Р Е Ш Е Н И Е
№ 21.09.2018 година
гр. Ямбол
Ямболски окръжен съд, на единадесети септември 2018 година в публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
2. ТОНКА МАРХОЛЕВА
секретар П. У.
като
разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева въззивно гражданско дело № 220 по описа на 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството пред Ямболски
окръжен съд е образувано по въззивна жалба на И.Д.И., с ЕГН ********** и адрес ***, подадена чрез пълномощника
адв. Е.Х., с адрес ***, офис * против Решение
№65/21.05.2018 г., постановено по гр.д. № 610/2018 г. по описа на РС-Елхово, с
което първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло ищцовите претенции:
1. за присъждане на обезщетение в размер от
16 500 лв. за неоснователно ползване на собствения на ищцата недвижим
имот, представляващ масивна производствена сграда - ракиен казан със застроена
площ от 112 кв.м. - имот с планоснимачен № 411 по КП, извън регулацията на с. С., построена в имот с кадастрален № 250 по КВСЗ на с. С., Община Т., обл. Х., при граници на имота: извънселищна територия, път и
река Тунджа, за периода от 25.10.2014г.
до 01.08.2017 г. и
2. за заплащане на сумата от
5 000 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от
непозволено увреждане от работник на ответното дружество при или по повод
изпълнение на възложената му работа;
ЕРС е осъдил ищеца да
заплати и сумата от 1 175.00 лева, представляваща
направените от ответника разноски по делото.
С въззивната жалба решението на ЕРС се атакува в частта,
в която е отхвърлен искът за неоснователно обогатяване за сумата от 4 125 лв. и
в частта, в която е отхвърлен искът за непозволено увреждане за сумата от 2
812. 50 лв. - като неправилно, постановено при съществени нарушения на
процесуалния закон и необосновано, при нелогични доказателствени изводи. Във
въззивната жалба са изложени съображения, че съдът е приел фактическа
обстановка, която не съответства на събраните по делото гласни доказателства,
съотв. че последните са превратно възпроизведени. Акцентира се върху
показанията на свид. М., който заявил, че при посещенията си в с. Срем, казанът
е работел. Сочи се, че показанията на свид. М. кореспондирали и с твърдяното от
свид. К., който потвърдил, че ракията в процесния период се
варяла от съпруга на Д.Г.. Въззивникът обръща внимание на това, че неправилно
първостепенният съд ценял фактите, които сочели на извод, че ответния търговец
неоснователно ползвал процесния обект, като изрично сочи сключения наемен
договор, както и наемните вноски, които ответникът бил осъден да заплати по
гр.д. №609 от 2014 г. Изтъква и издадения в полза на ответника лиценз за
осъществяване на тази акцизна дейност. Сочи още, че ответникът е следвало да
докаже, че след прекратяване на договора за наем, имотът е бил върнат на
ищцата, което не се е случило. Счита за неизяснен по първоинстанционното дело и
въпросът за определяне на пазарния размер на обезщетението, поради липсата на
сравнителен критерий сред подобни обекти. По отношение претенцията за
непозволено увреждане навежда аргументи, че владението върху казаните е
осъществявано от ищцата, а държането по време на договора за наем, а и след
прекратяването му - от ответника. Твърди, че при огледа на обекта
непосредствено след напускането му от ЕТ "ВЕДО - Д.Г." са установени въпросните липси, поради което счита,
че причинените вреди в размер от 2 812, 50 лв. били доказани. Заявена е
претенция за присъждане на сторените в двете инстанции разноски.
В
ОСЗ процесуалният представител на въззивника поддържа въззивната жалба по
изложените в нея съображения, като изтъква допълнителни аргументи във връзка с
твърдяното нарушение от първоинстанционния съд, който не взел предвид воденото
между страните дело по частичен иск, касаещ последиците от неизпълнение на
договор за наем, вследствие на което погрешно разпределил доказателствената
тежест между страните и възложил на ищеца на докаже, че ответникът-наемател по
един прекратен договор е продължил да ползва имота. Допълва, че и двете
експертни заключения пред първата инстанция са били оспорени от ищцовата страна.
