Р Е Ш Е Н И Е
№ 06.07.2017 година гр.Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД І-ви въззивен граждански състав
На 06
юни 2017 година
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КАЛИНА
ПЕЙЧЕВА
2. ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА
секретар П.У.
като разгледа
докладваното от съдия Росица Стоева
въззивно гражданско
дело № 138 по описа на
2017 година,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на „ОТП Факторинг
България” ЕАД – гр.София, ЕИК 201058040 против Решение №19/13.01.2017 г.,
постановено по гр.д.№1676/2016 г. по описа на ЯРС.
С посоченото решение първостепенния съд е постановил следното:
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД, вписано в ТР към АВ с ЕИК 202317122, със седалище и адрес на
управление гр.София, район „Оборище”, бул.”Княз Александър Дондуков” №19, ет.2,
представлявано от И. Г. Д.-М. – Изпълнителен директор и Е. Д. К. - Прокурист със съдебен
адрес:*** иск по чл.422,ал.1 от ГПК, вр.с чл.79,ал.1 и чл.99 от ЗЗД да
се приеме за установено по отношение на М.К.К., ЕГН ********** ***, че дължи
сумите за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№332/2012г. по описа на ЯРС, а
именно: сумата от 5659.90 лв. – главница, 655.66 лв. – договорна лихва от
04.06.2011 г. до 08.02.2012 г., 155.42 лв. – наказателна лихва от 23.10.2011 г.
до 08.02.2012 г., 80 лв. – заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата считано от 08.02.2012 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ
искането на „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД за присъждане на разноски
направени в заповедното производство в общ размер от 476.55 лв.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД
иск по чл.79, ал.1 и
чл.99 от ЗЗД, вр. с чл.430, ал. 1 и 2 от ТЗ против М.К.К. за заплащане на сумите произтичащи от неизпълнение
на договор за кредит на текущо потребление от 04.07.2006 г. и договор за
поръчителство от същата дата, а именно: 5659.90 лв. - главница, 655.66 лв. –
договорна лихва от 04.06.2011 г. до 08.02.2012 г., 155.42 лв. —санкционираща
лихва от 23.10.2011 г. до 08.02.2011 г., 80 лв. – заемни такси, като неоснователен.
ОСЪЖДА „ОТП
ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ” ЕАД
на осн.чл.78, ал.3 от ГПК да заплати на М.К.К. направените по делото разноски в
размер на 1323.00 лв.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ответника – „БАНКА ДСК” ЕАД.
С
въззивната жалба решението
на ЯРС се обжалва изцяло, с
твърдения за неправилност на същото, поради противоречие с материалния закон и
необоснованост - в разрез със събраните по делото доказателства. В жалбата са
изложени конкретни подробни съображения по същество на направените оплаквания.
Иска се отмяна на решението изцяло, вкл. и в частта за разноските и уважаване
на предявените в производството искови претенции. Заявена е и претенция за
присъждане на разноските за двете инстанции, в т.ч. и юрисконсултско
възнаграждение.
По
делото, в срока по чл.263 ГПК, от М.К.К., чрез пълномощника адв.С.Р. е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в
който е оспорена основателността на последната, като са изложени съображения за
правилност и законосъобразност на решението на ЯРС. Иска се потвърждаване на атакуваното
решение. Заявена е претенция за присъждане на разноски за въззивната инстанция.
В о.с.з. въззивника, редовно и
своевременно призован, не се явява, но чрез процесуалния си представител -
юрисконсулт, поддържа жалбата по
изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Поддържа и искането за
присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, съобразно представен списък
по чл.80 ГПК.
В о.с.з. въззиваемия, редовно и
своевременно призован не се явява, но чрез процесуалния си представител
- адвокат, подържа съображенията, изложени в писмения отговор. Моли за потвърждаване
на атакуваното решение.
След преценка на оплакванията по
жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото,
Окръжния съд приема за установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч.гр.д.№332/2012 г.
по описа на ЯРС се установява, че Банка
„ДСК” е подала заявление за заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК на 08.02.2012
г. и съдът е издал заповед №214/10.02.2012 г., с която е разпоредено
длъжникът Д. В. В. и поръчителя М.К.К. да заплатят солидарно на кредитора „Банка ДСК”
ЕАД сумата от 5659.90 лв. – главница; 655.66 лв. – договорна лихва от
04.06.2011 г. до 08.02.2012 г.; 155.42 лв. – наказателна лихва от 23.10.2011 г.
