В ИМЕТО НА НАРОДА

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ІІ-ри Въззивен граждански състав

На 13 юни 2017 година

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИН КЮЧУКОВ

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ИВАНОВ

ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА

секретар Л.Р.

като разгледа докладваното от съдия Н.Иванов

възз. гр.дело №161 по описа на 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба подадена от „МИННА КОМПАНИЯ - П."АД, ЕИК 128582600, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол, ул. ЯМБОЛЕН No13, ет.5, представлявано от изпълнителния директор П.Я.П., чрез пълномощника адв. Д.Л.С. ПАК, против решение №80/10.02.2017г. по гр. дело №2436/2016г. по описа на ЯРС, в частта, в която въззивникът е бил осъден да заплати на М.Г.Г., на основание чл.215 КТ сумата 7940, представляваща неизплатена част от дневни командировъчни пари с нощуване за 296 дни по 20 лв. -дневни на стойност 5920 лв. и без нощуване за 202 дни по 10 лв. -дневни на стойност сумата от 2020 лв., за периода 09.09.2013г. - 19.05.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума от 09.09.2016г. до окончателното й заплащане, както и в частта за разноските възложени върху въззивника. Във въззивната жалбата се сочи, че решението е незаконосъобразно и необосновано, постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие със събраните по делото доказателства, които не са обсъдени правилно и задълбочено от съда съобразно изискванията на ГПК. Сочи се, че на отделни доказателства и факти, съдът е придал недопустимо и незаконосъобразно друго правно и фактическо значение, различно от действителното фактическо положение. Твърди се, че за посочвания от ищеца исков период 09.09.2013г -19.05.2016г., ищецът никога не е бил командирован от работодателя „Минна компания -П."*** тази връзка работодателят не е издавал и заповеди за командироване, доколкото такива не са били нормативно необходими и задължителни за издаване. Сочи се, че командироването по смисъла на чл.121, ал.1 КТ представлява изпълнение на трудови задължения, съставляващи с оглед на индивидуалното трудово правоотношение конкретна трудова функция, но извън мястото на постоянна работа. Твърди се, че ищецът никога не е бил командирован, с оглед изрично определеното от страните по трудовия договор - „място на работа" на което ищецът е изпълнявал обичайните си трудови задължения - „обектите на работодателя из страната", т.е. работата на ищеца извън гр.Ямбол, или негови пътувания извън гр.Ямбол, които ищецът твърди в исковата си молба, не са извънредни или наложени поради нуждите на предприятието и във връзка с временно изпълнение на трудовата функция в друго място на работа, извън уговореното, а съставляват мястото на работа на ищеца, договорено трайно и постоянно с трудовия договор - „обектите на работодателя из страната", респ. редът и условията за командироване на работници или служители в страната, който нормативно е уреден в Наредба за командировките в страната и в КТ, в случая с ищеца е неприложим. Сочи се, че длъжността "Сондьор", каквато е заемал ищецът, по своята характеристика представлява работа на каменни кариери и е пряко свързана със взривни дейности. От самият й характер ставало ясно, че такава длъжност физически и законово е било невъзможно да бъде изпълнявана на територията на седалището на дружеството, тъй като същото се намира в самият гр.Ямбол и същата е неосъществима в населени места. Именно това обуславяло, че същата дейност се изпълнява на обекти извън населени места, а както в случая е предвидено и в трудовия договор - „на обекти из страната". За неправилни се считат изводите на РС, че съгласно Наредбата за командировките в страната работника за търпените неудобства които понася, когато изпълнява задача извън мястото на работата си и местоживеенето си работодателя дължи компенсиране. Сочи се, че с този мотив съдът изключително погрешно вменявал задължение на всички дружества да компенсират своите работници, които не живеят в населеното място, в което се намира седалището на дружеството. Такива изводи били абсурдни, недопустими, противоречащи на конкурентното. Същите не държали сметка и за условията на трудовия договор, изрично договорен между страните. Предвид изложеното и по съображения в жалбата, се претендира отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част, и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се и направените по делото разноски.