По отношение втората претенция - за непозволено увреждане, сочи че при
наличните данни за безстопанственост от страна на ответника и предположението
за вина, счита че са на лице предпоставките за уважаването му за сумата от 2
812 лв. Релевира и възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на
представителя на ответника.
Въззиваемата страна е депозирала писмен отговор на
въззивната жалба. В отговора, ответникът
пред първостепенния съд се противопоставя на доводите във въззивната жалба по
отношение показанията на св. М., като допълва, че и тримата свидетели на ищцата
потвърдили, че в исковия период от време ЕТ "ВЕДО - Д.Г.", представлявано от Д.Г.
не е стопанисвал процесния недвижим имот. Намира за неоснователни доводите
относно показанията на свид. К, както и по отношение на издадения на
търговеца-ответник лиценз, който бил с изтекъл срок. Сочи, че не би следвало да
се възлага в негова тежест обстоятелството, че е върнал обекта след
прекратяване на договора, а напротив - въззивникът трябвало да докаже, че
неговият имот е ползван без основание. По отношение претенцията по чл. 49 от
ЗЗД за сумата от 2 812,50 лв. изтъква, че ищцата била въведена във владение в
обекта на 16.10.2014 г., към който момент и получила пълното оборудване, в т.ч.
и вещите, за които сочи, че са увредени. Уточнява, че липсват доказателства за
това, бившият наемател на процесния имот да е предоставял ползването на
сградата на други лица или да е възлагал на свои работници работа по обекта.
Моли за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд като правилно и
законосъобразно и за присъждане на разноски пред настоящата инстанция.
В ОСЗ въззиваемата страна пледира за потвърждаване на
първоинстанционното решение и за присъждане на разноски.
Въз основа на събраните по делото от първоинстанционния съд
писмени доказателства и при хронологично
проследяване на последователността от развилите се между страните
правоотношения се разкриват следните безспорни обстоятелства от фактическа
страна:
Процесната сграда, представляваща
масивна производствена сграда - РАКИЕН КАЗАН със застроена площ от 112 кв.м., съответстваща
на имот с планоснимачен № 411 по КП, извън регулацията на с. С., построена в ПИ с кадастрален № 250 по КВСЗ на с. С., Община Т., обл. Х., при граници на имота: извънселищна територия, път и
река Тунджа, е придобита в резултат на покупко-продажба, обективирана в
приложения по делото Нотариален акт №7,
т.2, нот. дело № 173/2009г. на съдия по вписванията при РС-Тополовград на 19.05.2009
г. от купувача Я. Х. М.. Имотът е придобит в режим на СИО по време на брака на Я. М. с
ищцата И.Д. М.а /понастоящем И./.
На 01.11.2011
г. Я.Х. М. е сключил
договор за наем с ответника по делото ЕТ
"Ведо-Д.Г.", представляван от Д.П., в качеството й на наемател. Видно
от представения по делото договор (л. 6), носещ неоспорените подписи на
страните, Я. М. е предал ползването върху процесния обект, описан
като цех за изваряване на ферментирали
плодови материали, находящ се в с. С., за срок от 5 години (от 01.11.2011 г. до 01.11.2016
г.), като са уговорили месечен наем от 60.00 лв., платими от наемателя от първо
до десето число на месеца. Чл. 8 от договора предвижда, че всяка от страните
може да го прекрати едностранно с предизвестие в едномесечен срок, отправено до
другата страна.
Видно от приложеното по делото Решение№10,
постановено по гр. д. №757/2011 г. по описа на РС-Елхово, в сила от 13.03.2012 г. (л. 7-8 вкл. по
гр.д. №610/17 г. на РСЕ) бракът между Я. и И. М.и е прекратен с развод, вследствие на което
двамата са останали съсобственици на процесния имот при равни квоти.
От приложения по делото Нотариален акт № 52, т. 6 по нот. дело № 456/2014г. на
съдия по вписванията при РС-Тополовград, се установява, че на 16.10.2014 г. И.Д.И. е
закупила от бишия си съпруг Я. М. неговата 1/2 ид.ч. от ПИ
с пл. №411 по КП на с. С., общ. Т., с площ
112 кв.м., в резултат на което е станала изключителен титуляр на правото на
собственост върху процесния имот.
