Р Е Ш Е Н
И Е
№ 06.07.2018 год. гр.Ямбол
в публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
2. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
секретар П.У.
като разгледа
докладваното от съдия Р. Стоева
възз.гр.дело № 165
по описа за 2018 год.,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството пред Ямболски
окръжен съд е образувано по въззивна жалба на М.Р.Я. *** против Решение
№234/27.04.2018 г., постановено по гр.д.№692/2018 г. по описа на ЯРС, с което
първоинстанционния съд е отхвърлил предявените от М.Я. искове: иск с правно
основание чл.144 СК да бъде осъдена Р.А.Г. да му заплаща месечна издръжка в
размер на 200 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 15.02.2018
г., ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, както и иск с правно
основание чл.149 СК за заплащане на издръжка за минало време за периода
18.09.2017 г. – 15.02.2018 г. в размер
на 200 лв. месечно. Със същото решение на ответницата са присъдени и разноски
за първата инстанция в размер на 300 лв.
В жалбата си въззивника Я.
изразява недоволство от първоинстанционното решение с твърдения за
необоснованост. Сочи за неправилна преценката на съда, че ответницата не може
да плаща исканата издръжка без особени затруднения. Твърди още, че съдът не е
изследвал имущественото състояние на ответницата. Предвид на изложените в
жалбата съображения се иска отмяна на решението и уважаване на предявените
искове изцяло.
В постъпилия по делото от
въззиваемата страна Р.Г. писмен отговор се оспорва основателността на жалбата.
Твърди се, че атакуваното решение е законосъобразно и правилно и се иска
потвърждаването му.
Претенция за присъждане на
разноски са заявили и двете страни по делото.
В с.з. въззивника Я., редовно и
своевременно призован, не се явява, но чрез процесуалния си представител адв.М.Г.
поддържа въззивната жалба и моли за уважаването й.
В с.з. въззиваемата Г., редовно и
своевременно призована, не се явява и не се представлява.
След преценка на оплакванията по
жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото,
Окръжният съд приема за установено следното от фактическа страна:
Страните по делото не спорят и
съдът приема за установено, че ищеца М.Я. (сега въззивник) е син на ответницата
Р.Г. (сега въззиваема), като е роден на *** г. и безспорно понастоящем е
навършил пълнолетие.
За удостоверяване
на обстоятелството, че М.Я. е редовен ученик в 12 клас през учебната 2017/2018
г. е представена служебна бележка №195/04.01.2018 г. на Спортно училище
"Пиер дьо Кубертен" гр.Ямбол. Същите данни се съдържат и в другата
представена служебна бележка №292/23.04.2018 г. на Спортно училище "Пиер
дьо Кубертен" гр.Ямбол, в която допълнително е записано, че Я. ще се явява
на държавни зрелостни изпити, както следва: първи - по български език и
литература на 21.05.2018 г. и втори - по география и икономика на 23.05.2018
г.; абитуриентския бал ще бъде на 25.05.2018 г.; екскурзията ще бъде от
26.04.2018 г. до 01.05.2018 г. в Турция. По делото ищеца не е ангажирал
доказателства дали притежава движимо и недвижимо имущество или доходи, от които
да може да се издържа, нито е заявил твърдения за липса на такива.
Видно от
удостоверение изх.№1/26.03.2018 г., изд. от ЕТ "ДИЕЛИ-71-Елена Димитрова"
гр.Ямбол, за периода м.10.2017 г. – м.03.2018 год. ответницата е реализирала
БТВ в размер общо на 2910 лв. или средно месечно - по 485 лв. Нетния размер на
трудовото възнаграждение, съгласно отразеното в цитираното удостоверение за
посочения период е в размер на 2212,14 лв. или средно месечно - по 368,69 лв. Ответницата
е представила декларация, в която заявила, че освен реализираното ТВ в брутен
размер на МРЗ - 510 лв. няма други доходи, както и не притежава недвижими имоти
и МПС.
Пред въззивната
инстанция се представи Справка от ТД-НАП за актуалното
състояние на ТД на въззиваемата Г., от съдържанието на която се установи, че
последната има сключен на 07.08.2017 г. и действащ към момента ТД с ЕТ
"ДИЕЛИ-71-Елена Димитрова" гр.Ямбол с размер на основно
възнаграждение - 460 лв.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в
предвидения в чл.259, ал.1 от ГПК преклузивен двуседмичен срок и отговаря на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивницата е легитимирана и има
правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната жалба е неоснователна.
При служебната си
проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което
жалбата следва да бъде разгледана по същество.
При преценка по
същество, атакуваното решение се прецени за правилно,
а изложените от първостепенния съд мотиви се споделят и настоящата инстанция
препраща към тях (арг. от чл.272 ГПК). В допълнение може да се посочи следното:
Предявеният в производството иск е с правно
основание чл.144 СК, каквато е и правната квалификация, определена от
първостепенния съд. Претендира се издръжка от родител при хипотезата на
продължаващо образование в средно учебно заведение и възраст на въззивника до 20
години. Тази издръжка обаче не се дължи безусловно, както задължението на
родителите за издръжка по чл.143, ал.2 СК, защото законът предвижда, че издръжка
на пълнолетни деца се дължи, ако родителите могат да я дават без особени
затруднения. Това означава, че законът поставя допълнително условие за
задължението на родителите за доставяне на издръжка на пълнолетно дете, което е
свързано с техните материални възможности.
В конкретния случай от събраните
по делото доказателства е безспорно, че въззивника е навършил 18 години (и не е
навършил 20 год.) и към момента на подаване на ИМ е редовен ученик в 12 клас
през учебната 2017/2018 г.