до 08.02.2011 г.; 80 лв. – заемни такси, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 08.02.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 467.55 лв. –
разноски по делото /от които 131,02 лв. – ДТ и 336,53 лв. – юриск.
възнаграждение/. В заповедта е посочено,
че вземането произтича от договор за кредит от 04.07.2006 г. и
Извлечение от счетоводната книга на „Банка ДСК” за дължими суми на длъжника към
08.02.2012 г. Въз основа на заповедта е издаден ИЛ на 13.02.2012 г., въз основа
на който „ОТП Факторинг България”ЕАД е
подало на 19.01.2016 г. молба до ЧСИ
И. Х. рег.№878 за образуване на изпълнително дело срещу солидарните
длъжници Д. В. В. и М.К.К., като е образувано
такова с №20168780400117.
Заповедта е връчена на
кредитополучателя Д. В. В. на 03.02.2016
г., видно от представената покана за доброволно изпълнение по
изп.д.№20168780400117 на ЧСИ И.Х. с рег.№878, като на 05.02.2016 г. той депозирал, на осн. чл.414 от ГПК, възражение
против издадената заповед.
Заповедта е връчена на поръчителя М.К.К.
на 09.02.2016 г., видно от
представената покана за доброволно изпълнение на ЧСИ И. Х. с рег.№878 по
изп.д.№20168780400117, като същият, на осн. чл.414 от ГПК, е депозирал
възражение срещу нея на 09.02.2016 г.
С оглед дадените от съда указания за предявяване на иск, връчено на 01.03.2016 г. на Банка „ДСК” ЕАД, на 01.04.2016 г. „ОТП Факторинг България” ЕАД е депозирал ИМ в РС-Бургас
против М.К.К., която в последствие след направено от ответника възражение за
местна подсъдност е изпратена в ЯРС и образувана в гр.д.№1676/2016 г.
На настоящия съд е служебно
известно, че по повод подаденото от кредитополучателя Д. В. възражение по чл.414 ГПК, на 16.03.2016 г. „ОТП Факторинг България” ЕАД е депозирал в РС-Бургас
отделна ИМ и против Д. В., която в последствие след направено от ответника
възражение за местна подсъдност е изпратена в ЯРС и образувана в
гр.д.№1574/2016 г. По тази ИМ против Д. В. са предявени установителен иск по
чл.422 ГПК и при условия на евентуалност /при отхвърляне на установителния иск/
- осъдителен иск за същите суми. След извършена служебна справка в деловодната
система на ЯОС се установи, че това дело е приключило с решение, което е
обжалвано, като е образувано в.гр.д.№80/2017 г. по описа на ЯОС. Към настоящия
момент по въззивното производство е налице постановено решение, което все още
не е влязло в законна сила.
Страните по настоящото дело не
спорят, че съгласно договор за кредит за
текущо потребление сключен на 04.07.2006 г. Банка „ДСК” ЕАД, е отпуснала
на Д.В. В. кредит в размер на 10 000
лв. за текущи нужди със срок за издължаване на кредита от 96 месеца, считано от
датата на неговото усвояване, т.е. крайния срок за издължаване на кредита е 04.07.2014 г. Според чл.5 от Договора
кредитът се погасява чрез посочена разплащателна сметка на кредитополучателя с
месечни вноски, съгласно погасителен план.
Описания договор за кредит е
обезпечен с договор за поръчителство от 04.07.2006 г., сключен от М. Д. К. в качеството му на поръчител и
„Банка ДСК” ЕАД - кредитодател. В чл.2 от договора за поръчителство е уговорено поръчителят да отговаря солидарно
с кредитополучателя, като се задължил спрямо кредитора при неизпълнение от страна
на кредитополучателя на задълженията му по договора за кредит да ги изпълни при
договорените условия.