От приложения (л. 13 по
гр.д. №610 от 2017 г. на РСЕ) Протокол от 16.10.2014 г. се
установява, че бившият съпруг на ищцата й е предал владението на процесната
сграда, ведно с оборудването в нея, представляващо три броя ракиени медни казани с медни куполи и медни
лули за изваряване /дестилиране/ на ракия, като всеки един от трите казана е с
вместимост 250 литра и дебит 20 мл./с. и три броя охладители и уред за
измерване на градусите /спиртомер/, три броя съдове за измерване на вместимост
/метални оразмерени кофи/, три броя медни капаци за изпускане на ферментиралата
субстанция и три броя скоби за затваряне на казаните, печка за отопление, един
диван, две маси и шест стола, едно легло и един брой електромер.
Не се спори между страните, че договорът за наем е
прекратен на 25.10.2014 г. Последното
се установява и от приложената Нотариална покана (л. 15) от наемодателя Я.М. до ответника, връчена на последния на 25.09.2014
година, с която му е даден едномесечен срок да заплати сумата от 2 100 лева,
представляваща дължимият наем от 01.11.2011 г. до 01.10.2014 г., като
същевременно е отправено и предизвестие за прекратяване на договора в
едномесечен срок от получаване на поканата. Последиците от неизпълнението на
договора за наем са били предмет на гр.д. №609/2014г. по описа на РС-Елхово, по
което е постановено Решение №36 от 06.04.2015 г., потвърдено с Решение №101 от 17.06.2015 г. по вгд №195/2015г.
по описа на ОС-Ямбол, с което е признато за установено, че ЕТ „ВЕДО – Д.Г.” дължи на Я. М. сумата от 2 160 лева, представляваща незаплатен
наем за периода от 01.11.2011 година до 30.10.2014 година, при месечна наемна
цена от 60.00 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 30.10.2014 година до окончателното изплащане
на задължението, въз основа на което М. се е снабдил с представения по делото
изпълнителен лист №267 от 14.07.2015г. (л. 10).
По първоинстанционното дело в качеството му на
свидетел е разпитан
Я. М., бивш съпруг на ищцата И.И. и
бивш собстеник на имота, съотв. наемодател на ответното ЕТ, от показанията на
който се установява, че два месеца след сключване на договора за наем с ЕТ
"ВЕДО-Д.Г.", обектът се ползвал от нейния съпруг - К. Г.. Твърди, че след изтичането на
едномесечния срок от поканата за връщане на имота и заплащане на наемните
вноски, последният не му бил върнат от наемателите. Когато минавал през селото,
виждал, че казанът работи, но не влизал вътре. Сочи, че в периода около м.
март-м. май 2017 г. К. Г. го потърсил, за да го запита за заплащане на наем за
ползването на имота, като свидетелят го насочил към новия собственик на имота -
И.И., без да излага информация за това, дали Г. действително се е свързал с
последната. Допълва, че по данни от неговия братовчед, Х.А.М., научил, че К. Г. влизал в сградата, за да
си вземе неговите неща. При посещение на място, свид. М., неговият братовчед,
заедно с ищцата и кмета на с. С. констатирали, че липсвали куполите и лулите, като
казаните били в лошо състояние, за което съставили приложения по делото
протокол /от 24.08.2018 г.-л. 9 по гр.д.№610 от 2017 г./. Свидетелят описва
инвентара и сочи още, че въпросните съоръжения са закупени нови, ползвани от него
около 1-2 год., след което са предадени на наемателя ЕТ по договора за наем.
Същевременно свидетелят излага твърдения за това, че през периода 2011-2017 г.
не е виждал К. Г.в процесния обект, но е
знаел, че казанът работи и че се ползва от него, по информация от други хора.
Разпитан е и свид. Ц. К., от показанията на който
се установява, че за периода от 2014 до 2016 г. казанът е стопанисван от К. Г.. Свидетелят сочи, че от
2014 до 2016 е варил ракия в обекта, като е виждал единствено К. там. Относно ищцата И.И.
