ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

2. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

секретар

като разгледа докладваното от съдия Росица Стоева

възз.ч.гр.дело №269 по описа за 2018 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по частна жалба на И.К.И. ***, подадена чрез пълномощника адв.П.К. против Определение №2108/20.07.2018 г., постановено по гр.д.№1059/2018 г. по описа на ЯРС, с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск.

В жалбата се сочат съображения за неправилност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Заявено е, че жалбоподателката получила покана за доброволно изпълнение по и.д.№201778780401114 на ЧСИ - И.Х., с която била уведомена, че дължи исковата сума от 2738,16 лв. на "В и К" ЕООД гр.Ямбол по фактури за водоснабдяване за периода 2009 - 2012 г. Изп.дело било образувано въз основа на ИЛ от 07.04.2015 г., издаден на несъдебно изпълнително основание или повече от пет години след датата на последното задължение за периодично плащане по фактура на "В и К" ЕООД гр.Ямбол - 27.03.2012 г. При това според жалбоподателката изп.дело е образувано след изтекъл законоустановен давностен срок, което пък породило правния й интерес да установи, че в процесния случай правото на кредитора за принудително изпълнение е погасено по давност. Предвид на тези и другите изложени в ЧЖ доводи се моли за отмяна на атакуваното определение. Претенция за разноски не е заявена.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК "В и К" ЕООД гр.Ямбол е депозирало писмен отговор на частната жалба, в който е заявено становище за неоснователност на същата. Изложени са съображения за законосъобразност и правилност на атакувания съдебен акт и се иска потвърждаването му. Претенция за разноски не е заявена.

Ямболският окръжен съд, след като съобрази оплакванията в частната жалба и доказателствата по делото, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Частната жалба е с правно основание чл.274, ал.1, т.1 от ГПК, подадена е в законовия срок по чл.275, ал.1 от ГПК и от легитимирано лице, поради което е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Съображенията са следните:

Производството пред ЯРС е образувано по искова молба и в последствие направени уточнения, като се иска постановяване на решение, с което "да се приеме за установено по отношение на „В и К” ЕООД гр.Ямбол, че поради изтекла 3-годишна погасителна давност относно вземанията на „В и К" ЕООД гр.Ямбол от И.К.И., на всички периодични плащания, установени с фактури от 23.12.2009 г. - 27.03.2012 год., се е погасило правото на кредитора да събере вземането си по принудителен ред за сумата от 2 738.16 лв." Ищцата твърди, че има задължения към „В и К” гр.Ямбол за периода 2009-2012 г., за които е образувано изп.дело №20178780401114 на ЧСИ И.Х., въз основа на изпълнителен титул - ИЛ от 07.04.2015 г. Описания ИЛ е издаден от ЯРС по искане на „В и К” ЕООД гр.Ямбол, в качеството му на кредитор за задължение в размер на сумата от 1348.66 лв. за консумирана вода по 29 бр. фактури, приложени към заявление по чл.410 ГПК, образувано в ч.гр.д.№468/2015 г. на ЯРС, както и за 491.43 лв. – законна лихва и разноски по делото в размер на 135.80 лв. Ищцата счита, че вземането на "В и К" ЕООД за периода 2009г.-2012 г. за описаните фактури в ч.г.р.№ 468/2015 г. на ЯРС, ведно с начислени лихви и разноски е недължимо към м.04.2015 г., а именно преди датата на издаване на ИЛ и същото не следва да се събира по принудителен ред, поради изтекла тригодишна давност към датата на издаване на ИЛ.

Във връзка с твърденията в исковата молба, първостепенния съд изискал и приложил към делото ч.гр.д.№468/2015 г. по описа на ЯРС, от което се установява, че срещу ищцата на 16.03.2015 г. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в полза на ответника "В и К" ЕООД, за сумата 1348.66 лв. за консумирана вода по 29 бр. фактури, както и за 491.43 лв. – законна лихва и разноски по делото в размер на 135.80 лв. Заповедта е била връчена на длъжника И.И. на 20.03.2015 г., като по ч.гр.д.№468/2015 г. на ЯРС липсват данни тя да е подала възражение против заповедта по реда на чл.414 ГПК, поради което заповедта е обявена за влязла в законна сила на 04.04.2015 г., а на 07.04.2015 г. на кредитора е издаден ИЛ. При това заповедта за изпълнение представлява стабилен съдебен акт, установяващ със сила на присъдено нещо дължимостта на вземането по нея.

С атакуваното определение, районния съд е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявения иск. В мотивите е изложено, че предявеният иск е недопустим, т.к. за длъжника е предвиден специален ред за защита – възражение по чл.414 ГПК, възражение по чл.423 ГПК или предявяване на иск по чл.424 ГПК, който ред изключва общия ред. Предявяването на иск по реда на общия исков процес, с който се оспорва вземане, основано на издадена заповед за изпълнение е недопустимо.