Подадена е и частна жалба от „МИННА КОМПАНИЯ - П."*** против горепосоченото решение, в частта му за допускане на предварително изпълнение на решението в частта, в която е присъдено обезщетение по чл.215 КТ. В същата се сочи, че ЯРС е извършил неправилно тълкуване на разпоредбите на чл.242 ал.1 от ГПК, като напълно неправилно, е приравнил обезщетението по чл.215 от КТ като обезщетение за работа. Сочи се също, че съдът неправилно е приложил разпоредбите на чл. 242 ал. 1 от ГПК, като абсолютно неправилно и изключително, по свое усмотрение, и без каквото и да е изрично искане, направено от ищцовата страна, е постановил обжалваното определение, с което е допуснал предварително изпълнение на решението в частта, в която е присъдено обезщетение по чл.215 КТ. По подробни съображения посочени в ЧЖ, се да бъде отменено изцяло като неправилно, незаконосъобразно и необосновано и постановите при съществено нарушение на процесуалните правила на ГПК - Определението, инкорпорирано в Решение №80/10.2.2017г., с което е допуснато предварително изпълнение на решението в частта, в която е присъдено обезщетение по чл.215 КТ.

В депозирания от насрещната страна писмен отговор на въззивната жалба се сочи, че същата е неоснователна. Изразява се становище, че решението на ЯРС, в атакуваната част е правилно и законосъобразно. Сочи се, че въз основа на задълбочен анализ на събраните в хода на съдебното следствие писмени доказателства и от събраните гласни такива, първоинстанционният съд правилно е приел, че за процесният период ищецът е изпълнявал задълженията си извън границите на населеното място, където е било мястото му на работа и местоживеенето му. Твърди се, че предвиденото в допълнителните споразумения, между страните, място на работа - „обекти из страната, съгласно сключен договор и ЗБУТ" не съставлява надлежно уговорено друго, предвид липса на предварително конкретно знание и съгласие, за точно определено място на работа, посочено в договора и допълнителните споразумения при сключването им. Сочи се, че длъжността "сондьор" не попада в нито една от примерно изброените категории лица в чл.6 т. 1 и т.2 от Наредбата за командировките /предвид присъщите за работата им характеристики/ - за да може да се приеме, че мястото му на работа следва от естеството на задълженията. Претендира се, по подробни съображения изложени в отговора, жалбата да бъде отхвърлена, решението в обжалваната му част потвърдено и да се присъдят направените по делото разноски пред въззивната инстанция.

В писмения отговор на частната жалба е посочено, че същата е неоснователна, тъй като командировъчните пари се включват в хипотезата на чл.242 ал.1 ГПК, в каквато връзка имало задължителна практика на ВКС. Твърди се, че разпоредбата на чл.242 ал.1 ГПК е императивна и задължава съда да постанови предварително изпълнение на решението , независимо дали има или не изрично искане на ищеца. Претендира се отхвърляне на ЧЖ, като неоснователна.

В о.с.з. жалбите се поддържат.

Въззиваемата страна, чрез своя пълномощник оспорва жалбите и претендира отхвърлянето им, както и присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

Въззивната жалба и частната жалба са процесуално допустими, като подадени от легитимирана страна и в законоустановените срокове по ГПК, поради което може да се разгледат по същество.

За да се произнесе, ЯОС извърши преценка на събраните по делото доказателства, взе предвид доводите на страните и приема за установено следното:

Не е спорно по делото, а и от представените пред ЯРС писмени доказателства се установява, че М.Г.Г.- ищец в първоинстанционното производство е работил в "МИННА КОМПАНИЯ - П."***, като "сондьор" по силата Трудов договор №101/27.06.2008г. този трудов договор е бил сключен за срок от 6 месеца и в същия, като място на работа е посочено „МИННА КОМПАНИЯ - П."АД. С доп. споразумение №2/01.01.2009г., договорът е трансформиран като такъв за неопределено време. С доп. споразумение №6/01.03.2013г. към трудовия договор, като място на работа на Г. е посочено „Обекти из страната съгласно сключен договор и ЗБУТ", същото място на работа е посочено и в доп. споразумение №10/01.01.2016г. ТПО между страните е продължило до 19.05.2016г., когато трудовият му договор е бил прекратен на основание чл.325, т.1 КТ / видно от трудовата книжка на Г./.

