Р Е Ш Е Н И E

№ 16. 12. 2015 година гр. Ямбол

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ямболският окръжен съд, Гражданско отделение

На 01 декември 2015 година

В публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНГЕЛИНА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА ЧОКОВА

КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

Секретар П. У.

Като разгледа докладваното от съд. А. Димитрова

Вт. гр. дело № 384 по описа за 2015 година

За да се произнесе взе предвид:

Производството е по реда на чл. 258 и сл./ ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Селика България” ЕООД- ответник в първата инстанция, подадена от пълномощника му адв. Д.Д., против решение № 515/ 30.09.2015 год. постановено по гр. дело № 244/ 2015 год. по описа на ЯРС, в частта, с която съдът е уважил ищцовата претенция на „Аурснес България” ЕООД да се приеме за установено, че ответникът му дължи сумата 2217.96 лв. по три фактури издадени през 2013 год., разходи за ел. енергия и вода за общите части на етажна собственост, за която сума има издадена заповед за изпълнение по чл. 410/ ГПК. Решението е обжалвано и в частта за разноските, като се иска отмяната му в обжалваните части, отхвърляне на ищцовата претенция изцяло, и се претендират направените разноски за двете инстанции.

Твърди се, че решението в осъдителната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон, постановено е при допуснати съществени процесуални нарушения и е необосновано. Съдът превратно е тълкувал доказателствата от значение за спора, като не се е съобразил с годните такива. Без да е направено искане от ищеца, служебно е назначена техническа експертиза, въз основа на която е прието, че процесната сграда не е жилищен комплекс от затворен тип, спрямо която следва да се приложи чл.2/ ЗУЕС – обстоятелство което не е оспорено от ищеца. Сочи се, че неправилно е приложен чл. 41/ ЗС, т.к. съгласно § 5 от ПЗР на ЗУЕС, ЗС се прилага само по неуредените въпроси. В случая е налице изрична законова уредба на спорната материя, съдържаща се в чл. 51 ал.1/ ЗУЕС и този закон като специален, изключва приложението на ЗС. Спора е решен въз основа на негодни доказателства и против правилата на логиката, поради което решението е необосновано. По отношение на разноските се твърди, че те са неправилно определени и предвид липсата на списък по чл. 80/ ГПК, не е следвало да се присъждат. Претендира се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на исковата претенция.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от пълномощника на „Аурснес България” ЕООД - адв. Д., който твърди, че въззивната жалба е неоснователна. Съдът правилно е приел, че относно процесната сграда чл.2/ ЗУЕС е неприложим, а следва да намери приложение чл. 41/ ЗС, вземайки предвид, че разходите за общите части на сградата вече са извършени и заплатени от ищеца. По отношение на разноските се сочи, че те правилно са изчислени от районния съд, съобразно уважената и отхвърлена част от иска, а непредставянето на списък на разноските не е основание такива да не се присъдят, при направено искане от страната, каквото се съдържа още в исковата молба. Претендира се потвърждаване на решението в обжалваната част и разноските за тази инстанция.

В с.з. страните, редовно и своевременно призовани, се представляват от упълномощените адвокати. Всеки от тях развива доводи и съображения в подкрепа на тезата си, и претендира направените пред тази инстанция разноски.

Въз основа на доказателствата по делото и след преценка на оплакванията в жалбата, в рамките на правомощията си по чл. 269/ ГПК, ЯОС приема следното:

Жалбата е допустима, като отговаряща на изискванията на чл. 258 и сл./ ГПК за срок, легитимираност на страната, обжалваемост на акта и правен интерес от обжалване. Разгледана по същество се преценява като основателна.

Съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Ищецът „Аурснес България” ЕООД е предявил против ответника „Селика България” ЕООД иск за установяване на вземането му за сумата 6106.23 лв., представляваща платени от ищеца суми за ел. енергия, вода, СОТ и асансьор, и съответно префактурирани на ответника със 7 фактури, съобразно притежаваните от последния части от общите части на етажната собственост, за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410/ ГПК. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение е посочено, че тези суми са платени от ищеца на доставчиците, но са за доставки извършени в полза на ответника и следва да се заплатят от него, поради което са били префактурирани. В исковата молба е посочено, че двете страни притежават самостоятелни обекти в сграда - етажна собственост в к.к. „Слънчев бряг”, а електромера и водомера, по който се отчитат изразходваната ел. енергия и вода за общите части на сградата са записани на името на строителя ( ищеца по делото) и той заплащал целите суми, независимо че се разходвали за общите части. По същия начин ищецът заплащал и разходите за СОТ и по обслужване на асансьора, а от изразходваното количество вода за общите части основното количество било за басейна към сградата. Посочени са конкретно фактурите и сумите, които ищецът е фактурирал на ответника, от които се формира исковата претенция.