твърди, че не е виждал последната в обекта, нито в с. С..
Разпитан е и свидетелят Х.М., който сочи, че лятото на 2017 г. е отишъл по молба на свид. М.
до казана в с. С.,
където съставили протокол за липсващите куполи и лули и напуканите казани, в
присъствието на собственика - И.И. и кметицата на селото. Отбелязва, че М. К. /4-тото лице, подписало
протокола от 24.08.2017 г./ не е бил с тях. Допълва, че една жена, която
живеела наблизо, им отключила сградата с казаните.
Досежно свидетелските
показания настоящият състав намира, че последните, като вътрешно и помежду си противоречиви,
следва да се преценяват през призмата на заинтересоваността на свидетелите от
тезата на страната, спрямо която са в близки отношения. От една страна свид. М. заявява, че
е виждал казана да работи и че Г. го е
стопанисвал, без да става ясно от къде черпи тази информация, от друга -
последният сочи, че не е виждал лично съпругът на ответника да работи там. Свид.
М. заявява, че при констатиране на липсите в сградата М. К. не е
присъствал - обстоятелство, отразено в писмения протокол от 24.08.17 г. и
потвърдено от свид. М.. Това не означава, че показанията им следва да бъдат
игнорирани априори, без преценка в съвкупност и съпоставка с останалия
доказателствен материал по делото съгл. чл. 172 от ГПК.
По делото е
допусната съдебно-счетоводна и оценителна експертиза, вещото
лице по която, след като се е запознало с материалите по делото, е направило
сравнителна справка чрез собственици и ползватели на „ракиени казани“ в
региона, както и такава чрез интернет сайтове относно цените на съоръженията, е
констатирало, че пазарният наем за времето от 01.11.2014 г. до 01.08.2017г. на
процесния обект „ракиен казан“ е 1 980.00 лева /33 месеца х 60.00 лева/. В
отговор на възложената му втора задача, експертът е заключил, че при работещи
казани, общата стойност на процесните 3 броя в комплект с включено 50%
изхабяване би възлизало на сумата от 2 812.50 лева, а при неработещи
казани (при цени за изкупуване на отпадъци от черни и цветни метали) общата
стойност на процесните 3 бр. би била 2 100.00 лева.
След оспорване на първоначалната експертиза е била
назначена и повторна СОЕ, вещото лице по която в изготвеното заключение, е констатирало,
че в Община Тополовград всички действащи
казани за ракия са частна собственост и се ползват от собствениците, като
единственият казан, отдаван под наем е процесният, находящ се в с.С.. Сравнителен критерий е приложен с казаните в
с.Устрем и с.Мрамор, като казанджията в с. Мрамор заявил, че за по-малко от 1 500
лв. за година, не би отдал помещението. Експертът е установил единствено в
Община Тунджа действащ казан за ракия, отдаден под наем с месечен наем от 50
лв. или 600 лв. за една година и един казан обявен в Интернет за отдаване под
наем, находящ се в с. Генерал Тошево, общ. Тунджа, който е обявен с наемна цена
от 1 500 лв. за година, или 125 лв. за месец, но до този момент никой не е
проявил интерес за наемането му. В открито съдебно заседание, вещото лице е
пояснило, че при формиране на средния пазарен наем е съобразил и следните
фактори – разположение на населеното място; брой на населението и домакинствата
в с.С.; брой на действащите казани в съседните села, които с
по-изгодни условия привличат част от ползващите тази услуга; честите промени в
законодателната уредба относно изискванията за регистрация и експлоатация на казани
за варене на ракия; сезонността в търсенето на услугата. При осредняване на пазарните наеми от двата пазарни аналога вещото лице
е изчислило средната стойност за месечния наем за процесната сграда „Ракиен
казан" в с. С. на 55,00 лв. за месечен наем,
съотв. общо за претендирания период от 01.11.2014г. до 01.08.2017г. сумата от 1
815,00 лв.
