В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І-ви въззивен граждански състав

на 19 септември 2017 година

в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ ИВАНОВ

2. ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА

секретар П.У.

като разгледа докладваното от съдия Росица Стоева

въззивно гражданско дело № 234 по описа на 2017 година,

за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на "ОТП Факторинг България" ЕАД гр.София с ЕИК 202317122 против Решение №245/21.04.2017 г., постановено по гр.д.№1799/2014 г. на ЯРС.

С посоченото решение първостепенния съд е постановил следното:

ОТХВЪРЛЯ предявените от „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, с ЕИК 202317122 със съдебен адрес:*** искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД, вр. с чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ против Д.М.С., ЕГН ********** ***, к-с ”**********” №*, вх.*, ет.*, ап.**, която да заплати следните суми произтичащи от неизпълнение на договора за кредит за текущо потребление от 28.12.2005 г., а именно: 12 081,87 лв.- просрочена главница по договора за кредит, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането, сумата от 5 314.94 лв. – просрочена редовна /възнаградителна/ лихва за периода от 28.01.2008 г. до 15.02.2011 г. вкл., като НЕОСНОВАТЕЛНИ.

ОСЪЖДА „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, на осн.чл.78, ал.3 от ГПК, да заплати на Д.М.С. направените по делото разноски в размер на 9200 лв.

С въззивната жалба решението на ЯРС се обжалва изцяло, с твърдения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост, както и постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В жалбата са изложени подробни съображения, въз основа на които се иска отмяна на решението на ЯРС изцяло и съответно – уважаване на предявения иск. Заявена е и претенция за присъждане на разноски за двете инстанции.

Въззиваемата страна Д.М.С., в срока по чл.263 ГПК, е депозирала писмен отговор, в който е заявила становище за неоснователност на въззивната жалба. Въз основа на подробните съображения иска потвърждаване на атакуваното решение, съответно - оставяне на въззивната жалба без уважение. Заявена е и претенция за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

В о.с.з. въззивника "ОТП Факторинг България" ЕАД гр.София се представлява от юрисконсулта Д. Г., като поддържа жалбата по изложените в същата съображения. Поддържа и искането за присъждане на разноски, като представя списък по чл.80 ГПК. Заявява и възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна, като моли да бъдат намалени. Допълнителни съображения са развити в представена по делото писмена защита.

В о.с.з. въззиваемата страна Д.М.С., редовно призована не се явява, но се представлява от пълномощника адв.А. *** която поддържа становището за неоснователност на въззивната жалба по съображенията, изложени в писмения отговор. Поддържа и претенцията за присъждане на разноски за въззивната инстанция, като представя списък по чл.80 ГПК. Допълнителни съображения са развити в представена по делото писмена защита.

След преценка на оплакванията по жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото, Окръжният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Фактическата обстановка по делото е правилно установена от първостепенния съд, възприема се изцяло от настоящия съд, който намира за ненужно да я преповтаря и на осн. чл.272 ГПК препраща към нея. Пред въззивния съд не се ангажираха доказателства, които да доведат до промяна във фактическата обстановка.

Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивника е легитимиран и има правен интерес от обжалването.

Преценена по същество въззивната жалба е частично основателна.

В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо.

При преценка по същество настоящия съд намери следното:

Производството по делото пред ЯРС е след отмяна на Решение №156/17.03.2016 г. в частта му, имаща характер на определение, с което е прекратено производството по делото по предявените от „ОТП Фаторинг България” ЕАД против Д.М.С. осъдителни искове по чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД, вр. с чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ да бъде осъдена да заплати на ищеца следните суми, произтичащи от неизпълнение на договор за кредит за текущо потребление от 28.12.2005 г., а именно: 12081,87 лв.- просрочена главница по договора за кредит, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането, сумата от 5314.94 лв. – просрочена редовна /възнаградителна/ лихва за периода от 28.01.2008 г. до 15.02.2011 г. вкл. и връщането му за произнасяне по същество на спора в тази част. Със същото решение са отхвърлени предявените от „ОТП Факторинг България" ЕАД обективно съединени искове е с правно осн. чл.422 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД, вр. с чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ против П.С.С. и Д.М.С., да се приеме за установено, че ищеца има съществуващи вземания солидарно срещу ответниците по Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК, издадена по ч.гр.д.№511/2011 г. по описа на ЯРС, а именно: вземане за главница от 12081.87 лв., за договорна /възнаградителна/ лихва - 5314.94 лв., начислена за периода от 08.01.2008 г. до 15.02.2011 г., вземане за лихви за забава /мораторна лихва/ - от 3281.03 лв., начислена за периода от 30.05.2008 г. до 15.02.2011 г., вземане за законна лихва от 17.02.2011 г. до изплащане на вземането и вземане за разноски по делото - заплатена ДТ в размер на 413.55 лв., като неоснователни и в тази част решението на ЯРС, като необжалвано, е влязло в законна сила.