В писмения отговор ответникът оспорил иска като недопустим, с оглед характера на сградата – жилищен комплекс от затворен тип - и липсата на писмен договор по чл. 2/ ЗУЕС за управлението на общите части на сгради от този вид. Тъй като такъв договор липсва, а не е свикано и общо събрание, което единствено е компетентно да определя размера на паричните вноски за разходи за управление и поддържане на общите части и то според императивното изискване на чл. 51 ал.1/ ЗУЕС е посочено, че пасивно легитимиран да отговаря по претенцията на ищеца е Етажната собственост, а не ответника като собственик на апартаменти в нея.

Алтернативно исковата претенция е оспорена като неоснователна, по съображения че: няма решение на общото събрание в тази насока; според § 1 т.11 ДР на ЗУЕС разходи за поддръжка на басейн и СОТ не са предвидени; през 2014 год. процесните апартаменти не са ползвани; начина по който се претендират разходите за общите части противоречи на изискванията на чл. 51 ал.1/ ЗУЕС; разходите за кафе- аперитива, който консумира най- много ел. енергия и вода, неправилно са включени в разходите за общите части на сградата, а би следвало за него да има обособен електромер и водомер.

По делото е установено, че ищецът е построил „жилищна сграда за сезонно обитаване с кафе-аперитив” на четири етажа с 29 самостоятелни обекти, на 9 апартамента от които собственик е ответника по делото. В нотариалния акт за продажба на тези апартаменти общите части от сградата са посочени в реални кв. м. ( 16 кв.м., 17 кв.м. и т.н), а не като ид. части от общите части на сградата. За 4 от обектите в нея - склад; за обществено хранене; друг вид СОС и жилище, апартамент в Агенцията по кадастъра не са посочени квадратури на общи части.

Установено е още, че за процесния период ищецът е осчетоводил заплатените на доставчиците на услуги и претендирани от ответника суми както следва: по фактура № 32/31.08.2013 год. е осчетоводено вземане от ответника по счетоводна сметка 411 „клиенти” за сумата 585.92 лв. и към същата дата са осчетоводени разходи за ел. енергия и вода в размер на 1123.83 лв. за цялата сграда; за м. септември 2013 год. е осчетоводено вземане от ответника за сумата 2105.71 лв. и разходи за ел. енергия, вода, асансьор, басейн и охрана за цялата сграда в размер на 4209.34 лв.; за м. октомври 2013 год. е осчетоводено вземане от ответника по сметка 411 в размер на 59.18 лв. и разходи за ел. енергия за цялата сграда в размер на 113.52 лв. За м. юли 2013 год. претендираната от ищеца сума в размер на 771.49 лв. е платена от ответника, а за м. 07.08. и 09. 2014 год. искът е отхвърлен и няма подадена жалба в тази част.

В. лице по служебно назначената от съда техническа експертиза е дало заключение, че процента от общите части на сградата, съответстващ на притежаваните от ответника площи от тях, отразени като кв. метри в нотариалния акт, са общо 45.033%.

При горната фактическа обстановка, районният съд уважил частично исковата претенция на ищеца, приемайки че тя е основателна за сумата 2217.96 лв., от които 506.06 лв. представляващи 45.03% от осчетоводените разходи за цялата сграда за м. август 2013 год.; 1895. 47 лв. – 45.03% от осчетоводените разходи през м. септември 2013 год., намалени с разходите за СОТ, които не са такива за поддържане на общите части; 51.12 лв. изчислени по същия начин от осчетоводените разходи за цялата сграда през м. септември 2013 год. Претенцията за разликата над този размер е отхвърлена като неоснователна: поради плащане за м. юли 2013 год.; недължимост на разходи за СОТ; за 2014 год., поради това, че ответникът не е ползвал апартаментите в сградата, и поради неправилно изчислени суми по процесните три фактури, като несъобразени с установения от в. лице размер на ид. части от общите части на сградата за ответника.

Постановеното решение е валидно и допустимо, но по същество се явява неправилно. Оплакванията в жалбата за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и за необоснованост се споделят и от настоящия въззивен състав.

Посочвайки като правна квалификация на иска чл. 422/ ГПК, вр. чл. 415/ ГПК по същество ЯРС е посочил процесуалния ред, по който ищецът може да установи претенцията за вземането си, но не е дал материалноправна квалификация на иска. Предявеният иск е с правно чл. 59 ал.1/ ЗЗД, като се имат предвид обстоятелствата, на които се основава същия: заплатени от ищеца и припадащи се на ответника суми за консумативни разноски за ел. енергия, вода, асансьор и СОТ за общи части в процесната етажна собственост, с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца. Искът е допустим и в тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи основанието за възникване на вземането си и неговия размер.