По делото ищеца /сега въззивник/
не е ангажирал доказателства относно факта дали разполага с доходи или
имущество, от което да може да се издържа, нито е заявил твърдения за липса на
такива. Поради липсата обаче и на опровергаващи доказателства, настоящия съд
прие, че въззивника има право да претендира издръжка от въззиваемата – негова
майка.
Разгледан по същество обаче
предявеният в производството иск е неоснователен. Както вече се посочи по-горе
в настоящото изложение, задължението на родителите за издръжка на децата им,
навършилите пълнолетие, не е така безусловно, както това по отношение на
непълнолетните – съобразно чл.144 от СК издръжка на навършили пълнолетие деца
се дължи, ако тя не съставлява особени затруднения за родителите. В закона няма
легално определение за понятието "особени затруднения", но същността
му може да се изясни като се има предвид същността на издръжката като
задължение за доставяне на средства за съществуването на нуждаещия се.
Следователно, дали са налице особени затруднения или не, се преценява с оглед
на материалните възможности на родителите, както и с оглед на наличието на
други обстоятелства, които пряко рефлектират върху тези материални възможности.
Изложеното води на извод, че родителят трябва да притежава средства над
собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено
затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.(в т.см. Решение
№170/24.07.2013 г. на ВКС по гр.д.№1339/2012 г., III г.о.; Решение №273/17.10.2011 г.
на ВКС по гр.д.№1694/2010 г., III г.о.; Решение №199/17.05.2011 г. на ВКС по
гр.д.№944/2010 г., III г.о.).
В конкретният
случай, от представеното удостоверение изх.№1 от 26.03.2018 г., изд. от ЕТ
"ДИЕЛИ-71-Елена Димитрова" гр.Ямбол, за периода м.10.2017 г. –
м.03.2018 год. ответницата е реализирала БТВ в размер общо на 2910 лв. или
средно месечно - по 485 лв. Нетния размер на трудовото възнаграждение, съгласно
отразеното в цитираното удостоверение за посочения период е в размер на 2212,14
лв. или средно месечно - по 368,69 лв.
Не се споделят от въззивния съд
твърденията във въззивната жалба, че след като въззиваемата има възможност да
плати адв.възнаграждение в размер на 300 лв., то следва да се приеме, че не е в
невъзможност да плаща търсената издръжка. Не се споделя от въззивния съд и
твърдението, че след като въззиваемата живее на село при родителите си, които
също имат доходи, разноските за собствената й издръжка са по-малки. Недоказано
остана и твърдението във въззивната жалба, че въззиваемата всяко лято работи на
морето, от което реализира допълнителни доходи, които не декларира.
На първо място, както е прието в Решение
№469/26.10.2011 г. на ВКС по гр.д.№2/2011 г., IV г.о., презумирането на факти, без
да е установено съществуването им, води до процесуално нарушение при постановяване
на съдебния акт. При отнасяне на цитираното разрешение към конкретния казус,
следва извод, че съдът не може да основе решението си на предположението, че
след като въззиваемата е заплатила за адвокатска защита по делото 300 лв. има
възможност да плаща и търсената издръжка. По отношение на другите твърдения, че
след като въззиваемата живее на село при родителите си, които също имат доходи,
разноските за собствената й издръжка са по-малки, както и че работи на морето,
от което реализира допълнителни доходи, следва да се посочи, че по делото не са
ангажирани никакви доказателства. Тежестта за доказване на тези
правнорелевантни факти е на въззивника, но доказателства той не ангажира нито
пред ЯРС, нито пред настоящата инстанция.
На следващо място, при преценка
материалните възможности на въззиваемата, въззивния съд взе предвид, че с Постановление
№280/08.12.2017 г. МС на РБ е определил от 01.01.2018 г. размер на линията на
бедност за страната в размер на 321 лв. Легална дефиниция на понятието „линия
на бедност” се съдържа в нормата на §1, т.1 от ДР на Методика за определяне и
актуализиране на линията на бедност за страната, приета с ПМС №345/2006 г.
Съобразно цитирания нормативен акт „линията на бедност” е монетарен показател
за идентифициране на бедните в обществото.
При съобразяване социалния и материалния
статус на въззиваемата и след сравняване нетния размер на получаваното от нея трудово
възнаграждение с определения от МС размер на линията на бедност за страната от 321
лв. за 2018 г., може спокойно да се приеме, че домакинството на последната е близо
до нормативно определената линия на бедност за страната. При това, с оглед
установения размер на получаваните от нея доходи, въззиваемата не разполага с
достатъчно средства за заплащане на издръжка на пълнолетния си син.
Предвид горните съображения,
въззивният съд намира, че плащането на издръжка ще представлява особено
затруднение за въззиваемата, по см. на чл.144 от СК, поради което предявеният
иск, като неоснователен, следва да бъде отхвърлен. По същите съображения
неоснователен и недоказан се явява и иска по чл.149 СК за заплащане на издръжка
за минало време, за периода 18.09.2017 год. до датата на исковата молба –
15.02.2018 год.
ЯРС, като е достигнал до същите
правни изводи, е постановил едно правилно решение, което не страда от пороците,
визирани във въззивната жалба и на осн. чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено,
а въззивната жалба, като неоснователна - да бъде оставена без уважение.
При този изход на делото,
въззиваемата има право да й бъдат присъдени направените за въззивната инстанция
разноски. Въззивния съд обаче на присъжда разноски, независимо от надлежното
искане в тази насока, тъй като липсват доказателства за сторени за въззивната
инстанция разноски.
Водим от изложеното, Ямболският окръжен
съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№234/27.04.2018 г., постановено по гр.д.№692/2018 г. по описа на ЯРС.
Решението, на осн. чл.280, ал.3,
т.2 ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.