По делото е представен и договор
за покупко-продажба на вземания /цесия/ от 17.09.2012 г., според който Банка
„ДСК” ЕАД продава и прехвърля на „ОТП Факторинг България” ЕООД вземанията
посочени в приемно-предавателния протокол срещу определена цена. Видно от същия
под №2801 е записано задължението на Д. В. В.. От направената справка в ТР се
установи, че ищецът е универсален правоприемник на преобразуваното и прекратено
дружество „ОТП Факторинг България” ЕООД. За извършената цесия, ищецът отправил
писмо за уведомяване до ответника от 11.10.2012 г., като видно от приложената
обратна разписка на „Български пощи” ЕАД това писмо не е получено от
получателя.
Видно от представеното
споразумение от 10.03.2015 г. „ОТП Факторинг България” ЕАД и Д. В. В. се споразумели кредиторът да
опрости част от дълга на длъжника, в резултат на което дългът да се редуцира на
3961.93 лв., който да се погасява на 11 равни месечни вноски, като крайния срок
за погасяване на дълга и дължимите лихви по главницата е определен на
10.02.2016 г. Приложен е погасителен план на кредита с клиент Д. В. В.. При сключване на описаното
споразумение не е участвал поръчителя по кредита М.К., нито е подписал
споразумението.
По искане на ищеца по делото е
назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, вх.№12111/25.03.2016 г.
Според заключението на експертизата кредитополучателят Д. В. В. на 04.07.2006 г. е усвоил сумата от 10 000 лв. преведена от Банка
„ДСК„ ЕАД по посочената от него разплащателна сметка. За погасяване на
задължението по договора за кредит са постъпили общо 14502.41 лв., като в Банка
„ДСК” за периода 04.08.2006 г. – 09.11.2011 г. са постъпили 10389.42 лв., а в
„ОТП Факторинг България” ЕАД за периода 11.03.2015 г. - 24.06.2016 г. са
постъпили 4112.99 лв. Вещото лице е изготвило подробна справка за извършените
погасявания по договора за кредит. Според заключението на 04.07.2011 г. е
внесена сумата 186 лв., с която са погасени вноска №57 и част от вноска №58 от
погасителния план и съответно е преустановено плащането на договорените
анюитетни вноски за погасяване на кредита. На 09.11.2011 г. е постъпила
последната сума за погасяване на процесния кредит в Банка ДСК” ЕАД, като с нея
е погасена „такса закъснение" в размер на 130 лв.; на 24.06.2016 г. е
постъпила последната сума за погасяване на процесния кредит в размер на 200 лв.
по ИД №117/2016 г., преведена от ЧСИ на
„ОТП Факторинг България" ЕАД. Към
датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 08.02.2012 г. непогасените
изискуеми задължения по договора за кредит от 04.07.2006 г. са в размер общо на 6550.98 лв., в .т.ч.: главница от
5 559.90 лв., договорна лихва за периода 04.06.2011 г. – 08.02.2012 г. –
655.66 лв., санкционираща лихва за периода 23.10.2011 г. – 08.02.2011 г. –
155.42 лв. и заемни такси от 80 лв. Към датата на подаване на ИМ – 01.04.2016
г. непогасените изискуеми задължения по договора за кредит от 04.07.2006 г. са
в същия размер. Към датата на изготвяне на заключението – 23.08.2016 г.
непогасените изискуеми задължения по
договора за кредит са в размер на общо 5519.84 лв., в т.ч.: главница – 5429.34
лв., и законна лихва от 90.50 лв. Вещото лице е изготвило допълнително заключение
във връзка с допълнително постъпила информация, с което е направила корекция на
заключението си, по което след изготвяне на подробни справки за постъпилите
суми е констатирало, че на 07.01.2011г. е постъпила последната сума в „Банка
ДСК” ЕАД за погасяване на процесния кредит, като с нея са погасени вноски №55, 56,
57 и част от 58-с падеж 04.05.2011 г., а на 09.11.2011 г. е внесена такса
закъснение, като след това е преустановено плащането на договорените анюитетни
вноски. За периода 04.08.2006г. – 07.01.2011г. постъпилите суми по процесния
договор за кредит са в размер на общо 10389.42лв., като с тях са погасени съответно
главница от 4340.10лв., договорна лихва от 5644,83лв., санкционна лихва от
104,08лв. и такси от 300.41лв. По предоставени данни от ищеца за периода
11.03.2015г. -24.06.2016г. по процесния договор за кредит са постъпили общо
4112.99лв., подробно описани какво погасяват. Според в.л. на 24.06.2016г. е
постъпила последната сума за погасяване на кредита в размер на 200лв.,
преведена от ЧСИ по ИД 117/2016г. на „ОТП Факторинг България” ЕАД.
