В ИМЕТО НА НАРОДА

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ІІ-ри Въззивен граждански състав

На 09 май 2017 година

В открито заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИН КЮЧУКОВ

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ И.

ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА

секретар Л.Райкова

като разгледа докладваното от съдия Н.И.

възз. гр.дело №108 по описа на 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на И.Д.И. ***, чрез пълномощник адв. Др. Д. *** против Решение 79/09.02.2017г. по гр.д.№3068/2016г. по описа на ЯРС, с което е признато за установено по отношение на И.Д.И. ***, с ЕГН-**********, че Т.П.С. ***, с ЕГН-**********, не му дължи сумата от 4574,68 лв., представляваща обезщетение, дължимо за периода от 21.07.2008г. до 07.10.2011г., предмет на принудителното изпълнение по изпълнително дело № 20168780401267 на ЧСИ рег.№ 878 с район ОС- Ямбол, и е осъден въззивникът да заплати на Т.П.С., сумата 733 лв.- съдебно-деловодни разноски. В жалбата се сочи, че решението на ЯРС е необосновано и незаконосъобразно. Сочи се, първоинстанционният съд е приложил едностранчив и избирателен подход, довел до възприемане на несъответна на доказателствата фактическа обстановка, респективно незаконосъобразни решаващи изводи. Твърди се, че решението не е съобразено със събраните по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, досежно наличието на признание на вземането на въззивника от страна на ищцата - длъжник и съответно прекъсването, на това основание, на погасителната давност за процесното вземане. Сочи се, че е неправилен изводът на решаващия съдебен състав, че спорния факт, а именно прекъсването на давността, чрез признание от длъжника, не се е осъществил. Въззивникът счита, че със свидетелските показания на воденият от него свидетел, в хода на съдебното производство е бил доказан по несъмнен и категоричен начин факта, че ищцата многократно е признавала съществуването на вземането срещу нея, и че това признание е ставало пред въззивника и в присъствието на неговия и този на ищцата процесуални представители по делбеното дело, по което са и дължими процесните суми. Твърди се, че неправилно и необосновано съдът е игнорирал показанията на свидетеля на въззивника, с мотив за заинтересованост на този свидетел, а е дал вяра само на показанията на свидетеля на насрещната страна, който обаче, като адвокат на последната в делбеното производство също е следвало да се счита заинтересован. Сочи се, че в хода на съдебното производство напълно успешно е било доказано прекъсването на давността по смисъла на на чл.116 ал.1 от ЗЗД, чрез признаване на вземането от длъжника, и съответно неоснователността и необосноваността на предявената ищцова претенция. Сочи се, че с оглед на събраните доказателства, единствения правилен извод, който би следвало да се направи е, че към датата на снабдяването на въззивника с изпълнителен лист и образуване на изпълнително дело, вземането му от Т.П.С., не е било погасено по давност за процесния период. Претендира се по подробни съображения в жалбата, отмяна на атакуваното решение, и отхвърляне на предявения иск, както и присъждане на направените по делото разноски пред двете инстанции.

В писмения отговор на въззиваемата страна се сочи, че въззивната жалба е неоснователна. Изразява се становище, че решението на ЯРС е правилно и законосъобразно. Оспорва се твърдението в жалбата за едностранчив и избирателен аналитичен подход от страна на първоинстанционния съд по отношение на събраните по делото доказателства. Претендира се, по съображенията изложени в отговора, жалбата да бъде отхвърлена, атакуваното решение потвърдено и да се присъдят направените по делото разноски пред въззивната инстанция.

В о.с.з. въззивникът, чрез своя пълномощник претендира уважаване на жалбата и присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна, чрез своя пълномощник, оспорва жалбата и претендира отхвърлянето й, както и присъждане на разноски пред въззивната инстанция.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 ГПК от легитимирана страна, при наличието на правен интерес.

За да се произнесе, ЯОС извърши преценка на събраните по делото доказателства, взе предвид доводите на страните и приема за установено следното:

Не се спори между страните, че с Решение №746/13.01.2010г. по гр.д.№ 1307/2008г. на ЯРС Т.П.С. е била осъдена да заплаща на въззивника И.Д.И. обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствен недвижим имот в размер на 93,40 лв. месечно, както и обезщетение за лишаване от ползване на съсобствени движими вещи в размер на 25,32 лв. месечно, като сумите са дължими от 21.07.2008г. до окончателното приключване на делбата по гр.д.№1307/2008г. на ЯРС. Видно от констатациите на ЯРС, след служебна справка по горепосоченото дело, решението на съда в частта за определените обезщетения е влязло в законна сила на 06.08.2010г. /констатациите на РС не се оспорват от страните/.