При така очертаните насрещни
твърдения, въпросът от съществено, по смисъла на чл. 17 от ГПК,
значение по предмета на спора, формулиран от страните, се концентрира върху това
кому принадлежи отговорността за неоснователното ползване на имота и
причинените върху инвентара вреди в хипотеза на липса на действащ договор между
страните.
Предвид така установената и безспорна между страните
фактическа обстановка ЕРС е приел предявените претенции за изцяло неоснователни
и ги е отхвърлил, като е присъдил разноски в полза на ответника.
Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на страните
и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК,
намира следното от правна страна :
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от съответната надлежна страна, имаща
право и интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.
Решението
на ЕРС е атакувано в частта, в която е отхвърлен искът за неоснователно
обогатяване за сумата от 4 125 лв. и в частта, в която е отхвърлен искът за
непозволено увреждане за сумата от 2 812. 50 лв. Следователно в останалите
части - по претенцията по чл. 59 от ЗЗД за сумата от 12 375 лв., съотв. по чл.
49 от ЗЗД за сумата от 2 187, 50 лв. , първоинстанционното решение е влязло в
сила.
Изложеното до тук обуславя
възможността за произнасяне по правилността
на решението в обжалваната част.
Съгласно чл. 269, изр. 2
ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т.1
на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният
съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за
правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка по същество - атакуваното
решение се прецени за правилно. Изложените
от ЕРС подробни мотиви се споделят и на основание чл. 272 ГПК настоящия съдебен
състав препраща към тях.
Съдът
е сезиран с предявени при условия на
активно обективно кумулативно
съединяване осъдителни претенции с правно основание чл. 59 от ЗЗД за присъждане
на обезщетение на ищеца за неоснователно ползване на собствения му имот от
страна на ответника и по чл. 49 от ЗЗД за причинените му имуществени вреди
върху имота от работник на ответника при или по повод изпълнение на неговата
работа, ведно със законната лихва, считано от предявяване на исковете до
окончателното изплащане на сумите.
Сочените твърдения предпоставят правна
квалификация на предявения иск по чл. 59 от ЗЗД.
Това е така, защото претенцията е за обезщетяване на собственика на имота,
обеднял поради ползването му без основание от ответника, при все изричното прекратяване
на договора за наем от предишния собственик-наемодател. Релевирани са от
ищцовата страна възражения касаещи погрешното разпределение на
доказателствената тежест от първата инстанция, тъй като ответникът "е следвало да установи, че е изпълнил
задължението си да върне имота на наемодателя". Тук е мястото да се
обсъди тяхната неоснователност. Отношенията по повод договора за наем са
действали между страните по самия договор - Я.М. и ЕТ "ВЕДО-Д.Г.", тъй като последните са
относителни, облигационни. Ищцата И.И. не е сключвала договор за наем с
ответния търговец. Последната е придобила собствеността върху имота на
15.10.2014 г., девет дена преди прекратяването на договора с едномесечно
предизвестие, отправено от М. до ответницата, изтичащо на 25.10.2014 г. Липсват
данни (а и твърдения) по делото договорът от 01.11.2011 г. да е бил дори
противопоставим на ищцата И. съобр. чл. 237, ал. 1 или ал. 2 от ЗЗД, последната в нито един момент не е разполагала
с качеството наемодател. Поради това дължимото обезщетение е на деликтна
основа, затова и съгл. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 154, ал. 1 от ГПК ищцата, която твърди
неоснователно ползване на собствения й имот, е следвало да го докаже. Принципът за недопустимост на неоснователното
обогатяване, обуславя сходността на обстоятелствата подлежащи на установяване
при всяко едно неоправдано имуществено разместване. От момента в който договорът
за наем е прекратен с изричната заявка на
наемодателя за освобождаване на имота, получена от наемателя, последният следва да го
предаде, в противен случай се дължи
обезщетение, а не изпълнение на периодично парично задължение, каквото е това
за наем. В този смисъл следва да се
обърне внимание и на това, че липсват данни за предявена частична претенция със
същия предмет между същите страни, каквито възражения са релевирани от ищцовата
страна. Искът по гр.д. №609/2014г. по описа на РС-Елхово, по който е
постановено Решение №36 от 06.04.2015 г., потвърдено с Решение №101 от 17.06.2015
г. по вгд №195/2015г. по описа на ОС-Ямбол е бил предявен от Я. М.