По делото е назначена и още една
съдебна икономическа експертиза, която е изготвила заключение
вх.№17772/07.12.2016 г. Съгласно същото към момента на образуване на настоящото
дело – 01.04.2016 г. задължението на ответника по споразумението от 10.03.2015
г. е изплатено. Според вещото лице, вземайки предвид споразумението, има
надплатена сума. При дълг от 4164.25 лв. размерът на направените погасителни
вноски от Д. В. В. и М.К.К. са 4512.99 лв. След тази дата постъпленията от поръчителя
продължават да бъдат превеждани на ЧСИ,
респ. на ищеца, които до момента са в размер на 1 169.48 лв. Начинът на
формиране на такса закъснение е регламентирана в т.11.1 от Общите условия,
които се неразделна част от договора за
кредит от 04.07.2006 г. между Банка
„ДСК” като кредитор и Д. В. В. като кредитополучател, като вещото лице е дало
пример за начина на изчисляване на тази такса и методиката й. Вещото лице не е
дало отговор на коя дата е извършено превеждането на покупната цена на процесното вземане от
купувача „ОТП Факторинг България” към
банката – продавач, тъй като от ФЦ –
Ямбол на Банка „ДСК” ЕАД отговорил, че
това са действия, които не са в рамките на правомощията на ФЦ, а на централата
и не можели да дадат подобна информация. От ФЦ – Ямбол на Банка „ДСК” ЕАД са
предоставили извлечение за периода 04.07.2006 г. до 17.09.2015 г. на
задълженията по сметка с титуляр към Д. В. В., от която е видно, че салдото е 5659.90
лв., но обяснението е, че е прехвърлено към цесионера, тъй като в горния ляв
ъгъл бил посочен името на цесионера.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима, тъй
като е подадена в предвидения в чл.259, ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивника е легитимиран и има
правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната жалба е неоснователна.
В съответствие с правомощията си,
при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивния
съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество -
атакуваното в производството решение се прецени за правилно.
С депозираната пред ЯРС искова
молба ищецът е предявил установителен
иск, като претендирал да се приеме за установено по отношение на ответника М.К.К.,
че последният дължи в качеството си на поръчител по Договор за кредит за текущо
потребление от 04.07.2006 г., сключен между Б"ДСК" ЕАД и Д. В. В., в качеството на
„кредитополучател” и сключения към него договор за поръчителство от 04.07.2006
г. сумите, подробно описани в исковата молба, за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№332/2012 г. по описа на ЯРС.
При
условията на евентуалност ако се приеме, че предявеният установителен иск не
следва да бъде уважен, ищецът е предявил осъдителен
иск срещу ответника, като моли да се приеме, че ответникът е уведомен за изискуемостта
на вземането с връчването на препис от настоящата искова молба и същия да бъде
осъден да им заплати сумите произтичащи от неизпълнение на договора за кредит
на текущо потребление от 04.07.2006 г. и
договора за поръчителство от същата дата, а именно: 5659.90 лв. - главница, 655.66 лв. – договорна лихва от
04.06.2011 г. до 08.02.2012 г., 155.42 лв. —санкционираща лихва от 23.10.2011
г. до 08.02.2011 г., 80 лв. – заемни такси.
Първия предявен иск е положителен
установителен такъв и следва да се квалифицира по чл.422, ал.1, вр. чл.415,
ал.1 от ГПК, вр. чл.138 и
сл. от ЗЗД. В отговора на ИМ ответника К. (сега въззиваема страна) е направил възражение
за погасяване на отговорността му като поръчител, поради изтичане на
преклузивния срок, което е такова по чл.147 ЗЗД.
Нормите на чл.422, ал.1, вр.
чл.415, ал.1 от ГПК се сочат с оглед преценка относно допустимостта на
предявения иск. Съгласно чл.422, ал.1 от ГПК искът за съществуване на вземането
се смята предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.1 от ГПК, където е
посочено, че когато възражението е подадено в срок, съдът указва на заявителя,
че може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като
довнесе дължимата държавна такса.