Въззивния съд намира обжалваното определение за правилно, а изложените от първостепенния съд мотиви се споделят от въззивната инстанция.

Безспорно е по делото, че в заповедното производство по ч.гр.д.№468/2015 г. по описа на ЯРС срещу ищцата е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в полза на ответника, като изпълнителният лист е издаден на 07.04.2015 г. По ч.гр.д.№468/2015 г. на ЯРС длъжникът не е подал възражение против заповедта по реда на чл.414 ГПК. Безспорно е също, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано изпълнително дело, като самата ищца - длъжник твърди, че й е връчена и покана за доброволно изпълнение. Не се спори, че длъжника И.И. не е упражнила както правото си на възражение по чл.414 и чл.423, във вр. с чл.415 ГПК, така и правото си на иск по чл.424 ГПК, а се твърди, че предявеният иск е такъв по чл.124 ГПК и с него се претендира "да се приеме за установено по отношение на „В и К” ЕООД гр.Ямбол, че поради изтекла 3-годишна погасителна давност относно вземанията на „В и К" ЕООД гр.Ямбол от И.К.И., на всички периодични плащания, установени с фактури от 23.12.2009 г. - 27.03.2012 год., се е погасило правото на кредитора да събере вземането си по принудителен ред за сумата от 2 738.16 лв."

С оглед описаната по-горе фактическа обстановка настоящият състав на ЯОС намира, че така предявеният иск е недопустим. Касае се до издаден изпълнителен лист в заповедно производство по чл.410 ГПК. В заповедното производство, уредено в глава 37 от ГПК, законодателят е предвидил защитата на длъжника, който твърди, че не дължи вземането, да става единствено по реда на чл.414, ал.2 ГПК, като при подадено в срок възражение против заповедта и при евентуално производство по чл.422 от ГПК, правата и интересите на длъжника са защитени, защото като ответник същият би могъл да направи своите възражения за недължимост на вземането в исковото производство, в т.ч. и за изтекла погасителна давност. Пропусне ли срокът за възражение против заповедта, последната влиза в сила и длъжникът може да оспорва с отделен иск дължимостта на вземането само в хипотезата на чл.424 от ГПК - само при наличието на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичането на срока за подаване на възражението, или с които не е могъл да се снабди в същия срок. В случая хипотезата на чл.424 от ГПК не е налице, тъй като длъжникът не твърди такива новооткрити обстоятелства или наличието на нови писмени доказателства. Предвидените от законодателя в глава 37 от ГПК срокове както за оспорване на вземането, така и на породилото го основание, вкл. поради погасяване по давност на вземането на кредитора, са преклузивни по своя характер и пропускането им лишава страната от правото на по-късен етап да заяви възражения, които е можела да направи в заповедното производство, т.е. същите се преклудират. Това е правната последица от неупражненото в срок процесуално право, като целта на преклузията е стимулиране на страната-длъжник в заповедното производство, да прояви процесуална активност и дисциплина.

Приемането на противно становище води до обезсмисляне на създадената от законодателя специална облекчена процедура за защита на длъжника – чрез възражения по чл.414 или чл.423 ГПК, респ. чрез иск по чл.424 ГПК и в определените за това срокове. Ако се приеме хипотезата на жалбоподателя за допустимост на иска по чл.124 ГПК сроковете по чл.414, ал.2; чл.423, ал.1 и чл.424 ГПК биха били инструктивни, а не преклузивни. Това би създало възможност за всяка страна, която ги е пропуснала, чрез предявяване на установителен иск да ги заобиколи, което е недопустимо и в разрез с волята на законодателя.

Макар и да е без значение за изхода на спора, но за изчерпателност следва да бъде отбелязано и че след като задължението на ищцата вече е съдебно установено, приложимата по отношение на него погасителна давност е тази, предвидена в нормата на чл.110 ЗЗД, а не кратката такава по чл.111 ЗЗД. За ищцата остава отворен пътя за защита по чл.439 ГПК - може да оспори чрез иск изпълнението, но само на основания, възникнали след влизане в сила на заповедта за изпълнение.

Изложено до тук е достатъчно да мотивира въззивния съд на извод за процесуална недопустимост на предявения в производството установителен иск, поради което и производството по него следва да се прекрати. В тази връзка обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Водим от изложеното, ЯОС

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА Определение №2108/20.07.2018 г., постановено по гр.д.№1059/2018 г. по описа на ЯРС.

Определението на осн. чл.274, ал.4, вр. чл.280, ал.3, т.1, предл.1 ГПК, е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.