В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Ямболски окръжен съд, на 21 август 2018 година в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

2. ТОНКА МАРХОЛЕВА

секретар Л. Р.

като разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева въззивно гражданско дело № 223 по описа на 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на И.С.П., с ЕГН **********, подадена чрез пълномощника адв. Г.Х. от ЯАК, с адрес ***, к. * против Решение №313/17.05.2018 г., постановено по гр.д. № 983/2018 г. по описа на ЯРС, с което първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло ищцовата претенция за заплащане на 2 486,07 лв. обезщетение по чл. 225 от КТ за периода от 28.11.2017 г. до 28.02.2018 г., същевременно е осъдил ищеца да заплати разноски на ответното дружество в размер от 55 лв., а "Континвест" ООД е осъдено да заплати на И.С.П. сумата от 363,62 лв. разноски.

С въззивната жалба решението на ЯРС се атакува изцяло в отхвърлителната му част, както и в осъдителната част за разноските с твърдения, че е недопустимо, като постановено извън рамките на предявената претенция и неправилно - при съществени нарушения на процесуалния закон. Изложени са съображения, че съдът е бил надлежно сезиран, но е пропуснал да се произнесе по искане за изменение на първоначалната претенция на основание чл. 214 от ГПК, изразяващо се в намаляването й - от 2 486, 07 лв. на 2 237, 46 лв. В тази връзка се твърди, че първостепенният съд не е установил дали е десезиран с част от претенцията посредством частичен отказ или оттегляне, при все че и двете процесуални действия предполагат постановяване на прекратително определение, което подлежи на самостоятелно обжалване. Въззивникът се противопоставя на доказателствения извод за недобросъвестност, изразяваща се в несвоевременно предоставяне на трудовата книжка, от която работодателят да прецени дали за процесния период П. е бил на работа, като сочи, че книжката е била представена още на 15.03.2018 г. при възстановяването му на длъжността. Допълва, че в тази връзка не му е била разпределяна тежест в доклада по делото. Излага съображения за това, че представените от него копия от трудовата книжка са напълно достатъчни за установяване на периода на оставяне без работа. Независимо от гореизложеното изтъква, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, приемайки доказателства от ответната страна, при положение, че последните са били преклудирани. Заявена е претенция за присъждане на сторените по делото разноски.

В ОСЗ процесуалният представител на въззивника поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения, като изтъква допълнителни аргументи във връзка с твърдяното процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в недопускане на изменение на размера на първоначално заявената претенция.

Въззиваемата страна, редовно уведомена за постъпилата въззивна жалба, в срока по чл. 263 ГПК не депозира писмен отговор.

Същевременно е постъпила частна жалба от "Континвест" ООД против Определение №1848 от 20.06.2018 г., постановено по гр.д. № 983/18 г. на ЯРС, с което първостепенният съд е оставил без уважение молбата на ответното дружество по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Жалбоподателят намира, че са на лице предпоставките на чл. 78, ал. 2 от ГПК, тъй като с плащане на претендираната от ищеца сума, последният всъщност бил признал иска. Изрично сочи, че в съдебно заседание от 16.05.2018 г. е заявил, че не оспорва исковата претенция. Изтъква, че неправилно първостепенния съд се позовава на чл. 237, ал. 1 от ГПК, тъй като в процесния случай не било възможно бездействието на ищеца да доведе до възлагане на разноските в тежест на ответника. Допълва, че съобр. чл. 78, ал. 3 от ГПК разноските са изчислени неправилно, тъй като искът е отхвърлен изцяло, а съразмерно са присъдени разходите до сумата от 2 237, 46 лв. Поради горните съображения моли обжалваното определение да бъде отменено като неправилно и необосновано, като бъде постановено друго, с което разноските да бъдат изцяло понесени от ищеца.

В ОСЗ въззиваемата страна "Континвест" ООД не се явява и не изпраща представител.

Пред въззивната инстанция не са представени от страните нови писмени доказателства.

Въз основа на събраните по делото от първоинстанционния съд писмени доказателства, се приема за установено следното от фактическа страна:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 3 вр. с чл. 225 от КТ за присъждане на обезщетение на ищеца за времето, през което е останал без работа вследствие незаконното уволнението.