За присъдените суми: от 93,40 лв. месечно и от 25,32 лв. месечно, считано от 21.07.2008г. до окончателното приключване на делбата по гр.д.№1307/2008г. на ЯРС, въззивникът се е снабдил с Изпълнителен лист от 07.10.2016г. Въз основа на този ИЛ и молба от 13.10.2016г. от И., чрез адв. Ж.Г., срещу С. е било образувано изп.д. №20168780401267 на ЧСИ рег.№ 878 с РД-ЯОС. По същото до длъжника е била изпратена покана за доброволно изпълнение, получена на 24.10.2016 г., за неолихвяема сума от 11753,28 лв., заедно с разноски по изпълнителното дело или общо за сумата 13686,32 лв. Изпратено е било и запорно съобщение до РЗОК-Ямбол, получено на 17.10.2016г., за налагане на запор върху вземанията на длъжника като зъболекар. В отговор РЗОК е превела сумата от 902,09 лв. на 26.10.2016 г. по изпълнителното дело / видно от приложеното копие от изп.д. №20168780401267 на ЧСИ рег.№ 878 с РД-ЯОС/.

Пред ЯРС са събрани и гласни доказателства: Свидетелката Ж.Г.-пълномощник на въззивника по делбеното дело е заявила, че С. многократно устно е признавала вземането за обезщетение, което дължи на И., вкл. при разговори на датите на съдебните заседания- 03.06.2015г. и 18.09.2015г., като е искала предоставяне на банкова сметка, ***. Свидетелката е посочила, че на 03.06.2015г., по повод на заплатена на С. от И. сума от 700лв. и издаване на разписка в тази връзка, И. е бил силно афектиран и е заявил на С.: "Хубаво плащам, пари давам, а ти кога ще си изпълниш задължението към мен- тези суми които ми дължиш за наем.". Свидетелката е пояснила, че наем страните наричали присъденото в полза на И. обезщетение. Свидетелката е посочила, че на отправения й въпрос С. е отговорила: "Знам, че дължа, но ще започна д*** плащам, когато ми дадеш банкова сметка", а И. е репликирал: "Нямам банкова сметка. *** и ти така на ръка да ми ги дадеш." . Свидетелката твърди, че подобен разговор е бил проведен и на 18.09.2015г., на връщане от въззивно заседание по дело на страните.

Св. Мария Ч. сочи, че никога страните не са разговаряли помежду си, тъй като са в крайно влошени отношения. Фактът за влошените отношения се признава и от И. във Възражение по делото от 05.01.2017г. Свидетелката е заявила: "Никога моята доверителка не е имала разговор нито с И.Д., нито с неговия адв. Ж.Г. по какъвто и да е било повод. Никога не е ставало въпрос за банкова сметка ***". Посочила е, че е запозната с ИМ по делото и с възраженията на ответника, и по повод на същото е посочила: "... през 2015 г. разговори между тях двамата не е имало, нито между мен и И.Д. и сега чувам, че моята клиентка е искала от пълномощника на И.Д. сметка за заплащане, това е абсурд, тъй като делата им все още бяха висящи, такива разговори не е имало, и такава претенция не е имал нито той, нито тя е имала реакция, даже когато сме били във фоайето на съда и чакаме за заседание. Никога не са се срещали нито в моята кантора, нито в кантората на някой от неговите защитници". Свидетелката е посочила, че няма да коментира начина на подписване на разписката за 700 лв. за издръжката, освен това, че това било между нея и адв. Ж.Г.. Свидетелката лично не била кореспондирала с И.Д.. Тя съставила разписката в нейната кантора, дала я на адв. Г., тя я качила горе, И. я подписал и Г. й я върнала. Според свидетелката пряко предаване на суми между двамата никога не е имало, тъй като според нея : "те не могат да се срещнат, не могат да се гледат в очите, обръщат се на другата страна".

Представената е Разписка от 03.06.2015 г. от Т.П.С., че е получила от И.Д.И. сумата от 700 лв. разноски по гр.дело на ВКС.

При тази фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

При извършената служебна проверка по чл.269 ГПК съдът намери решението за валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по същество, жалбата се преценя, като основателна:

Правилно първоинстанционния съд е квалифицирал претенцията на ищцата като такава с правно основание осн. чл.439 ГПК. Отрицателният установителен иск по чл.439 от ГПК е средство за защита на длъжника, срещу когото е започнало принудително изпълнение, чрез оспорване на изпълняемото материално право, като съгласно чл.439 ал.2 ГПК, искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

Искът е за установяване недължимостта на присъденото вземане в общ размер на 4574,68 лв., представляващо обезщетение, дължимо за периода от 21.07.2008г. до 07.10.2011г., предмет на принудителното изпълнение по изпълнително дело №20168780401267 на ЧСИ рег.№ 878 с РД-ЯОС, като погасено по давност. Доколкото се касае за вземането установено със съдебно решение, срокът на давността е винаги 5 години. Установено е по делото, че Решение №746/13.01.2010г. по гр.д.№1307/2008г. на ЯРС е влязло в зак. сила на 06.08.2010г., от който момент е започнала да тече и погасителната давност за вземането за обезщетения присъдени в полза на въззивника И..