Осъдителните искове против Д.С. са били предявени при условията на евентуалност, в случай, че се отхвърли иска по чл.422, ал.1 от ГПК.

В отговора на ИМ, защитавайки се срещу предявения осъдителен иск, ответницата освен възраженията за недействителност на договора за кредит и договора за цесия, е въвела и възражение за погасяване по давност на предявения осъдителен иск за лихви.

Претенцията на ищцата, заявена при условията на евентуалност, следва да се квалифицира по чл.430 ТЗ, вр. чл.99 ЗЗД, каквато е и правната квалификация, дадена от първостепенния съд.

Предявения иск е допустим, а разгледан по същество, въззивния съд го намери за частично основателен.

От представените по делото писмени доказателства безспорно се установява, че по силата на Договор за кредит за текущо потребление от 28.12.2005 г. „Банка ДСК" ЕАД е предоставила на ответника Д.С. и на П.С. /като съдлъжници/ кредит в размер на 15000 лв. при условията посочени в договора, със срок на издължаване от 96 месеца, считано от датата на усвояване на кредита на равни анюитетни вноски, като крайния срок за погасяване на кредита е бил 28.12.2013 г. От заключенията на назначените по делото ССчЕ /на л.54 и на л.66 от делото/ е установено, че процесния кредит е усвоен от Д.С. и съкредитополучателя й П.С. на 28.12.2005 г. чрез превод на сумата по посочена от тях банкова сметка. ***.л. по кредита надлежно и изцяло са погасени 25 месечни вноски, като вноска с падеж 28.02.2008 г. е погасена частично. Непогасената главница е в размер на 12081,87 лв., а договорната лихва за периода от 28.01.2008 г. до 15.02.2011 г. е в размер на 5314.94 лв.

Възражението на въззиваемата С. за липса на предсрочна изискуемост на процесния кредит в настоящия случай е без правно значение и това е така, тъй като осъдителния иск е предявен на 23.12.2014 г. /по аргумент на чл.125 ГПК/ и към този момент всички вноски по кредита вече са били с настъпил падеж, т.е. изискуеми /както вече се посочи крайния срок за погасяване на кредита и бил 28.12.2013 г./.

По отношение следващото възражение ответницата /сега въззиваема/, че извършената между „Банка ДСК” ЕАД и ищеца /сега въззивник/ цесия не е породила действие спрямо нея, т.к. тя не е била уведомена за нея, въззивния съд намери същото за неоснователно така, както правилно е преценил и районния съд. Мотивите на ЯРС относно това възражение са изключително подробни, ненужно е да бъдат преповтаряни и на осн. чл.272 ГПК, въззивния съд препраща към тях. Правилен и изцяло се споделя извода на ЯРС, че с връчване на ИМ, към която е приожен и договора за цесия, ответницата е уведомена за извършената цесия и последната е произвела действие по отношение на нея.

Както вече се посочи по-горе с отговора на ИМ, защитавайки се срещу предявения осъдителен иск, ответницата е въвела и възражение за погасяване по давност на предявения осъдителен иск за лихви. Извън срока по чл.131, ал.1 ГПК, в хода на първоинстанционното производство и във въззивното производство ответницата - въззиваема е заявила и поддържала и възражение за погасяване по давност на предявения осъдителен иск за главница.