Страните не спорят, а и от приложения трудов договор на въззивника П. се установява, че той е бил в трудово правоотношение с въззиваемата страна, по силата на което е заемал длъжността „оператор на химичен процес”, впоследствие "началник смяна в цех "Хлорни продукти", считано от 07.11.2008 г. до 02.10.2017 г., когато със Заповед №57 (л. 17 по гр.д. №983/18 г.) му било наложено наказание "дисциплинарно уволнение", признато от съда за незаконно с Решение№78 от 07.02.2018 г. по гр.д. № 4497/2017 г. на ЯРС. Със същото решение, влязло в сила на 06.03.2018 г., съдът възстановил И.П. на заеманата от него до уволнението длъжност и му присъдил обезщетение за оставането му без работа за периода от 02.10.2017 г. до 27.11.2017 г.

Видно от представения препис на трудовата книжка на въззивника П. (л. 21 по по гр.д. №983/18 г.) и съгласно последното вписано в нея изменение, брутното трудово възнаграждение на И.П. е възлизало на 700 лв. По делото е изискана и справка от НАП за регистрираните трудови договори на ищеца П., видно от която след уволнението на 02.10.2017 г. няма регистриран нов трудов договор

Не се спори между страните, а и се установява от представеното по делото преводно ***реждане, че на 11.04.2018 г. "Континвест" ООД е превело по банкова сметка на И.П. сумата от 2 557, 09 лв., 2 237 лв. от които представляват обезщетение за оставане без работа за периода от 28.11.2017 г. до 28.02.2018 г., а остатъкът от 319, 63 лв. е сума, предназначена да погаси дължимото обезщетение за месец март.

По делото е представена покана от 16.03.2018 г. от "Континвест" ООД до И.П., получена на 19.03.2018 г., видно от съдържанието на която работодателят на ищеца е поискал да му бъдат изпратени : декларация, в която ищецът да заяви осигурителния си доход за периода от 02.10.2017 г. до 16.03.2018 г., както и трудовата му книжка, с оглед вписване отмяната на незаконното уволнение.

В съдебно заседание процесуалният представител на работодателя, без да извършва признание на иска, уточнява, че не спорят за брутния размер на обезщетението за оставане без работа и че размерът на последното съответства на заявеното в исковата молба, но дължим на работника се явява нетният размер след удържането на данък общ доход в размер на 10%, поради което на последния е преведена сумата от 2 237, 46 лв. за процесния период, докато дължимият данък в размер от 248, 60 е внесен в полза на държавата.

Ищцовата страна, чрез адв. Х., в отговор заявява, че след това плащане няма други претенции към ответното дружество, че интересът му е удовлетворен и че не търси разликата в размер на 248, 61 лв.

При така очертаните насрещни твърдения, въпросът от съществено, по смисъла на чл. 17 от ГПК, значение по предмета на спора, формулиран от страните, се концентрира върху отговорността за разноски по делото.

При така правилно установената и безспорна между страните фактическа обстановка ЯРС е приел предявената претенция за изцяло неоснователна и я е отхвърлил, като е присъдил разноски в полза на ищеца върху частта, която е отхвърлена като неоснователна поради недължимост на сумата от 248, 60 лв. (данък общ доход), а върху остатъкът от 2 237, 46 лв., в която част искът е отхвърлен поради плащане, е присъдил разноски в полза на ответника, като е намалил адвокатското възнаграждение поради прекомерност.

Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :

Въззивната жалба и частната жалба са подадени в законоустановения срок, предвидени съотв. в чл. 259, ал.1 ГПК и чл. 248, ал. 3 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и интерес от обжалване, поради което са процесуално допустими.

Изявлението на ищеца в първоинстанционното производство, направено в откритото съдебно заседание на 16.05.2018 г. - че няма никакви претенции към ответника, освен за разноски; че е удовлетворен изцяло и не търси разликата до пълния размер на иска не десезира валидно съда за тази част от претенцията. Не може обосновано да се приеме, че ищеца се е разпоредил с правото на иск чрез кой да е от способите за това – изменение на иска чрез намаляване на размера му, отказ от иска или оттегляне на иска. Изявления в този смисъл не са направени, а нетърсене на разлика процесуалният закон не познава.