От заключението на изслушаната пред ЯРС ССЕ, се установява, че за процесният период 09.09.2013г. - 19.05.2016г. липсват данни Г. да е бил командирован от работодателя, както и че не са били издавани командировачни заповеди, когато той е пътувал до обекти на дружеството из страната. ВЛ-.це е посочило, че са представени пътни листи за служебният автомобил управляван от ищеца, фактури за платени нощувки, както и вътрешно фирмени бланки, наречени „месечни сведения", по които се е водела отчетността за работата на ищеца в процесният период, подписана от работника и др. лице. Констатацията на ВЛ-це относно начина на отчитане на дейността на служителите с вътрешно фирмени бланки, наречени „месечни сведения", се потвърждават и от показанията на тримата разпитани по делото свидетелии: Г.- Началник на Автоработилница при въззивника; С.- работил при въззивника от 2003 до 2014г. като багерист и И.- работил през 2015-2016г. при въззивника, като машинист на пътно строителна машина. Видно от заключението на ВЛ-це и обясненията му в о.с.з., при проучването в дружеството-работодател са му били представени: Заповед №0001/03.01.2011г., издадена във връзка с това, че дейността на фирмата е изцяло свързана с производствени задачи на обекти из страната, според която „на работниците, извършващи служебните си задължения на тези обекти да се осигури транспорт и нощувка за сметка на „МИННА КОМПАНИЯ-ПЕТРОЕГАД и Заповед №0002/05.01.2011 г., издадена във връзка с това, че дейността на фирмата е изцяло свързана с производствени задачи на обекти из страната, според която „на работниците, извършващи служебните си задължения на тези обекти да не се изплащат режийни, а да се осигури транспорт и нощувка за сметка на „МИННА КОМПАНИЯ-П."АД. ВЛ-це е посочило в заключението си, че на база на представените от ответното дружество пътни листи, фактури за платени нощувки и месечните сведения, размерът на неплатените командировъчни дневни пари за дните, през които ищецът е изпълнявал служебните си задължения в друго населено място с нощуване и през по-голямата част от работното време без нощуване, е общо 7940 лв., от които: с нощуване за 296 дни по 20,00 лв. -дневни в размер на 5920 лв. и без нощуване за 202 дни по 10,00 лв.- дневни в размер на 2020 лв., като е посочило по дати, месеци и години дните с нощуване и без нощуване. Видно от заключението, няма данни за изплатени суми за командировачни пари на Г., чрез ведомости за заплати, по банков път или чрез РКО.

Не е спорно по делото също, а и от събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че работата на Г. е била пробивно-взривни работи със сонда на обекти наработодателя, които в по-голямата си част са били в различни части на страната, т.е. извън от седалището на дружеството в гр.Ямбол, както и че разходите транспорта и нощувките във връзка с изпълнението на трудовите му задължения, са били поемани от работодателя, но последния не му е изплащал дневни.

При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

При извършената служебна проверка по чл.269 ГПК съдът намери решението в обжалваната му част за валидно и допустимо, поради което жалбите следва да се разгледат по същество.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна:

Правилно първоинстанционния съд е квалифицирал претенцията, като такава с правно основание чл.215 КТ. Съгласно посочената разпоредба при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет.

Когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа; в контекста и на разпоредбата на чл.6 ал.1 т.2 от Наредбата за командировките се считат командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя; в този смисъл е и дадената уредба на понятието място на работа в чл.66 ал.3 КТ като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна, за работодателя възниква визираното в разпоредбата на чл.215 КТ задължение да му заплати пътни, дневни и квартирни пари - като неспазването на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането /при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. /Р.№.123/14.03.2011г. по г.д. №.1167/2010, ІV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Т.е. независимо дали има издадена командировачна заповед и/или др. писмени доказателства за командироване, работодателят дължи обезщетение по чл 215 КТ-пътни, дневни и квартирни пари, при условията и в размери определени от МС, ако по делото се установи, полагане на труд извън мястото на постоянната работа на работника, при наличие на доказателства за това, вкл. и гласни.