По отношение на тези възражения за погасителна давност въззивния съд намери следното:

Възражението за погасяване по давност на иска за главница не следва да бъде обсъждано, тъй като е преклудирано. Аргумент за това въззивния съд извлича от приетото в задължителната практика на ВКС - ТР №1/2013 г. на ОСГТК, т.4, където е посочено, че възраженията на ответника срещу предявения иск се преклудират с изтичане на срока за отговор на ИМ по чл.131, ал.1 от ГПК, поради което не могат да се правят за първи път пред въззивния съд, като това се отнася и за възражението за погасителна давност. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че по силата на изричната разпоредба на чл.133, във вр. с чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Общото правило за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор се отнася и за възраженията за придобивна и погасителна давност, като същите се преклудират в посочения срок, доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт, тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл.116, б.„в“ ЗЗД и чл.84 ЗС/.

Възражението за погасяване по давност на иска за лихви е заявено в предвидения в закона срок за това /с отговора на ИМ/, поради което същото следва да бъде разгледано. Претенцията на ищеца за лихви е за периода от 28.01.2008 г. до 15.02.2011 г. и за сума в размер на 5314.94 лв.

Съгласно чл.111, б."в" ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с изтичане на тригодишна давност. В конкретния случай ИМ срещу Д.С. е депозирана в съда на 23.12.2014 г. При това и с оглед периода за който се претендира процесната лихва, безспорно същата е погасена по давност, поради което иска за нея следва да бъде отхвърлен. Въззивния съд не споделя изразеното от първостепенния съд в атакуваното решение становище за прекъсване на давността с образуването на заповедното производство по ч.гр.д.№511/2011 г. на ЯРС. И това е така, тъй като с отхвърляне на иска по чл.422 ГПК /явяващ се продължение на заповедното производство при наличие на възражение на длъжника по чл.414 ГПК/ се заличават последиците от образуваното заповедно производство, в т.ч. и възможността за прекъсване на погасителната давност за вземането.

Иска за главница в размер на 12081,87 лв. настоящия съд намери за основателен, противно на приетото от ЯРС.

Както вече се посочи, от доказателствата по делото е безспорно установено наличието на валиден договор за кредит между страните и предоставяне на процесната сума по него, усвояването на сумата от съкредитополучателите, в т.ч. и ответника С., чрез превод по посочена от тях банкова сметка, ***а. От заключението на в.л. по ССчЕ /неоспорена от страните и приета от съда/ е видно, че непогасената главница е в размер на 12081,87 лв. При всички тези съображения, предявения осъдителен иск за посочената сума е основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.

Въззивния съд не възприе становището на ЯРС, че съобразно разп. на чл.235, ал.2 от ГПК съдът следва да вземе предвид и фактите, които са настъпили след предявяване на иска, в частност - да вземе предвид постъпилите суми по изп.дело №20117650400787 на ЧСИ, рег.№765 Г. И.с район на действие – Окръжен съд - Стара Загора, в общ размер от 6856,77 лв. Посоченото изп.дело е образувано въз основа на заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист по заповедното производство по ч.гр.д.№511/2011 г. на ЯРС. Както вече се посочи по-горе установителния иск по чл.422 ГПК /явяващ се продължение на заповедното производство/ е отхвърлен от съда и решението в тази част е влязло в законна сила, предвид на което се заличават с обратна сила последиците от образуваното заповедно производство. При това положение и по аргумент на предвиденото в ТР №4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.13, за платените в изпълнителното производство суми ответника има право на обратен изпълнителен лист, съгл. чл.245, ал.3, изр.2 ГПК. Ето защо и посочените суми не следва да бъдат взети предвид при преценка относно основателността на размера на иска за главница. За прецизност следва да бъде посочено и че по делото вече е депозирана молба от П.С. и Д.С. за издаване на обратен изпълнителен лист за сумите, събрани по изпълнителното дело /приложена в кориците на в.гр.д.№234/2017 г. на ЯОС/, по която все още няма произнасяне от компетентния съд.

При изложеното до тук, атакуваното решение на ЯРС следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен осъдителния иск за главницата в размер на 12081,87 лв. и в тази част да се постанови ново решение по същество на спора, с което Д.С. да бъде осъдена да заплати посочената сума на „ОТП Факторинг България" ЕАД, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на ИМ - 23.12.2014 г. до датата на изплащане на вземането.

