношение между страните, и ако е ползвана услугата за топлоснабдяване на
процесния имот от ответника дължи сумите за използвана топлинна енергия на
основание чл. 59 от ЗЗД.
В хода на производството по делото дори не е бил
спорен въпроса за липсата на възникнало облигационно правоотношение за продажба
на топлинна енергия и качеството на клиент на топлинна енергия на ответното
дружество, поради неспазване на императивното изискване за форма, предвидено в
нормата на чл. 149, ал.1, т.3 ЗЕ, доколкото ответникът в качеството на
юридическо лице ползва топлинна енергия за небитови нужди.
Предвид горното, съдът намира, че предявеният иск за
установяване съществуването на парично вземане за обезщетение за неоснователно
обогатяване е доказан по основание.
Относно размера
на иска - От заключението на СТЕ се установява количеството на действително
потребената от ответната страна топлинна енергия за процесния период от време,
изчислена на база прогнозните стойности по издадените за исковия период фактури
и действително и реалното количество доставена топлинна енергия по
изравнителните сметки. В заключението е посочено и какво е количеството на
потребената енергия за отделните периоди и по компоненти – сума за топлинна
енергия, отдадена от сградна инсталация и БГВ и доплащане по изравнителни
сметки за процесния период. Всички тези компоненти са включени във формирането
на цената на топлиннана енерия, която е нормативно определена. Вещото лице е
изготвило заключение въз основа на изготвени от ищеца документи, но и на база изготвени
от третото лице-помагач документи за отчети на уредите в притежавания от
ответника топлоснабден имот. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав
намира, че по делото е установено по категоричен начин, че потребената в
процесния имот топлоенергия е в количество и в посочената стойност за исковия
период. От заключението на съдебно – счетоводната експретиза се установява
стойността на топлинна енергия – 291, 44 лв. Отчетено е още, че правилно
разпределената за абоната топлоенергия за сезон 2014-2015г. не можела да бъде определена,
поради липсата на данни, поради което ДФ за сезон 2014-2015г. с №
7008904608/31.07.2016 г. в размер на 6,12 лв. следва да бъде приспадната от
задълженията на ответника. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е преценил,
че искът следва да бъде уважен за сумата от 28,52 лв., като за разликата до
претендирания размер от 34, 64 лв. следва да бъде отхвърлен.
По делото не се спори относно факта, че към настоящия
момент ответникът не е изпълнил задължението си за заплащане на тази сума, а в
този смисъл е и констатацията на вещото лице по ССЕ, поради което същият дължи
връщане на получената без основание вещ, респ. нейната стойност. Предявеният
главен иск е основателен и доказан до размера от 291, 44 лв. и решението, с
което първоинстанционният съд го е уважил в тази му част следва да се потвърди.
Претенцията за
установяване акцесорното вземане за обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва върху главницата съдът намира за неоснователна по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал.1
от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в
размер на законната лихва от деня на забавата, като според чл. 84, ал. 2 от ЗЗД
когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора. В случая вземането на ищеца произтича от
неоснователно обогатяване и задължението не е с определен срок за изпълнение,
поради което длъжникът изпада в забава след покана от страна на кредитора.
Претенцията относно вземане за обезщетение за забава чл. 86, ал.1 от ЗЗД би
била основателна само за периода от поканата по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, а не от
деня на който е била дължима месечната вноска за топлинна енергия съгл. Общите
условия. По делото е приложена покана за откриване на партида, сключване на
договор и заплащане на дължими суми за потребена топлоенергия от 20.06.2016 г.
(л. 21), получена от ответното дружество, видно от известието за доставяне на
22.06.2016 г. Същевременно обаче обезщетението за забава е поискано от по-късна
дата - 28.07.2016 до 15.06.2017 г., за който период и в съответствие с чл. 6,
ал. 2 от ГПК следва да бъде уважена претенцията. Правилно първоинстанционният
съд е определил и обезщетението за забава върху дължимата сума за дялово разпределение
в размер от 4,02 лв., като за разликата до претендирания размер до 5, 41 лв.
искът следва да бъде отхвърлен.
Ето защо, постановеното съдебно решение, в частта с
която е уважен установителния иск с правно основание чл. 415 от ГПК във връзка
с чл. 422 от ГПК във връзка с чл. 86, ал.1 от ЗЗД следва да бъде отменено като
неправилно, тъй като противоречи на материалния закон, и вместо това да бъде
постановено решение, с което същият да се отхвърли.
Неоснователно е и възражението, че стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация и недоказана по размер, тъй като
същата е изчислена по формула от Методиката за дялово разпределение на топлинна
енергия в сгради-етажна собственост, в редакцията й, приета с Наредбата за изменение и
допълнение на Наредба № 16-334/2007 г. за топлоснабдяването, а
впоследствие отменена с решение № 4777/13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016
г. по описа на ВАС. Следва да се отбележи, че постановената отмяна на
посочената методика за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради –
етажна собственост, има действие занапред /чл. 195, ал.
1 АПК/, поради което няма значение за настоящия спор, имащ за
предмет вземане за неоснователно обогатяване за предходен период.
С оглед изхода
на спора, следва да се приеме, че районният съд, като
е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и
законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната жалба
и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено.
При изхода на спора пред въззивния съд,
въззивникът няма право на разноски, тъй като жалбата следва да бъде отхвърлена.
Въззиваемото дружество не е подало отоговор и не се е явило в открито съдебно
заседание, съотв. не е поискало присъждане на разноски.
Водим
от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №609/10.10.2018 г., постановено по гр.д. № 318/2018г. по описа на ЯРС.
Решението е
постановено при участието на „Нелбо ”
ЕАД, ЕИК 175387099, със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н „Изгрев“, ул.“Тинтява“ № 15 - трето лице-помагач
на страната на „Топлофикация София” ЕАД.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.