С оглед на установените по делото факти /посочени по-горе в мотивите/ правилно първоинстанционния съд е приел, че за процесния период ищецът е изпълнявал задълженията си извън границите на населеното място, където е било мястото му на работа и местоживеенето му. Съгласно чл.66 ал.3 КТ мястото на работа е мястото, съвпадащо със седалището на работодателя, освен ако не е уговорено друго или не следва от естеството на работата. В случая не са налице и двете изключения, предвидени в горната разпоредба. За периода до 01.03.2013г. в трудовия договор не е било уговорено друго, а за процесният период 09.09.2013г. - 19.05.2016г., предвиденото в допълнителните споразумения: „обекти из страната, съгласно сключен договор и ЗБУТ” не съставлява надлежно уговорено друго, предвид липса на предварително конкретно знание и съгласие за точно определено място на работа, посочено в договора и допълнителните споразумения при сключването им. Не може да се приеме и, че в случая място на работа извън седалището на работодателя следва от естеството на работата. Съгласно чл.6 т.1 и т.2 от Наредбата за командировките не се считат командировани лицата, които: извършват постоянната си работа през време на пътуването - работници от локомотивни и други превозни бригади, шофьори, летци, моряци, ловни и риболовни надзиратели от подвижната охрана и др.; изпълняват служебни задачи в границите на населените места, където е мястото на работата им, определено при възникване на трудовото правоотношение; пътуват като пласьори на материали, стоки, продукция и в други случаи по граждански договори без предварително определен маршрут и възнаграждението им се определя в процент върху реализирания приход-оборот. ЯОС споделя становището на първоинстанционния съд, че "сондьорът" не попада в нито една от примерно изброените категории лица /предвид присъщите за работата им характеристики/ – за да може да се приеме, че мястото му на работа следва от естеството на задълженията.

Предназначението на командировъчните пари е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Налице ли е такова изпълнение на място, което не е отнапред известно и изрично прието в договора, и не следва от естеството на работа, работодателят дължи компенсиране на работника за търпените неудобства. То следва да стане или под формата на изплащане на командировъчни /пътни, дневни и квартирни- при наличие на предвидените в Наредбата за командировките страната (Н.) условия/ - или под формата на „допълнителни възнаграждения - включващи и командировъчните пари, освен ако с акт на Министерския съвет е предвидено друго” /чл.6 ал.2 от Н./. Именно защото целта на командировъчните е да компенсират в известна степен търпените неудобства при изпълнение на работата на място извън мястото на работа /което в най-честата хипотеза съвпада с това на местоживеенето/ и местоживеенето, такива под формата на дневни не се дължат, когато се ползва служебно целодневна безплатна храна в мястото на командироване или когато командировката се изпълнява в мястото, където фактически живее командированият или неговото семейство, както и при постъпването му в болнично заведение /чл.23, чл.24 ал.2 Н./; не се плащат квартирни пари, когато е ползвана безплатна държавна или обществена квартира, или когато командировката е в населеното място, където живее командированият или семейството му, или постъпи в болнично заведение /чл.27 Н./; не се дължат пътни, когато се ползва безплатен превоз и др. подобни /чл.15 Н./. В случая работодателят е осигурявал средства за транспорт до обектите и нощувка, когато такава се е налагала /което по съществото си покрива два от трите компонента на командировъчните пари, посочени по-горе/, но не е изплащал дневни пари като командировъчни. Не се твърди и не са представени доказателства, работодателя да е компенсирал по друг начин – чрез допълнителни възнаграждения по смисъла на чл.6 ал.2 Н., работника, за така положения извън седалището на дружеството и местоживеенето му труд. Поради това и предявената претенция за заплащане на командировъчни в размер на полагащите се дневни е основателна и правилно е била уважена от първоинстанционния съд до размера посочен в заключението на ССЕ- 7940лв. /в т.см. Р.№.114/09.05.2016г. по г.д. №.6100/2015, III г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК /.

Ирелевантно по делото е обстоятелството отправял ли е ищеца покана за изплащане на сумите преди подаване на ИМ в съда. Подадената ИМ има характер на покана за плащане на сумите дължими по чл.215 КТ. Претендираната по делото лихва, е дължимата законна такава и същата правилно е била присъдена от ЯРС, считано от 09.09.2016г. т.е. от датата на депозиране на ИМ в съда.