В конкретния случай от приложените
по делото доказателства се установява, че ответника К. е уведомен за издадената
срещу него заповед за изпълнение на 09.02.2016 г., като е депозирал възражение
по чл.414 от ГПК срещу нея на същата дата - 09.02.2016 г., т.е. в законоустановения
двуседмичен срок. За възражението банката е уведомена на 01.03.2016 г., а на 01.04.2016
г. е депозирала пред съда процесната искова молба. При така изложените факти
следва извод, че е спазена процедурата и сроковете по цитираните разпоредби на
ГПК, предвид на което въззивния съд намери предявеният установителен иск за
допустим.
Разгледан по същество искът е неоснователен, като в тази връзка са
правилни и изцяло се споделят мотивите на ЯРС за неоснователност на иска по
чл.422 ГПК, като на осн. чл.272 ГПК въззивния съд препраща към тях.
Приемайки, че вземането
на ищеца, което произтича от договор за банков кредит, не е изискуемо,
районният съд е отхвърлил исковата претенция по чл.422 ГПК. Правилно съдът е
приел, че уговорената с договора за кредит предсрочна изискуемост на кредита
следва да се обяви по реда на чл.60, ал.2 от ЗКИ, като кредиторът трябва да
уведоми длъжника за предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред съда, като в тази връзка
правилно се е позовал на задължителната съдебна практика - т.18 от ТР №4/2013
г. на ОСГТК на ВКС. В случая липсва уведомяване на длъжника и поръчителя за
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Както заявлението по чл.417 ГПК,
така и връчването на препис от исковата молба по чл.422 ГПК не представляват
уведомление до длъжниците, че кредитът е станал предсрочно изискуем. Поради
изложените съображения правилно районния съд е отхвърлил иска по чл.422 ГПК,
като неоснователен, поради липса на изискуемост на вземането.
Неоснователни
са твърдения в жалбата на въззивника ОТП Факторинг България" ЕАД за
предсрочна изискуемост на кредита, на основание клаузите за предсрочна такава,
залегнали в Общите условия на договора за кредит, които не предвиждат
уведомление до длъжника, че кредитът е станал предсрочно изискуем. Правилно
районният съд е приел, че след като уговорената предсрочна изискуемост на
кредита не е обявена на длъжника по реда на чл.60, ал.2 ЗКИ, не е налице
настъпила такава. Връчването на уведомление на длъжника за извършената цесия
или връчване на поканата за доброволно плащане от СИ, а впоследствие и на
исковата молба, не могат да санират този пропуск на кредитора. Такава роля не
може да изиграе и настъпилия към датата на подаване на ИМ краен падеж на
издължаване на кредита - 04.07.2014 г. Както вече се посочи според закона и
формираната от ВКС задължителна съдебна практика, предсрочната изискуемост на задължението не настъпва
автоматично с факта на неплащане на определен брой анюитетни вноски с настъпил
падеж, а с упражняване правомощието на банката да направи кредита предсрочно
изискуем, като това е необходимо да е станало преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
При това положение следва да се
разгледа предявеният при условията на евентуалност осъдителен иск, който намира
правното си основание в нормите на
чл.79, ал.1 и чл.99 от ЗЗД, вр. с чл.430, ал. 1 и 2 от ТЗ, каквато е и
правната квалификация определена от първостепенния съд.
Искът е допустим, а разгледан по
същество е неоснователен, както
правилно е преценил районния съд, макар и не съвсем по изложените от него
мотиви.
Както бе посочено по-горе в
отговора на ИМ ответника К. (сега въззиваема страна) е направил възражение за
погасяване на отговорността му като поръчител, поради изтичане на преклузивния
срок, което е такова по чл.147 ЗЗД. Така заявеното възражение се прецени от
въззивния съд за основателно. Съображенията са следните:
В задължителната практика на ВКС,
обективирана в Решение №81/08.07.2014 г.