В тази връзка наведените във въззивната жалба оплаквания са несъстоятелни. Съдът е бил сезиран с определена претенция, чийто размер е бил изрично посочен от ищеца, като с крайния си акт е бил длъжен да обхване цялото искане съгл. чл. 6, ал. 2 от ГПК. За да се счете, че първоинстанционният съд е следвало да се произнесе с прекратително определение и единствено да разпредели отговорността за разноски, е било необходимо надлежно десезиране на съда – или чрез способа на частичното оттегляне/отказ от исковете, или чрез изменение на същите чрез намаляване на размерите им. Тези процесуални действия са изрично регламентирани в ГПК, правната норма ги свързва с определени срокове и поставя определени условия за извършването им. Те са изцяло в дискрецията на ищеца, който единствен е овластен да определя рамките и обема на търсената от съда защита и всяко отклонение от тях, направено от съда без това да е било поискано от страната, е недопустимо.

В случая, след като в хода на процеса при събиране на доказателствените средства ищецът е установил, че кредиторовия му интерес е изцяло удовлетворен, е следвало да предприеме някое от посочените действия, за да постигне снемане от него на тежестта за разноските в процеса. Само при положение, че той остане процесуално изряден и вземе надлежни и своевременни мерки да десезира съда в хода на процеса веднага щом искът стане неоснователен изцяло или отчасти, тоест – стесни пределите на търсената защита и те съвпаднат с преценената от съда като дължима такава, ищецът може да претендира и пълно възстановяване на разноските по делото.

В настоящия случай несъмнено се установява, че ищецът не е предприел никое от посочените процесуални действия, поради което съдът е бил длъжен да се произнесе по цялото искане, както е било предявено с исковата молба, във всичките му части.

В молбата си от 02.05.2018 г. (л. 44-45 вкл.) ищецът изразява желание да му бъде дадена възможност да измени размера на иска си в предстоящото открито заседание, без да конкретизира поддържания размер. В ОСЗ от 16.05.2018 г. веднъж заявява, че е напълно удовлетворен и втори път - че не търси разликата от 248, 61 лв., представляваща дължимия ДОД. Отразяването на изявленията на страните в протокола от съдебното заседание следва да се приеме за вярно, с оглед характера му на официален удостоверителен документ, който не е бил поправен по предвидения в ГПК ред. В нито един момент обаче ищецът, настоящ въззивник, не адресира и не потвърждава вече адресирани до съда изявления по чл. 214, ал. 1 от ГПК, чл. 232 от ГПК или чл. 233 от ГПК. Безспорно е на лице нередовна процесуална инициатива, вътрешно противоречива от към съдържание, вследствие на което се поставя въпросът за пределите на служебния ангажимент на съда по чл. 101 от ГПК да посочва недостатъците в извършваните от страните процесуални действия. Последното не следва да бъде ненужно преекспонирано, което налага ограничаване на кръга от процесуални действия, за надлежното извършване на които съдът следи служебно. Това следва да бъдат въпросите за абсолютните процесуални предпоставки относно съществуването и надлежното упражняване правото на иск (арг. от Определение №204 от 24.02.2015 г. по гр.д. №5508 от 2014 г. на ВКС), а именно - надлежна процесуална легитимация, процесуална правоспособност и дееспособност и надлежно представителство. Следователно в това число не влизат способите за разпореждане с правото на иск и отклоненията в развитието на производството.

По тази причина районният съд допустимо се е произнесъл по пълния претендиран в исковата молба размер на претенцията, като я е отхвърлил изцяло.

Изложеното до тук обуславя възможността за произнасяне по правилността на решението в обжалваната част.

Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

При преценка по същество - атакуваното решение се прецени за правилно. Изложените от ЯРС подробни мотиви се споделят и на основание чл.272 ГПК настоящия съдебен състав препраща към тях.

Искът по чл. 344, ал.1, т.3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 изр. 1 КТ. е за вредите и загубите, които незаконно уволненият работник е претърпял с оставането си без работа, но за не повече от 6 месеца. Вредите и загубите се изразяват в липсата на трудово възнаграждение.