срещу ЕТ „ВЕДО – Д.Г.”, като обективните
предели на постигнатата сила на пресъдено нещо съгл. чл. 298, ал. 1 от ГПК
обхващат основанието и искането. В конкретния случай
обезщетение се претендира на извъндоговорно основание при това от последващ
собственик на имота, докато по гр.д. №609/2014 г. претенцията се е основавала
на сключения между ответния търговец и М. договор за наем, респ. неговото
неизпълнение. Поради това аргументите, касаещи необходимостта от вземане
предвид на предявения частичен иск и произтичащото от това неправилно
разпределение на тежестта от първоинстанционния съд се явяват без основание.
Следователно
и при съобразяване на вида на предприетото от ищеца съединяване на предявените
от него искове, съдът намира, че с приоритет разполага произнасянето по претенцията
по чл. 59 от ЗЗД.
Елементи
на фактическия състав на неоснователното обогатяване са имуществено разместване
и липсата на основание за него. За да се уважи исковата претенция по чл. 59 от ЗЗД, следва да са налице следните
кумулативни предпоставки: увеличение на имуществото на едно лице за сметка на
имуществото на друго лице; обедняване на
друго лице, свързано със съответното обогатяване, отсъствието на правно
основание за обогатяването; обедняването на ищеца и обогатяването на ответника
да произтича от един и същ факт или от обща група факти; да липсва друга
възможност за правна защита на обеднелия. Липсата на която и да е от тези
предпоставки обуславя отхвърлянето на предявения иск.
"Основание"
по смисъла на чл. 59 от ЗЗД е конкретен
източник на права и задължения, както и изискванията, произтичащи от такъв
източник. Под "правно основание" се разбира правоотношението, от
което произтича правото да се иска получаването на съответната имуществена
облага и задължението тя да се престира - това може да бъде договор,
административен акт, самият закон, водене на чужда работа без поръчка и пр. За
да е налице разместване на блага без основание, е необходимо да се установи, че
това е извършено при липса на конкретен източник на права и задължения между
страните.
Добивите от вещта, в това число и наемът, принадлежат на нейния
собственик. От това основно правило законът допуска изключение в полза на
добросъвестния владелец на чужда вещ, но в конкретния случай липсват наведени
подобни твърдения. Няма пречка и за отдаването на чужда вещ под наем, тъй като
както бе изяснено по-горе в настоящото изложение, става въпрос за относителни
права, като именно такъв е бил случая за периода от продажбата на имота на
16.10.2014 г. до 25.10.2014 г., когато договорът за наем е бил прекратен и
който период се обхваща от обективните предели на решението по гр.д. №609/2014
г. на ЕРС.
С оглед предмета на исковата претенция, ищцата
е следвало да докаже, че е собственик на процесния имот и че ответното ЕТ го
ползва без основание.
Безспорно е, че ищцата е придобила на 19.05.2009 г. ½ ид.ч. от
процесния имот при режим на СИО по силата на покупко-продажба, обективирана в НА №7, т.2, нот.д.№ 173/2009г., а другата
½ ид.ч. е закупила на 16.10.2014г. от бившия си съпруг, св.М..
Както правилно е установил първоинстанционният съд обаче, не е било
проведено пълно и главно доказване на факта, че именно ЕТ "ВЕДО-Д.Г."
чрез ответницата Г. е ползвала неоснователно процесния цех за изваряване на
ферментирали плодови материали в с. С.. Не се
установява нито към момента на предаване на владението /обективирано в протокол
16.10.2014 г. - л. 13 по гр.д. №610 от 2017 г. на ЕРС/, така и насетне и преди
всичко през релевантния процесен период от 25.10.2014г. до 01.08.2017г.
ответникът - ЕТ да е ползвал „ракиеният казан” в с. С.. Ангажираните от ищцата гласни доказателства чрез
показанията на свидетелите Я. М., Ц. К. и Х. М., по несъмнен и категоричен начин установяват
единствено, че след прекратяването на договора за наем, т.е. след 25.10.2014 г.