В останалата част, с която е отхвърлен иска за сума в размер на 5314.94 лв. - лихви за периода от 28.01.2008 г. до 15.02.2011 г., атакуваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.

По въпроса за разноските:

Всяка от страните по делото е заявила претенция за присъждане на разноски, съответно е представила доказателства за сторени такива и списък по чл.80 ГПК. С оглед изхода на делото, разноските между страните следва да се разпределят, съобразно уважената, съответно отхвърлена част от иска.

При определяне размера на разноските следва да бъде обсъдено и възражението на въззивника по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, плетено от въззиваемата страна. Заявеното възражение се намери от въззивния съд за основателно. При преценката си въззивния съд съобрази фактическата и правна сложност на делото, развитието на производството като цяло, както и обстоятелството, че разглеждания иск е предявен при условие на евентуалност ведно с друг иск и е трудно отграничаването на разноските за адвокатска защита за всеки един от исковете. Ето защо настоящия съд прие, че платеното от въззиваемата адвокатско възнаграждение следва да бъде редуцирано до размера на минимума по Наредба №1/2004 г. на ВАС, за всяка инстанция. Не без значение за крайния извод на съда е и обстоятелството, че пълномощника на въззиваемата продължава да таксува възнаграждение и за П.С., по отношение на когото производството по делото отдавна е приключило.

При изложените съображения и като съобрази изхода на делото, въззивния съд счита, че на въззивника в съответствие с уважената част от иска следва да се присъди сума за разноски за двете инстанции в общ размер на 899,97 лв. /в т.ч. платена ДТ и юрисконсултско възнаграждение/. На въззиваемата в съответствие с отхвърлената част от иска следва да се присъди сума за разноски за двете инстанции в общ размер на 545,32 лв. /платено адв. възнаграждение/.

Водим от изложеното и на основание чл.208, ал.1 от ГПК, ЯОС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение №245/21.04.2017 г., постановено по гр.д.№1799/2014 г. на ЯРС, в частта с която е отхвърлен предявения от „ОТП Факторинг България” ЕАД, с ЕИК 202317122 със съдебен адрес:*** иск с правно основание чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ, вр. с чл.99 от ЗЗД против Д.М.С., ЕГН ********** ***, к-с ”**********” №*, вх.*, ет.*, ап.**, да заплати сумата 12 081,87 лв.- просрочена главница по договора за кредит за текущо потребление от 28.12.2005 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба до изплащане на вземането, както и в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВИ:

ОСЪЖДА Д.М.С., ЕГН ********** ***, к-с ”********” №*, вх.*, ет.*, ап.**, да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД, с ЕИК 202317122 със съдебен адрес:*** сумата 12 081,87 лв. - просрочена главница по договора за кредит за текущо потребление от 28.12.2005 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба - 23.12.2014 г. до изплащане на вземането.

ПОТВЪРЖДАВА Решение№245/21.04.2017 г., постановено по гр.д.№1799/2014 г. на ЯРС, в частта с която е отхвърлен предявения от „ОТП Факторинг България” ЕАД, с ЕИК 202317122 със съдебен адрес:*** иск с правно основание чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД, вр. с чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ против Д.М.С., ЕГН ********** ***, к-с ”******” №*, вх.*, ет.*, ап.** да заплати сумата 5314.94 лв. - лихви за периода от 28.01.2008 г. до 15.02.2011 г.

ОСЪЖДА Д.М.С., ЕГН ********** ***, к-с ”*******” №*, вх.*, ет.*, ап.**, да заплати на „ОТП Факторинг България” ЕАД, с ЕИК 202317122 със съдебен адрес:*** разноски за двете инстанции в общ размер на 899,97 лв.

ОСЪЖДА „ОТП Факторинг България” ЕАД, с ЕИК 202317122 със съдебен адрес:*** да заплати на Д.М.С., ЕГН ********** ***, к-с ”*******” №*, вх.*, ет.*, ап.**, разноски за двете инстанции в общ размер на 545,32 лв.

Решението, на основание чл.280, ал.2, т.1, предл.2 от ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.