В конкретния случай са на лице визираните в закона материално- правни предпоставки за уважаването на този осъдителен иск, дадени кумулативно: 1/ уволнението на служителя е признато за незаконно (с Решението по гр.д. № 4497/2017 г. на ЯРС, вл. в сила на 06.03.18 г.), 2/ налице е вреда, подлежаща на обезщетяване, съизмеряваща се с пропуснатото брутно трудово възнаграждение на служителя за времето след уволнението, но за не повече от 6 месеца (претендирана за периода от от 28.11.2017 г. до 28.02.2018 г.) и 3/ налице е причинна връзка между незаконното уволнение и оставането на служителя без работа.

На основание чл. 235, ал. 3 от ГПК правилно първоинстанционният съд е взел предвид направеното в рамките на процеса плащане на сумата от 2 237, 46 лв., като е установил недължимост на сумата от 248, 60 лв. към служителя, предвид факта, че последната като данък следва да бъде отнесена към държавната хазна, както правилно е сторил работодателят.

В ТР №6/13 г. ОСГК е посочено, че при предявен иск по чл.344, ал.1,т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Фактът на безработица може да бъде доказан, като се установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в трудовата книжка на ищеца, липса на регистрирано трудово правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в бюрото по труда като безработен, или чрез установяването на други обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа. В тази връзка и предвид релевираното във въззивната жалба възражение за неправилна преценка на доказателствата следва да се има предвид, че действително констатацията, че след незаконното прекратяване на трудовото правоотношение, в трудовата книжка на работника няма отбелязване да е започнал работа при друг работодател, е напълно достатъчно доказателство за установяване на факта на принудителната безработица (арг. от Решение № 57 от 13.03.2017 г. по гр. д. № 3033 / 2016 г. на ВКС). Трудовата книжка е официален документ, който се ползва с материална доказателствена сила (съгласно чл.1, ал.2 от НТКТС /ДВ бр. 102/1993 г.). Работодателят е този, който ако твърди, че за исковия период работникът е получавал доходи от труд, носи тежестта да докаже този факт. В случай, че такива доказателства не бъдат ангажирани, фактът на принудителната безработица следва да се счита установен.

В конкретния случай пред първата инстанция ответникът е заявил, че е платил сумата, претендирана за обезщетение по чл. 225 от КТ, при това до 15.03.2018 г. и същевременно е изискал да бъде представена справка от НАП за наличните трудови договори по партидата на П. - искане, което присъства и в самата искова молба, релевирано изначално от ищеца. При непредставяне на справката от НАП оставането без работа би било доказано до датата на представяне на заверения препис от трудовата книжка (Решение № 409 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 2667/2013) - на 07.03.2018 г., което отново ползва ищеца, предвид факта че претенцията му е ограничена до 28.02.2018 г. За твърдяното представяне на трудовата книжка на 15.03.2018 г. липсват доказателства по делото. Поради това допускането на справката от НАП, като искане направено и от двете страни в процеса, не може да бъде вменено в процесуално нарушение на първоинстанционния съд. Не следва да бъде възприет извода за неправилна преценка на доказателствената съвкупност, тъй като ЯРС е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които е изложил подробни мотиви, които се споделят и от настоящия съдебен състав.

Неоснователно е и другото оплакване във възивната жалба, а именно, че в ОСЗ от 24.04.2018 г. са приети писмени доказателства, представени от ответника, въпреки настъпилата преклузия. Приетите по делото покана от 16.03.2018 г. от "Континвест" ООД до И.П., получена на 19.03.2018 г., до ищецът да заяви осигурителния си доход за периода от 02.10.2017 г. до 16.03.2018 г. и да представи трудовата си книжка, с оглед вписване отмяната на незаконното уволнение са представени с оглед твърденията на ищеца в писмена молба от 02.05.2018 г., че последният с поведението си е станал причина за завеждане на делото. Преклузията, свързана с доказателствата е поетапна, като ответникът е ползвал следващия възможен процесуален момент да представи доказателства, оборващи твърденията на ищеца за недобросъвестност от страна на работодателя. Освен това когато става реч за деловодни разноски, то поради липса на други преклузии, доказателства за тях следва да бъдат представени най-късно до приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания. След този момент, дори и да бъдат представени доказателства, те не се вземат предвид, тъй като не са събрани по установения в ГПК ред и не са годни, за да бъдат базирани изводите върху тях. Поради това и въпросните писмени доказателства не са били преклудирани.