Ето защо решението на ЯРС в обжалваната му част, като правилно и законосъобразно, следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 ГПК. Въззивният съд напълно споделя мотивите към решението на първоинстанционния съд, и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.

По отношение на депозираната частна жалба от „МИННА КОМПАНИЯ - П."*** против горепосоченото решение, в частта му за допускане на предварително изпълнение на решението в частта, в която е присъдено обезщетение по чл.215 КТ. Жалбата е неоснователна:

В Определение №192/12.04.2017г. по ч.гр.д.№1428/2017г. на IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 274 ал.3, т.1 ГПК, съдът е дал отговор на въпроса: „Допустимо ли е разширително тълкуване на нормата на чл.242, ал.1 ГПК, когато предмет на иска не са изрично посочените в текста на закона „издръжка, възнаграждение /за работа/ и обезщетение за работа“, а близки или свързани с тях претенции, например тези, уредени в раздел III на глава X от КТ, и в частност тази за претендираните неплатени командировъчни пари, или доколкото се касае за изключение от правилото, че решението на съда добива своята изпълняемост само след влизане му в сила, законът следва да се тълкува stricti juris ?“, като е приел, че по естеството си командировъчните пари обезщетяват командирования за допълнителните разходи, които същият се налага да извършва, когато работи извън населеното място, в което е мястото на работа. Поради това командировъчните пари се включват в хипотезата на чл.242, ал.1, предложение трето ГПК и за тях се допуска предварително изпълнение по смисъла на посочената норма. От приетото разрешение на поставения въпрос, следва неоснователност на твърденията на частния жалбоподател, че командировъчните пари не попадат в хипотезата на чл.242, ал.1 ГПК.

Съгласно чл. 242, ал.1 ГПК, съдът присъжда предварително изпълнение служебно и без искане на ищеца, когато присъжда обезщетение за издръжка, възнаграждение и обезщетение за труд. Правния спор по настоящото дело е относно изплащане на възнаграждение, по отношение на което е прието, че попада в хипотезата на чл.242 ал.1 ГПК. Тази разпоредба е императивна. Законът не допуска съдът да преценява дали да допусне предварително изпълнение, той е длъжен да стори това в съответните изрично посочени в закона хипотези. В случая, тъй като командировъчните пари се включват в хипотезата на чл.242, ал.1, предложение трето ГПК, първоинстанционния съд е бил длъжен да постанови предварително изпълнение на решението в тази част. Следователно обжалваното Решение №80/10.02.2017г. /в частта му атакувана с ЧЖ/, имащо характер на определение, в частта в която е допуснато предварително изпълнение на присъдената главница, е правилно, поради което и подадената частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

При този изход на делото, въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1600лв.- платено възнаграждение за адвокат, съгласно представения по делото списък по чл.80 ГПК и 2 бр. Договори за ПЗС от 10.05.2017г. и от 06.04.2017г.

Водим от изложеното, ЯОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №80/10.02.2017г. постановено по гр. дело №2436/2016г. по описа на ЯРС, в частта, в която „МИННА КОМПАНИЯ - П."***, с ЕИК-128582600 е осъдено да заплати на М.Г.Г., с ЕГН-**********,***, на основание чл.215 КТ сумата 7940лв., представляваща неизплатена част от дневни командировъчни пари, от които с нощуване за 296 дни по 20 лв. -дневни на стойност 5920 лв. и без нощуване за 202 дни по 10 лв.- дневни на стойност сумата от 2020 лв., за периода 09.09.2013г. - 19.05.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума от 09.09.2016г. до окончателното й заплащане.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба на „МИННА КОМПАНИЯ - П."***, против Решение №80/10.02.2017г. постановено по гр. дело №2436/2016г. по описа на ЯРС, в частта, с която е постановено на основание чл.242, ал.1 ГПК, предварително изпълнение на решението в частта, в която е присъдено обезщетение по чл.215 КТ.

В останалата необжалвана част, решението е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА „МИННА КОМПАНИЯ - П."***, с ЕИК-128582600 ДА ЗАПЛАТИ на М.Г.Г. сумата 1600лв. - разноски пред въззивната инстанция.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ, в едномесечен срок от връчване на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.