Настоящия съдебен състав счита за неправилен извода направен от първоинстанционния съд, че давността е изтекла, считано от влизане в сила на съдебното решение през август 2010г. до подаването на молбата за образуване на изп.дело №20168780401267 по описа на ЧСИ на 13.10.2016г., и до подаването на молбата за издаване на изпълнителния лист (през октомври 2016 г.), тъй като към посочените дати през 2016г., били изминали повече от пет години, през които взискателят не бил предприел действия по изпълнение, с които да е прекъсвал давността. ЯОС счита, че давността е била прекъсната, чрез признание от длъжника на 03.06.2015г. Този факт, настоящия съдебен състав приема за доказан, посредством показанията на изслушания по делото свидетел Г.. Съгласно трайно установената съдебна практика, по правната си същност признаване на вземането от длъжника е едностранното му волеизявление, с което той пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. Признаването на вземането по чл.116, б."а" от ЗЗД трябва да е направено в рамките на давностния срок и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които задължението произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, когато те изразяват по ясен начин волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретно задължение към кредитора. Прекъсването на давността настъпва по силата на самата правна норма /ex lege/, като за това е достатъчно длъжникът да направи /обективира/ такова недвусмислено волеизявление, че задължението му към кредитора съществува към момента, в който е направено волеизявлението. Без значение е дали с признанието си длъжникът цели да прекъсне давността или не; без значение е и кога и по какъв начин кредиторът е узнал за направеното признание от длъжника. Поради това, без значение е и по какъв повод е направено признанието на дълга и пред кого, както и до кого е адресирано. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е удостоверил и в официален документ. В настоящия случай от показанията на св. Г. е видно, че на 03.06.2015г., след проведено о.с.з. на дело между страните, по повод плащане и изготвяне на разписка за задължение на И. към С., между двамата се е провел диалог в присъствието на техните адвокати, св. Г. и св.Г., в който С. е признала задължението си към въззивника. Това признание е било направено в рамките на 5 годишния давностен срок и със същото е била прекъсната погасителната давност за задължението за обезщетение, присъдено със съд Решение №746/13.01.2010г. по гр.д.№1307/2008г. на ЯРС. Показанията на този свидетел неправилно не са били зачетени от първоинстанционния съд. Действително адв. Г. е била пълномощник на въззивника по делбеното дело, на такова качество е имал и другия свидетел адв. Г. по отношение на въззиваемата С.. Показанията на св.Г. са последователни и се отнасят до конкретни факти, основани са на лични, преки и непосредствени впечатления, докато показанията на св.Г. са по-общи, основани на отричане на възможността за провеждане на разговори между страните и се отнасят по-скоро до обичайните влошени отношения между страните. Обстоятелството, че приложената находящата се по делото разписка от 03.06.2015 г. от Т.П.С., че е получила от И.Д.И. сумата от 700 лв., касае "разноски по гр.дело" на ВКС, а св. Г. говори за "издръжка", описвайки качването на адв. Г. в кантората й, и непосочването на конкретна дата на описаната от нея случка, поставя въпроса дали показанията на този свидетел се отнасят за случилото се на 03.06.2015г. или се отнасят за друг случай между страните. Следва да се посочи, че св.Г. не отрича да се е качвала в кантората на адв.Г., но е уточнила, че това е било при подписването на споразумение за издръжка, подписано от адв. Г. и въззивника, но не и на процесната разписка, която според Г. е била подписана на 03.06.2015г. "на кафето до Адвокатската къща". Освен това твърденията на св.Г. за изключително влошени отношения между страните до степен да не разговарят помежду си - факт, който не се оспорва и от въззивника, сам по себе не изключва възможността за разменени реплики между тях на 03.06.2015г. по начина възпроизведен от св.Г..

Предвид изложеното, ЯОС, счита че предявения от Т.П.С. отрицателният установителен иск по чл.439 от ГПК е неоснователен. В случая е видно, че давностният срок е започнал да тече от 06.08.2010г. Този срок обаче е прекъснат с признаването на вземането от С. на 03.06.2015г., като на тази дата е започнала да тече нова петгодишна давност. Не се установява към датата 03.06.2015г. давността да е била изтекла, поради което и да не може да бъде прекъсвана. От тук следва, че към датата на подаването на молбата за образуване на изп.дело № 20168780401267 по описа на ЧСИ на - 13.10.2016г., процесното вземане не е било погасено по давност.

С оглед изложените съображения, настоящият състав счита, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено изцяло, а предявения по делото иск, да се отхвърли като неоснователен.

При този изход на делото в полза на въззивника следва да се присъдят направените по делото разноски пред двете инстанции, а именно 841,50лв. /в т.ч. сумата 450лв.- разноски пред първата инстанция и сумата 391,50лв.-разноски пред въззивната инстанция/.

Водим от изложеното, ЯОС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение 79/09.02.2017г. постановено по гр.д.№3068/2016г. по описа на ЯРС, и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т.П.С., иск с пр. осн. чл.439 от ГПК, да бъде признато за установено по отношение на И.Д.И. ***, с ЕГН-**********, че Т.П.С. ***, с ЕГН-**********, не му дължи сумата от 4574,68 лв., представляваща обезщетение, дължимо за периода от 21.07.2008г. до 07.10.2011г., предмет на принудителното изпълнение по изпълнително дело №20168780401267 на ЧСИ рег.№ 878 с РД-ЯОС.

ОСЪЖДА Т.П.С. да ЗАПЛАТИ на И.Д.И. сумата 841,50лв.- разноски по делото пред двете инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.