Що се отнася до отговорността за разноски пред първоинстанционния съд, върху която в крайна сметка настоящия спор е съсредоточен, следва да се има предвид следното:

С решението си по гр.д. №983 от 2018 г. ЯРС е приел, че отхвърля изцяло искът като неоснователен, но до сумата от 2 237,46 лв. поради плащане в хода на процеса, поради което ищецът е този, който дължи разноски на ответника съразмерно на отхвърлената част от иска, но само за разликата над сумата от 2 237,46 лв. до сумата от 2 486,07 лв., а ответникът дължи на ищеца разноските съразмерно на претенцията, която е била отхвърлена поради плащане, т.е. съразмерно на сумата от 2 237,46 лв.

С обжалваното в настоящето производство определение по чл. 248 от ГПК съдът е отхвърлил молбата на ответника за изменение на решението в частта му за разноските чрез присъждане на претендираните от него суми. Безспорно е установено, че липсва признание на иска пред първата инстанция. Процесуалното бездействие и неоспорването на претенцията не може да се приравни на такова. Действително ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Последният е знаел за наличието на процесното притезание, поради което е извършил постъпки, изпращайки на 16.03.2018 г. покана до ищеца за представяне на трудовата му книжка и данни за осигурителния му стаж, при все че последният момент, към който е разполагал с копие от трудовата книжка на П. е бил към 07.12.2017 г. (когато е получил препис от исковата молба по гр.д. №4497 от 2017 г. на ЯРС, ведно с копие от трудовата книжка на П.), тъй като по настоящото дело завереното от ищеца копие от трудовата му книжка е достигнало до работодателя му едва на 19.03.2018 г. Независимо от гореизложеното текстът на чл. 78, ал. 2 ГПК е ясен, точен, ненуждаещ се от тълкуване - разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Предпоставките са кумулативно дадени, поради което независимо от извънсъдебното поведение на ответника преди узнаване за делото, когато той не признава иска, то той дължи и съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК (арг. от Определение № 330 от 13.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 115/2012 г). В съответствие с така установената практика, първоинстанционният съд е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сторените по делото разноски предвид липсата на признание на претенцията по делото, но и като е съобразил направеното плащане - върху платената сума от 2 237,46 лв. В хипотезата при която ответникът плати в хода на производството претендираните от него с исковата молба суми, за ищеца остава възможността да оттегли или да се откаже от предявения от него иск и производството по делото да бъде прекратено или да получи от съда решение, с което предявеният от него иск да бъде отхвърлен. Независимо от направения от ищеца избор на възможно процесуално действие, последиците свързани с отговорността за разноски за ответника следва да бъдат идентични. Поради което и въззивният съд намира, че в хипотезата на отхвърляне на иска поради плащане в хода на производството, каквато е настоящата, отговорността за разноски следва да бъде разпределена в зависимост от процесуалното поведение на ответника, а именно - на основание чл.78, ал.З от ГПК ищецът дължи разноски на ответника съразмерно на отхвърлената част от иска, но само за разликата за сумата от 248,60 лв. (данък общ доход), а ответникът дължи на ищеца разноските съразмерно на претенцията, която е била отхвърлена поради плащане, т.е. съразмерно на сумата от 2 237,46 лв.

Релевираното възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца е основателно. Правилно първоинстанционният съд е преценил, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, при все че става въпрос за частичен иск, при който предходен период вече е бил предмет на съдебно производство, приключило с влязъл в сила акт. Настоящият състав намира, че следва да бъде приложен чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгл. който при материален интерес от 2 486,07 лв. минималният размер възлиза на 404,02 лв., поради което заплатеният от хонорар на адвоката на ищеца в размер на 500 лв. е прекомерен и като такъв следва да бъде намален до размера от 404,02 лв.

Ето защо, ревизиране на първоинстанционният акт в частта за разноските не се налага.

Районният съд, като е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната и в частната жалби и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено.

При изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът няма право на разноски, тък акто жалбата следва да бъде отхвърлена. По същите съображения и разноски не следва да се присъждат на частния жалбоподател "Континвест" ООД.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №313/17.05.2018 г., постановено по гр.д. № 983/2018 г. по описа на ЯРС.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.