О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 9.05.2018 г. гр.Ямбол

Ямболският окръжен съд, първи въззивен граждански състав

на..…девети…май..………...две хиляди и осемнадесета година

в закрито заседание в следния състав:

Председател: Добрин Кючуков

Членове: Николай Иванов

Галина Вълчанова

секретар

като разгледа докладваното от съдия Г.Вълчанова

възз.ч.гр.д. № 126 по описа на 2018 г.,

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по частна жалба от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр.София, с която се желае въззивният съд да отмени определение № 1095/19.03.2018 г. за прекратяване на производството по гр.д.№ 1083/2018 г. по описа на ЯРС. Определението се счита за недопустимо, тъй като произнасяне по отношение редовността на връчване на заповедта за изпълнение е извън предмета на делото. Преценката дали е налице хипотезата на чл.415 ал.1 т.2 от ГПК принадлежи единствено на заповедния съд и не подлежи на преразглеждане от състава, разглеждащ исковото дело. Ако се приеме за допустимо определението на районния съд се счита за неправилно, тъй като е необосновано и непълно, а правните изводи не кореспондират с фактическата обстановка по делото. Излагат се съображения за това, че заявителят не следва да носи отговорност относно редовността на връчване на заповедта за изпълнение, а завеждайки установителния си иск е изпълнявал указанията, дадени му от заповедния съд по чл.415 от ГПК, което прави допустима подадената искова молба. По тези съображения се счита и че разноските за завеждане на установителния иск следва да бъдат понесени от длъжника след като съдът е прекратил делото като преждевременно образувано, което не е по вина на ищеца. След отмяна на атакуваното определение жалбоподателят иска да бъде задължен районния съд да продължи производството.

Тъй като производството по делото е прекратено с депозиране на исковата молба, размяна на книжа не е извършвана от районния съд, както по чл.131 от ГПК, така и по чл.276 от ГПК, респ. няма отговор по въззивната частна жалба.

Съдът след като се запозна с частната жалба и с гр.д.№ 1083/2018 г. по описа на ЯРС, намира същата за допустима – депозирана е от надлежна страна против подлежащ на обжалване акт в срока по чл.275 ал.1 от ГПК. Разгледана по същество въззивният съд приема частната жалба за неоснователна по следните съображения:

Гр.д.№ 1083/2018 г. по описа на ЯРС е образувано по искова молба на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр.София против К.И.А. с предявен иск по чл.422 от ГПК във връзка с чл.415 ал.1 т.2 от ГПК да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дружеството има срещу него вземания, произтичащи от неплатени месечни абонаментни и използвани услуги, лизингови вноски, неустойки и законна лихва. Заявява се, че дружеството е предявило претенциите си срещу А. в заповедно производство по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 440/2018 г. на ЯРС, но длъжникът е уведомен за заповедта по реда на чл.47 ал.5 от ГПК и на основание чл.415 ал.1 т.2 от ГПК за заявителя е възникнал правния интерес от завеждане на установителен иск.

Действително ч.гр.д.№ 440/2018 г. на ЯРС е образувано по заявление по чл.410 от ГПК със заявител „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД и длъжник К.И.А. *** за посочените вземания. След издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение № 286/2.02.2018 г., същата е изпратена за връчване на А., но е отразено, че той е в чужбина и на 7.02.2018 г. връчителят е залепил на адреса уведомление по чл.47 от ГПК. На 8.02.2018 г. районният съдия е разпоредил заявителят да бъде уведомен по чл.415 от ГПК, т.е. да предяви установителен иск в едномесечен срок от съобщението. В законоустановения срок заявителят „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД завежда своя установителен иск, а исковия съд постановява атакуваното с частната жалба определение за прекратяване на производството поради недопустимост. Определението за прекратяване на делото районният съд мотивира с това, че установителният иск е недопустим, тъй като не е била налице хипотезата на чл.47 ал.5 от ГПК – не е изтекъл двуседмичния срок за получаване на книжата, както и съдът не е направил проверка за местоработата на длъжника, следователно не е налице и хипотезата на чл.415 ал.1 т.2 от ГПК.

Въззивният съд изцяло споделя тези изводи на районния съд и счита, че действително не е била налице хипотезата на чл.47 ал.5 от ГПК и съответно на чл.415 ал.1 т.2 от ГПК. Съгласно последната разпоредба съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си в случай, когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, според който текст съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината. Както се посочи по-горе заповедния съд не е изчакал изтичането на срока за получаване на книжата, който с оглед залепване на уведомлението на 7.02.2018 г. изтича на 21.02.2018 г. Дори да се приеме, че сроковете по уведомлението са изтекли към момента на депозиране на исковата молба по установителния иск, то не е налице окончателно приключена процедура по уведомяване на длъжника съгласно чл.47 ал.3 от ГПК - да бъде извършена от съда служебна проверка на местоработата на ответника освен извършената такава относно адресната му регистрация.

Безспорно е, че заповедният съд преждевременно е разпоредил на заявителя да заведе установителния си иск и неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че исковият съд няма правомощия да проверява редовността на призоваването на длъжника в заповедното производство. Напротив, редовността на призоваването на длъжника в заповедното производство е част от допустимостта на предявения иск по чл.422 от ГПК, което е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иска, за която съдът следи служебно. Проверката за допустимост на предявения установителен иск в никакъв случай не означава проверка на действията на заповедния съд, а извършване на задължителните действия на исковия съд, вменени му от чл.7 ал.1 от ГПК.

Що се отнася до възраженията по частната жалба относно непроизнасяне по разноските от районния съд, настоящият състав ги намира за недопустими и не дължи произнасяне по тях, тъй като липсва произнасяне по въпроса от страна на първоинстанционния съд, което да бъде проверено. В пъроинстанционното производство ищецът е депозирал молба по чл.250 от ГПК, произнасянето по която подлежи на самостоятелно обжалване и контрол и към момента в тази част на частната жалба липсва предмет.

Предвид изложеното и след като районния съд е достигнал до същите изводи, атакуваният акт за прекратяване на делото поради недопустимост следва да бъде потвърден.

На това основание, ЯОС

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1095/19.03.2018 г. за прекратяване на производството по гр.д.№ 1083/2018 г. по описа на ЯРС.

Определението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.