Р Е Ш Е Н
И Е
№ 27.01.2017 год. гр.Ямбол
в публично заседание
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
2. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
секретар П.У.
като разгледа
докладваното от съдия Росица Стоева
възз.гр.дело № 454 по описа за 2016
год.,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството
пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на К.И.И. *** против
Решение №615/30.11.2016 г., постановено по гр.д.№2663/2016 г. по описа на ЯРС,
с което първоинстанционния съд е отхвърлил предявеният от К.И. иск с правно
основание чл.144 СК да бъде осъден И.И.Б. да й заплаща месечна издръжка в
размер на 200 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 03.10.2016
г., ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, както и иск за
издръжка за минало време в размер на 400 лв. за времето от 02.08.2016 г. до
03.10.2016 г. Със същото решение на ответника са присъдени и разноски за
първата инстанция в размер на 350 лв.
В
жалбата си въззивника И. изразява недоволство от първоинстанционното решение с твърдения за необоснованост. Сочи,
че за основателността на предявения иск бил достатъчен факта, че до навършване
на пълнолетие ответника й е заплащал месечна издръжка в размер на 80 лв., без
това да му създава затруднения, който факт съда не е обсъдил изобщо. Твърди още,
че съдът не е изследвал имущественото състояние на ответника, както и
необосновано е приел, че последния страда от хронично заболяване. Предвид на изложените
в жалбата съображения се моли за отмяна на решението и уважаване на предявения
иск изцяло.
В
постъпилия по делото от въззиваемата страна И.Б.
писмен отговор се оспорва основателността на жалбата. Твърди се, че атакуваното
решение е законосъобразно и правилно и се моли за потвърждаването му.
Претенция
за присъждане на разноски са заявили и двете страни по делото.
В с.з. въззивника И., редовно и своевременно призована, не се
явява, но чрез процесуалния си представител адв.Ж.Г. поддържа
въззивната жалба и моли за уважаването й.
В с.з.
въззиваемия Б., редовно и своевременно призован, не се явява, но чрез
процесуалния си представител адв.И.К. поддържа
заявеното становище за неоснователност на въззивната жалба и моли за
потвърждаване на атакуваното решение.
След преценка на оплакванията по
жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото,
Окръжният съд приема за установено следното от фактическа страна:
Страните
по делото не спорят и съдът приема за установено, че ищцата К.И. (сега въззивник) е дъщеря на ответника И.Б. (сега въззиваем), като е родена на *** г. и безспорно понастоящем е
навършила пълнолетие.
За удостоверяване
на обстоятелството, че е студентка, първи курс, редовно обучение, висше
образование на образователно-квалификационна степен „магистър” по специалност „право”
и е записана в първи курс за учебната 2016/2017 г. К.И. е представила Уверение №1607253114/29.09.2016
г. на Пловдивски университет "Паисий Хилендарски", Юридически
факултет. Същите данни се съдържат и в другото представено уверение от
02.08.2016 г., в което допълнително е записано, че следването си студента
започва през м.октомври 2016 г. От договор за наем от 25.10.2016 год., сключен
между ищцата и трето лице, се установява, че тя ползва под наем недвижим имот,
находящ се в гр.Пловдив, като заплаща месечна наемна цена в размер на 200 лв.
Представено е още и решение от 13.10.2009 год., постановено по гр.д.№2008/2009
г. на ЯРС, от което се установява, че е прекратен по взаимно съгласие брака
между родителите на ищцата, със съответните законни последици.
По делото ищцата не е ангажирала
доказателства дали притежава движимо и недвижимо имущество или доходи, от които
да може да се издържа.
Видно от
удостоверение изх.№15/12.10.2016 г., изд. от "Коев Трейд
Логистик" ООД гр.Ямбол, за периода 01.11.2015 г.
– 01.09.2016 год. ответникът е реализирал БТВ в размер общо на 4984,29 лв. или
средно месечно - по 453,18 лв. Нетния размер на трудовото възнаграждение,
съгласно отразеното в цитираното удостоверение за посочения период е в размер
на 3907,17 лв. или средно месечно - по 355,20 лв. От съдържанието на медицинско
направление, изх.№5489 от 18.10.2016 г. се установява, че ответникът има
поставена диагноза "хипертонична болест", поради което редовно приема
лекарства.
