гр.Ямбол........11.05........2017
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
На..............................осемнадесети...април……........................................
През две хиляди и
седемнадесета година,..........в състав:
Председател: Росица Стоева
Членове:
Калина Пейчева
Галина Вълчанова
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Пред ЯОС е депозирана въззивна жалба от Н.П.В. *** срещу решение №55/01.02.2017 г. на ЯРС, постановено по гр.д. №1193/2016 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от въззивницата В. против Г.Д.Б. *** иск по чл.534, ал.1 от ТЗ за сумата 5 000 лв., съставляваща менителнично неоснователно обогатяване, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Оплакването в жалбата е за неправилност на оспореното решение на ЯРС, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Въззивницата излага, че като ищец в първоинстанционното производство е представила по делото издаден в нейна полза запис на заповед, който като документ е представен във вид на заверен от страната препис съгласно разпоредбата на чл.183, изр.1 ГПК. Истинността на документа не била оспорена от ответника, не било открито производство по чл.193 ГПК, ищцата не била задължена да представи оригинала на документа и същият не бил изключен от доказателствата по делото. Независимо от наличието на това валидно прието по делото писмено доказателство, районният съд фактически изключил същото от доказателствения материал в грубо нарушение на съдопроизводствените правила. В нарушение отново на процесуалните правила - нормата на чл.164, ал.1, т.4 ГПК, съдът допуснал и събрал гласни доказателства за установяване плащане по процесния запис на заповед, като противно на разпоредбата на чл.172 ГПК безкритично кредитирал свидетелските показания на бащата на ответника, без да отчете несъмнената заинтересованост на свидетеля. Съдът допуснал и противоречие в мотивите към обжалваното решение относно приетото от него за записа на заповед - дали същият е бил издаден във връзка с договор за заем или във връзка с други служебни отношения между ищцата и фирмата на ответника. Също така съдът цитирал задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, но постановил акта си в пълно противоречие с тази практика.
Твърденията на въззивницата са, че на 09.04.2010 г. ответникът е издал в нейна полза редовен от външна страна запис на заповед за сумата от 5 000 лв., с падеж на задължението 08.05.2010 г., като задължението не било платено нито на датата на падежа, нито в законовия тригодишен срок, при което като приносител на ценната книга Н.В. упражнила правата си по менителничния ефект по реда на чл. 534, ал.1 ТЗ с предявяване на настоящия иск за менителнично неоснователно обогатяване. В. е правила многократно опити да се свърже с Б. и да му представи записа на заповед за плащане, но така и не успяла, тъй като той се укривал. По този иск ответникът не представил никакви доказателства, установяващи погасяване на задължението му като платец и с оглед наличието на всички юридически факти от фактически състав на специалния иск по чл.534, ал.1 ТЗ, въззивницата счита иска за основателен и доказан. Сочи, че евентуално каузално правоотношение, послужило като повод за менителничното задължаване, не е елемент от фактическия състав на претенцията, а и никъде в исковата молба не било посочено, че записът на заповед е издаден във връзка със съществуващо между страните каузално правоотношение, нито такова е установено от събраните по делото доказателства.
По тези съображения въззивницата моли за отмяна изцяло на обжалваното решение на ЯРС и за постановяване на ново решение от окръжния съд, с което искът да бъде уважен в пълния предявен размер, с присъждане на всички разноски, сторени пред двете съдебни инстанции по същество.
Особеният представител на въззиваемия Г.Б. - адв. Д.,
е депозирал писмен отговор на жалбата, с изложени доводи по същество, според
които обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Основните възражения на Б. са за това, че с
представянето на записа на заповед като копие не се установява фактическото му
съществуване и това е така, тъй като задължението е изплатено, записа на
заповед е върнат на издателя му и унищожен от него след плащането. Възразява се
и за това, че е налице каузално правоотношение – даден заем, въз основа на
което е издаден записа на заповед, но заемът също е върнат от Б. на В..
В съдебно заседание страните
редовно призовани не се явяват, но чрез своите пълномощници поддържат
изложените по-горе становища.
След преценка на събраните по
делото доказателства съдът приема за установена следната фактическа обстановка:
С депозиране на исковата си молба
пред районния съд, ищцата Н.В. е представила заверено копие на запис на
заповед, издаден в нейна полза на 9.04.2010 г. за сумата 5000 лв. с падеж на
8.05.2010 г. с издател ответника Г.Д.Б..
За установяване на твърденията си и
двете страни са поискали и по делото са били разпитани посочените от тях
свидетели. Свидетелката Василева познава страните като В. й е работодател, а Б.
клиент и не знае между тях да е имало съставяне на някакви документи или да е
поемано задължение за плащане на суми – работи при В. от м.октомври 2010 г.
Свидетелката знае, че В. имала да взема пари от Б. и за тази цел през 2014 г. изготвили
запис на заповед, който му изпратили по куриер. При изпращането, В. обяснила на
куриера, че получателя Б. трябва саморъчно да си впише трите имена в горния
край на бланката и да я подпише. Самата бланка била изготвена така, че имената
трябвало да бъдат вписани допълнително, не бил подписан. Записът на заповед
обаче не бил върнат от куриера, а от куриерската фирма не могли да го намерят.
Другата свидетелка Д. също е запозната със
случая, тъй като през април 2013 г. Н. й споделила, че е дала пари на заем на
едно лице, а то й е издало запис на заповед, по който давността изтичала.
Помолила Д.