насетне, до датата – 01.08.2017г., нито един от свидетелите не е възприел пряко
както ползване, така и каквото и да е присъствие на ЕТ ”ВЕДО-Д.Г.” или на негов
упълномощен представител. Фактът, че св. К. през периода от 2014г. до 2016г. е възприел
присъствие на съпруга на законния представител на ответника-ЕТ, К. Г., а през
ноември-декемри 2016 г. е възприел извършени от същия действия по зареждане на
казаните във въпросната сграда и заплащане на него услугата по варенето на
ракия, не води до извод, че процесният „ракиен казан” се е ползвал от
ответника-ЕТ. Самият св.К.уточнява, че е
знаел, че този обект за сочения период – 2014г.-2016г., се стопанисва от лицето
К. Г., за който въз
основа на гласните доказателства се установи да е съпруг на законния
представител на ответника-ЕТ.
Въпреки това не се установява по делото
конкретна връзка, която да предпостави плащането на обезщетение от
ответника в резултат на осъщественото ползване от Г.. Не се доказа съпругът на Д.Г. да е действал от името
и за сметка на ЕТ ”ВЕДО-Д.Г.” или да е бил нает по граждански или трудов договор за извършване на твърдяната от ищцата
дейност по варене на ракия. Соченият във въззивната жалба аргумент, произтичащ
от лицензът за осъществяване на дейността по варене на ракия, който бил издаден
на ЕТ, не променя този извод. Въпросният документ не е приложен между кориците
на делото, като информация за лицензиране на тази дейност по ЗАДС се открива по
изисканото и приложено гр. д.№609 от 2014 г., където се съдържа писмо от
16.02.2015 г. от Митница Свиленград, видно от съдържанието на което ЕТ
"ВЕДО-Д.Г." е подало искане за регистрация по чл. 57, ал. 4 от ЗАДС
на 03.11.2011 г. Към тази дата наемател на обекта е бил търговеца, поради което
напълно оправдано и очаквано е лицензът да бъде издаден на негово име.
Бракът между Д.Г. и К. Г. не
създава общност и в облигационните отношения на съпрузите, а още по малко в
извъндоговорната им отговорност, която винаги е лична. Правата и задълженията
за съпрузите в рамките на облигационните отношения възникват разделно,
независимо кой режим се прилага спрямо имуществото им. Житейската презумпция и
субективните очаквания на ищеца за това, че ползването на обекта е продължило
да се осъществява от Д.Г. и то чрез нейния съпруг не съответства на
юридическите измерения на отговорността за неоснователно обогатяване, която е
лична.
Предвид на изложеното настоящият
съдебен състав намира, че ищцата не е успяла при условия на пълно и главно
доказване да установи наличието на втория елемент от фактическия състав на чл.59 ал.1 от ЗЗД, а именно обогатяването под
формата на спестяване на разходи да е реализирано в патримониума именно на
ответния ЕТ. Следователно и както правилно е преценил първоинстанционният съд
претенцията по чл.59 ал.1 от ЗЗД се
явява недоказана, поради което искът е бил отхвърлен за сумата от 16 500 лв., съответно въззивната
жалба следва да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение потвърдено в
тази част.
По претенцията по чл.
49 от ЗЗД първоинстанционното решение също следва да бъде потвърдено,
поради следните съображения:
Отговорността по чл.
49 ЗЗД е за чужди виновни
действия. Предвидена е от закона, за да обезпечи по-сигурното, лесно и бързо
обезщетение на пострадалите. Тя възниква за лицето, което е възложило работата
другиму: когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена
работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа,
или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или от характера на работата и когато вредите са
причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него,
в който случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената
работа.