на ВКС по т.д.№1705/2013 г., I т. о., ТК, постановено в производство по чл.290
ГПК е прието, че срокът по чл.147, ал.1
ЗЗД е краен и преклузивен. С изтичането му не се погасява възможността за
принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. От правната
характеристика на срока по чл.147, ал.1, предл.1 ЗЗД произтича и преценката за
приложимостта на продължението по ал.2 на чл.147 ЗЗД спрямо него. Доколкото
преклузивните срокове не подлежат на спиране и прекъсване, недопустим е отказ
от тях след изтичането им, както и продължаването им, то очевидно е, че
хипотезата на чл.147, ал.2 ЗЗД, не може да се тълкува като допускаща
възможността за предварително съгласие, дерогиращо правилото на чл.147, ал.1,
предл.1 ЗЗД изпълнение.
Безспорно е по делото, че
предсрочната изискуемост на кредита, чиято дължимост спрямо поръчителя е
предмет на настоящето дело, не е била настъпила към датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 08.02.2012 г. и това е така
по съображенията, изложени по горе относно иска по чл.422 ГПК. Разглеждания
осъдителен иск против поръчителя с оглед нормата на чл.125 ГПК се счита
предявен към момента на подаване на ИМ - 01.04.2016 г.
Както вече бе изложено, на
настоящия съд е служебно известно, че по повод подаденото от кредитополучателя
Д. В. възражение по чл.414 ГПК по ч.гр.д.№332/2012 г. на ЯРС, на 16.03.2016 г. „ОТП Факторинг България” ЕАД е депозирало в РС
Бургас отделна ИМ и против длъжника Д. В., която в последствие след
направено от ответника възражение за местна подсъдност е изпратена в ЯРС и
образувана в гр.д.№1574/2016 г. По тази ИМ против Д. В. са предявени установителен иск по
чл.422 ГПК и при условие на евентуалност /при отхвърляне на установителния иск/
- осъдителен иск за същите суми. След извършена служебна справка в деловодната
система на ЯОС се установи, че това дело е приключило с решение, което е
обжалвано, като по повод въззивната жалба е образувано в.гр.д.№80/2017 г. по
описа на ЯОС. Към настоящия момент по въззивното производство е налице
постановено решение, което все още не е влязло в законна сила.
Безспорно е между страните по
настоящото дело, че междувременно преди образуване на двете отделни искови
производства - против главния длъжник и против поръчителя, на 04.07.2014 г. е настъпил крайния падеж на
издължаване на процесния кредит.
Настоящия
съд, с оглед спецификата на процесния случай счита, че именно тази дата следва
да бъде приета за начало на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД. Исковете против главния длъжник
/кредитополучател/ са предявени на 16.03.2016 г. При това положение към датата
на подаване на настоящата ИМ - 01.04.2016 г. против поръчителя К., шестмесечния
срок по чл.147, ал.1 ЗЗД безспорно е изтекъл. Както вече се посочи с изтичането
на шестмесечния срок по чл.147, ал.1 ЗЗД не се погасява възможността за
принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство. Поради
изложеното и предявения против поръчителя иск следва да бъде отхвърлен.
Действително кредитора и длъжника
са подписали на 10.03.2015 г. споразумение, в което наред с другите уговорки са
постигнали и такава за удължаване на срока за издължаване на процесния кредит.
Това споразумение обаче е извършено без участието на поръчителя - ответник в настоящото
производство, поради което и на осн. чл.147, ал.2 ГПК продължението на срока няма
действие спрямо него.
Районния съд, като е достигнал до
същия краен резултат - за неосноватеност на предявения осъдителен, е постановил
правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във
въззивната жалба и при условията на чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено,
макар и с извършената корекция в мотивите.
При този изход на делото въззиваемия
К. има право да му се присъдят разноски за въззивната инстанция. Въззивния съд не
присъжда в полза на въззиваемия К. разноски поради липса на доказателства за
сторени такива пред въззивната инстанция.
Водим от горното и на основание
чл.271, ал.1 от ГПК, ЯОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №19/13.01.2017 г., постановено по гр.д.№1676/2016 г. по описа на ЯРС.
НЕ УВАЖАВА
искането на въззиваемия М.К.К., ЕГН ********** *** за присъждане на разноски за
въззивната инстанция.
Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач „БАНКА ДСК” ЕАД.
Решението, на осн. чл.280, ал.2, т.1, предл.2 ГПК, не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.