Ответникът е
представил фискални бонове за закупени лекарства през м.октомври 2016 г., от
които не се установява какви са закупените медикаменти, нито лицето за което са
предназначени, респ. от кого са платени. Приложени са и доказателства за
заплатени ел. енергия и вода по партиди на името на ответника.
Пред въззивната
инстанция се представи Справка
по лице за И.Б. за периода 01.01.1992 г. - 08.12.2016 г., издадена от Служба по
вписванията - Ямбол, от съдържанието на която се установява вписване на
извършени разпореждания с недвижими имоти през посочения период.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима, тъй като е подадена в
предвидения в чл.259, ал.1 от ГПК преклузивен
двуседмичен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
Въззивницата е легитимирана и има правен интерес от обжалването. Преценена по
същество въззивната жалба е неоснователна.
При служебната си
проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд констатира,
че обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.
При преценка по
същество, атакуваното решение се прецени за правилно,
а изложените от първостепенния съд мотиви се споделят и настоящата инстанция
препраща към тях (арг. от чл.272 ГПК). В допълнение
може да се посочи следното:
Предявеният в производството иск е с правно
основание чл.144 СК, каквато е и правната квалификация, определена от
първостепенния съд. Претендира се издръжка от родител при хипотезата на
продължаващо образование във висше учебно заведение и възраст на въззивницата
до 25 години. Тази издръжка обаче не се дължи безусловно, както задължението на
родителите за издръжка по чл.143, ал.2 СК, защото законът предвижда, че
издръжка на пълнолетни деца се дължи, ако родителите могат да я дават без
особени затруднения. Това означава, че законът поставя допълнително условие за
задължението на родителите за доставяне на издръжка на пълнолетно дете, което е
свързано с техните материални възможности.
В конкретния случай от събраните
по делото доказателства е безспорно, че въззивницата е навършила 18 години (и
не е навършила 25 год.) и продължава обучението си във висше учебно заведение,
редовна форма на обучение. По делото липсват доказателства досежно
твърдението на същата, че няма доходи или имущество, от което да може да се
издържа. Поради липсата обаче и на опровергаващи доказателства, настоящия съд
прие, че въззивницата има право да претендира издръжка от въззиваемия – неин
баща.
Разгледан по същество обаче
предявеният в производството иск е неоснователен. Както вече се посочи по-горе
в настоящото изложение, задължението на родителите за издръжка на децата им,
навършилите пълнолетие, не е така безусловно, както това по отношение на
непълнолетните – съобразно чл.144 от СК издръжка на навършили пълнолетие деца
се дължи, ако тя не съставлява особени затруднения за родителите. В закона няма
легално определение за понятието "особени затруднения", но същността
му може да се изясни като се има предвид същността на издръжката като
задължение за доставяне на средства за съществуването на нуждаещия се.
Следователно, дали са налице особени затруднения или не, се преценява с оглед
на материалните възможности на родителите, както и с оглед на наличието на
други обстоятелства, които пряко рефлектират върху тези материални възможности.
Изложеното води на извод, че родителят трябва да притежава средства над
собствената си необходима издръжка, които да му позволяват без особено
затруднение да отделя средства и за издръжка на пълнолетното си дете.(в т.см.
задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р.№170/24.07.2013 г. на ВКС по
гр.д.№1339/2012 г., III г.о.; Р.№273/17.10.2011 г. на ВКС по гр.д.№1694/2010 г., III г.о.; Р.№199/17.05.2011 г. на ВКС
по гр.д.№944/2010 г., III г.о.).
В конкретният случай, от
представеното удостоверение изх.№15/12.10.2016 г., изд. от "Коев Трейд Логистик" ООД гр.Ямбол
се установява, че за периода 01.11.2015 г. – 01.09.2016 год. ответникът (въззиваем) е реализирал БТВ в размер на общо 4984,29 лв.
или средно месечно - по 453,18 лв. Нетния размер на трудовото възнаграждение
съгласно отразеното в цитираното удостоверение за посочения период е в размер
на 3907,17 лв. или средно месечно - по 355,20 лв. Пак от събраните по делото
доказателства (медицинско направление, изх.№5489/18.10.2016 г.) се установява,
че въззиваемия има поставена диагноза "хипертонична болест", поради
което редовно приема лекарства.