Отговорност за вреди от
чуждо поведение, когато те са настъпили при и по повод извършване на определена
работа, носи този, който е възложил работата. В конкретният случай, както вече
бе изяснено, не са представени доказателства за това, че ЕТ "ВЕДО-Д.Г.",
стопанисвайки без основание процесния обект, представляващ "ракиен
казан", е допуснал друго лице, което при или по повод работата си за
търговеца, да е причинило вреди по съоръженията в обекта. Липсват доказателства, освен обстоятелството,
че соченото като работник на ответника – ЕТ, лице –Г. е съпруг на Д.Г., да е изпълнявал
конкретни функции и дейности в процесния обект по силата на трудово или друго
възлагателно правоотношение с ЕТ. При все че липсва доказано ползване на
процесната сграда от страна на ответника, безпредметно се явява обсъждането на
останалите предпоставки във връзка с възлагането на работата и обема на
причинените вреди, а в т.ч. и начинът за определяне на обезщетението съгл.
оценителните експертизи на първа инстанция. Следователно и както правилно е преценил
първоинстанционният съд, претенцията по чл.
49 от ЗЗД се явява недоказана, поради което искът е бил отхвърлен за сумата от 5 000 лв., съответно въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение потвърдено
в тази му част.
Районният съд, като е достигнал до
същите правни изводи, е постановил едно правилно и законосъобразно решение,
което не страда от пороците, визирани във въззивната жалба и при условията на
чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено. Ето защо, ревизиране
на първоинстанционния акт и в частта за разноските не се налага.
При този изход на делото пред
въззивната инстанция, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна, сторените от последната разноски по делото, които се
изчерпват с платено адвокатско възнаграждение в размер на 880 лв., съгл
представен списък по чл. 80 от ГПК (л. 27).
Релевирано е възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на въззиваемия.
Критерият „прекомерност",
съгл. чл. 78, ал. 5 от ГПК има две
кумулативни и взаимно съпоставими измерения : действителната фактическа и правна сложност на
делото и минимално определеното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 36, ал. 2
от Закона за адвокатурата. При определяне
размера на дължимото адвокатско възнаграждение при необходимост от неговото
намаляване съдът е обвързан единствено от минимално установения размер по чл.
36, ал. 2 от ЗА, който препраща към Наредба № 1 ОТ 9.07.2004
Г. за минималните размери на адв. възнаграждения. Действителният размер
на възнаграждението следва да се съобрази
и с вида на съответната
адвокатска услуга.
Съгласно чл. 2, ал. 5
от НМРАВ за процесуално представителство по граждански дела възнаграждението се
определя съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях
поотделно. В случая решението на ЕРС е
атакувано в частта, в която е отхвърлен искът за неоснователно обогатяване за
сумата от 4 125 лв. и в частта, в която е отхвърлен искът за непозволено
увреждане за сумата от 2 812. 50 лв., в останалата част е влязло в сила. В чл. 7 ал. 2, т. 2 от Наредбата е посочено, че минималното
възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по дела
с интерес 1000
до 5000 лв. - 300 лв. + 7 % за горницата над 1000 лв. Следователно минималното възнаграждение,
дължимо от въззиваемата страна на адвоката, съдът изчислява на 518, 70 лв.
съобразно обжалваемия интерес по иска по чл. 59 от ЗЗД и 426, 80 лв. по иска по чл. 49 от ЗЗД, общо
945, 50 лв. Процесуалния представител на въззиваемия търговец е поискал
възнаграждение под минимума, а именно - 880 лв. за двата иска. Ето защо, съдът
счита, че не следва да намаля дължимото като разноски адвокатско
възнаграждение.
В този
смисъл и при изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът следва да заплати
на въззиваемата страна сторената от същата разноски за адвокатско
възнаграждение в размер от 880 лв.
Водим от горното и на основание чл. 271,
ал.1 от ГПК, ЯОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №65/21.05.2018 г., постановено по гр.д. №
610/2018 г. по описа на РС-Елхово.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивника И.Д.И., с ЕГН **********
и адрес *** да заплати на ЕТ "ВЕДО - Д.Г.", с ЕИК 128007628, със седалище
и адрес на управление - гр. Елхово, обл.Ямбол, ул. "Охрид" №48, вх. Б,
представляван от Д.П.Г., сумата от 880
лв. /осемстотин и осемдесет лева/, представляваща разноски, направени пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
съобщението на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.