да вземе записа на заповед и да попита в Еконт може ли да го изпратят по тях,
да бъде подписан и да им го върнат. Д. взела оригинала, направила копие и отишла в
куриерската фирма, където обяснили, че имат такава услуга, а тя знае, че В. се
е възползвала от същата. Свидетелката обяснява, че видяла оригинала на записа
на заповед, който бил с издател Г.Б. за сумата 5000 лв. и дата на издаване
около 8.05.2010 г., бил половин лист от формат А4, ръкописно попълнен със син
химикал. Било стандартна бланка набрана на компютър, като имената, падеж и дата
на издаване били попълнени ръкописно. След като на свидетелката Д. е предявен представения
като копие по делото запис на заповед, същата заявява, че е този, за който тя
говори, но не знае как й е останал спомен, че бил ръкописно изписан. Спомня си
също, че записът на заповед е трябвало да бъде представен на длъжника, за да
извърши той плащане и за това В. го е пратила по пощата за подпис.
От страна на ответника Б. е бил
разпит като свидетел неговия баща Д. Б., който познава отдавна В. и знае, че тя е дала на сина му Г. пари в заем
5000 лв., които намерила от други хора и предупредила, че те ще искат лихва.
Според свидетеля синът му е върнал цялата сума – малки суми няколко пъти и през
2013 г. окончателно е приключило връщането като останали само лихвите, за което
имали споразумение и погасителен план. След това отношенията им се влошили, Г.
заминал на Англия и спрял да плаща лихвите.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Въззивната
жалба е допустима, подадена е в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен
срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивника е
легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество
въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
В
съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на
атакуваното решение, въззивния съд прецени, че последното е валидно и допустимо.
При преценка по същество - атакуваното решение се прецени за правилно.
Предявеният
иск е с правно основание чл.534 ал.1 от ТЗ, такава е и правната квалификация,
дадена от първоинстанционния съд. Съгласно тази разпоредба, когато приносителят
на менителница, запис на заповед или чек изгуби исковете по тях поради давност
или неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по тях, той
може да иска от издателя или платеца сумата, с която се е обогатил в негова
вреда. В този смисъл са твърденията на Н.В. в подкрепа, на които е представила
копието на неизплатения запис на заповед от 9.04.2010 г. и са събрани
посочените от нея гласни доказателства. Съдът счита, че посредством
представените от В. писмени и гласни доказателства не се установява наличието
на запис на заповед /менителничното основание/, въз основа на което е предявена
претенцията за менителнично неоснователно обогатяване. Въззивният съд не
споделя становището на въззивницата за това, че записът на заповед следва да бъде ценен като годно доказателство, тъй като е представен във вид на заверен от страната препис съгласно
разпоредбата на чл.183, изр.1 ГПК,
истинността на
документа не е оспорена от ответника, не е открито производство по чл.193 ГПК, ищцата не
била задължена да представи оригинала на документа и същият не е бил изключен от
доказателствата по делото, но въпреки това съдът приема, че липсва такъв.
Действително изложеното относно представянето на писмени доказателства и тяхната
преценка е така, но в случая не може
да бъде отнесено към писменото доказателство по настоящия иск – запис на
заповед. Макар и да не е посочено изрично в закона, съдът счита, че
представянето на оригинала на записа на заповед, въз основа на който се
основава претенцията е абсолютно необходимо при преценката за основателност на
иска. Този извод следва от тълкувателно решение № 1/2005 г. постановено по
т.д.№ 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, където в т.5 е посочено, че е безспорно, че
оригиналът на записа на заповед трябва да е налице към момента на издаване на
изпълнителен лист и поради това ВКС отклонява отговора на този поставен за
тълкуване въпрос. Преценката за наличие на задължение по запис на заповед
следва да бъде направена от съда единствено въз основа на неговия оригинал и с
оглед реда за отбелязване на изплащането му. В случая основното възражение от
ответника е, че оригиналът на записа му е върнат, тъй като е изплатил изцяло
сумата. Съгласно съдебната практика непредставянето на оригинала на записа на
заповед препятства съдът да прецени дали е редовен от външна страна, дали има
отбелязвания върху него след изготвянето му като копие, кога е станало това и
представянето му в този вид със заверка от страната, която черпи облаги от
него. Преценката за редовност на записа на заповед следва да бъде извършена
непосредствено от съда независимо в какво производство /заповедно,
установително, осъдително/, а не да бъде предоставена преценката за това на
лицето, в чиято полза е издаден и то при наличието на възражения в тази насока
– че всичко е изплатено и издателят е получил записа на заповед. Представянето
на оригинала на записа на заповед в процеса не може да бъде заместено от други
доказателства и съществуването му да бъде установено чрез тях. В тази връзка съдът
не обсъжда събраните по делото гласни доказателства, посредством които не само,
че не може да се установи наличието на запис на заповед при неговото
непредставяне в оригинал, но и от които не може да се направи дори извод, че
става въпрос точно за процесния запис на заповед.
Според въззивния съд не подлежи на
обсъждане възражението /в случая на ответника Б./ и представените за
установяването му гласни доказателства за наличието на каузално правоотношение
по повод издаването на запис на заповед – договор за заем, тъй като подобно
твърдение би могло да бъде въведено единствено от кредитора, а такова не е
правено с исковата молба.
Предвид изложеното и при липсата на
запис на заповед, представен от ищцата В. в оригинал, съдът не може да направи извод
за дължимост на сумата от страна на Б. като менителнично неоснователно
обогатяване, поради което правилно предявеният иск е отхвърлен. Като е достигнал до същия краен резултат, районният
съд е постановил един правилен и законосъобразен съдебен акт, който не страда
от пороците, визирани във въззивната жалба и на основание чл.271, ал.1 от ГПК
следва да бъде потвърден, а въззивната жалба, като неоснователна – да се остави
без уважение.
На
основание изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 55/1.02.2017 г., постановено по гр.д.№
1193/2016 г. по описа на ЯРС.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.