Не се споделя от настоящия съд твърдението
във въззивната жалба, че за основателността на предявения иск бил достатъчен
факта, че до навършване на пълнолетие на ищцата ответника е заплащал месечна
издръжка в размер на 80 лв., без това да му създава затруднения, който факт първостепенния
съд не бил обсъдил изобщо. Така посочения факт е без правно значение за
основателността на иска по чл.144 СК, най-малко поради обстоятелството, че
издръжката на ненавършили пълнолетие деца е
безусловна и произтича от основното задължение на родителите да се грижат за
своите ненавършли пълнолетие деца и да им осигурят
условия на живот, необходими за развитието им. Както вече се посочи -
безусловността на отговорността за издръжка отпада спрямо навършилите
пълнолетие деца, които поначало са длъжни сами да се грижат за издръжката си.
Не се споделят от въззивния съд и твърденията
във въззивната жалба, че въззиваемия, като собственик на два недвижими имота би
могъл да ги отдава под наем и да реализира доходи от тях, с които да увеличи
материалните си възможности, при което спокойно и без особени затруднения да
дава претендираната издръжка.
На първо място, както е прието в
Р.№469/26.10.2011 г. на ВКС по гр.д.№2/2011 г., IV г.о., постановено в производство
по чл.290 ГПК, поради което съставляващо задължителна съдебна практика, презумирането на факти, без да е установено съществуването
им, води до процесуално нарушение при постановяване на съдебния акт. При
отнасяне на цитираното разрешение към конкретния казус, следва извод, че съдът
не може да основе решението си на предположението, че след като въззиваемия е
собственик не недвижими имоти, би могъл да реализира доходи от отдаването им
под наем, при липса на каквито и да било доказателства за наличие на сключени
от него договори за наем и на размер на реализирани от такава дейност доходи.
Тежестта за доказване на тези правнорелевантсни факти
е на въззивницата, но доказателства тя не е ангажирала нито пред ЯРС, нито пред
настоящата инстанция.
На следващо място, при преценка
материалните възможности на въззиваемия, въззивния съд взе предвид, че с ПМС №296/30.10.2015
г. МС на РБ е определил от 01.01.2016 г. размер на линията на бедност за
страната в размер на 300 лв., а с ПМС №369/22.12.2016 г. МС на РБ е определил
от 01.01.2017 г. размер на линията на бедност за страната в размер на 314 лв. Легална
дефиниция на понятието „линия на бедност” се съдържа в нормата на §1, т.1 от ДР
на Методика за определяне и актуализиране на линията на бедност за страната,
приета с ПМС №345/2006 г. Съобразно цитирания нормативен акт „линията на
бедност” е монетарен показател за идентифициране на бедните в обществото.
При съобразяване социалния и
здравния статус на въззиваемия и след сравняване нетния размер на получаваното
от него трудово възнаграждение с определения от МС размер на линията на бедност
за страната от 300 лв. за 2016 г. и 314 лв. за 2017 г., може спокойно да се
приеме, че домакинството на последният е близо до нормативно определената линия
на бедност за страната. При това, с оглед установения размер на получаваните от
него доходи, въззиваемия не разполага с достатъчно средства за заплащане на
издръжка на пълнолетната си дъщеря.
При така изложените обстоятелства,
въззивният съд намира, че плащането на издръжка ще
представлява особено затруднение за въззиваемия, по см. на чл.144 от СК, поради
което предявеният иск, като неоснователен, следва да бъде отхвърлен. ЯРС, като
е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно решение, което не
страда от пороците, визирани във въззивната жалба и на осн.
чл.271, ал.1 от ГПК, следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба, като
неоснователна - да бъде оставена без уважение.
При този изход на делото,
въззиваемия Б. има право да му бъдат присъдени направените за въззивната
инстанция разноски, като въззивницата бъде осъдена да му заплати сумата 350 лв.
– адв.хонорар. Заплатения от въззиваемия хонорар е
прекомерно завишен по размер с оглед фактическата и правна сложност на делото.
За настоящия съд обаче не съществува правна възможност служебно да го намали, а
искане в тази насока, основано на нормата на чл.78, ал.5 ГПК, не е направено от
въззивницата.
Водим от изложеното, Ямболският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №615/30.11.2016 г., постановено по гр.д.№2663/2016
г. по описа на ЯРС.
ОСЪЖДА К.И.И., ЕГН ********** да
заплати на И.И.Б., ЕГН ********** направените по делото за въззивната инстанция
разноски в размер на 350 лв.
Решението, на осн.
чл.280, ал.2, т.2 ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.