Въззивният съд намира, че в настоящето производство ищецът не е доказал фактите и обстоятелствата, съставляващи заявеното от него основание на вземането си, а именно: че припадащите се на ответника суми, префактурирани с процесните фактури, съответстват на притежаваните от него части от общите части на сградата. По делото липсва решение на ОС на етажната собственост, което съгласно чл. 11 ал.1 т.5/ ЗУЕС определя размера на паричните вноски за разходите за управление и поддържане на общите части на сградата, съблюдавайки нормата на чл. 51 ал.1/ ЗУЕС, което решение би било правната рамка за определяне припадащите части на всеки етажен собственик в тези разходи. При липсата на такова решение и с оглед диспозитивния характер на чл. 41/ ЗС и чл. 51 ал.1/ ЗУЕС, за да е основателна претенцията на ищеца следва да са налице безспорни доказателства за това, че: страните са част от етажните собственици в процесната сграда; за размера на ид. части от общите части на сградата за ищеца и ответника, респ. за броя на собствениците и ползвателите в етажната собственост; за размера на консумираната за общи части ел. енергия и вода, и че те се отчитат чрез партида на ищеца открита в съответния доставчик с посочване на номер на средство за техническо измерване(СТИ); за издадените от доставчиците фактури и заплатените по тях суми.

По делото е установено единствено, че страните са етажни собственици на отделни обекти в процесната сграда, както и че за процесните три месеца- август, септември и октомври 2013 год. ищецът е осчетоводявал разходи за ел. енергия, вода, асансьор и охрана за цялата сграда и съответно е осчетоводявал като вземане от ответника сумите по процесните три фактури. При липсата на доказателства за това, че консумираната за общи части ел. енергия и вода се отчита чрез партида на ищеца; за размера на платените на доставчиците суми; за размера на ид. части от общите части, на които собственик е ответника, искът на ищеца е неоснователен и недоказан, и като такъв следва да се отхвърли.

Основателно е оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение от ЯРС, изразено в назначаването на СТЕ без искане от страните, т.к. с това процесуално поведение е нарушен принципа на диспозитивното начало ( чл.6/ ГПК), доразвит в нормата на чл. 154 ал.1/ ГПК – всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Служебното начало уредено в чл. 7/ ГПК е с посочени в него рамки, а уреденото в него съдействие от страна на съда за изясняване на делото от фактическа и правна страна, не включва извършване на действия вместо страните.

Дори да се приеме, че експертизата е назначена в изпълнение на процесуалните задължения на съда, настоящата инстанция не кредитира представеното по нея заключение, т.к. от него е видно, че определените за ответника ид. части от общите части на сградата са изчислени при изключването на четири самостоятелни обекти в етажната собственост, т.е. тези ид. части не съответстват на фактическото положение в сградата.

Предвид гореизложените съображения и при липсата на доказателства за извършените от ищеца разходи и техния размер – липса на ОС на етажните собственици за начина на разпределяне на разходите за управление и поддържане на общите части; за платените на доставчиците суми за ел. енергия и вода; за размера на ид. части от общите части на сградата, на които е собственик ответника и оттам определяне на припадащата му се част от тези разходи, предявеният иск като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли. С оглед този изход, решението следва да се отмени и в частта за разноските.

Като е достигнал до други изводи ЯРС е постановил незаконосъобразно решение, което следва да се отмени и на жалбоподателя се присъдят направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Водим от гореизложеното и на осн. 271/ ГПК, Ямболският окръжен съд

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 515/ 30.09.2015 год. постановено по гр. дело № 244/ 2015 год. по описа на Ямболския районен съд, в частта с която е прието за установено, че „Селика България” ЕООД гр. Ямбол, ж.к. „Златен рог” бл.30, вх.В, ап.42, ЕИК 128622678 дължи на „Аурснес България” ЕООД гр. Ямбол, ул. „Марин Дринов” № 4, ап.3, ЕИК 128616611 сумата 2217.96 лв. по фактура №№№ 32/ 31.08.2013г., № 40/30.09.2013г. и № 47/ 31.10.2013 год., ведно със законната лихва върху нея, считано от 27.11.2014 г. до окончателното плащане на вземането, за която има издадена заповед за изпълнение по чл. 410/ ГПК по ч. гр. дело № 3118/2014 год. по описа на ЯРС, В КОЯТО ЧАСТ ОТХВЪРЛЯ ПРЕДЯВЕНИЯТ ИСК.

ОТМЕНЯ решението в частта за разноските, разпределени между страните съобразно уважената и отхвърлена част от иска.

В останалата част ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение.

На осн. чл. 78 ал.3/ ГПК ОСЪЖДА „Аурснес България” ЕООД с посочени данни и адрес да заплати на „Селика България” ЕООД, с посочени данни и адрес сумата 1346.86 лв.( хиляда триста четиридесет и шест лева и 86 ст.) направени по делото разноски за двете съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.