Р Е Ш Е Н И Е

№.......181............ 25.11.2015 г. гр. Ямбол

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ямболският окръжен съд, гражданско отделение,

в открито съдебно заседание на 10.11.2015 година,

в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИН КЮЧУКОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЖЕНИ БОЗУКОВА

ИВА КОДЖАБАШЕВА

Секретар Л.Р.

като разгледа докладваното от мл. съдия КОДЖАБАШЕВА

възз. гр. д. № 334 по описа за 2015 г.,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на К.Т. *** и Т.Т. ***, депозирана чрез пълномощника им - адв. П. М. ***, срещу Решение № 25 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 45/2015 г. по описа Тополовградския районен съд (ТРС). С обжалваното решение съдът е отхвърлил като неоснователен предявения от ищците К. и Т. Т. срещу ответника М.М. *** иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 108 от Закона за собствеността за признаване за установено между страните по делото, че Т.Т. и К.Т. са собственици на 1380/1937 ид. части от УПИ VІІІ-19, кв. 4 по плана на с. Доброселец, целият с площ от 1937 кв.м., а от построената в него едноетажна масивна селскостопанска сграда - краварник, съответно 315.17/442.40 ид. части. Със същото решение ТРС е оставил без разглеждане предявените от ищците срещу ответника М. искове съответно по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на имота в размер на 7200 лева, и по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределяне ползването на УПИ VІІІ-19, ведно със земята и сградата, построена в него, като недопустими и е прекратил производството по делото в тази му част. ТРС е осъдил ищците солидарно да заплатят на ответника направените от него разноски по делото.

В жалбата се сочи, че първоинстанционното решение е недопустимо, незаконосъобразно и неправилно, постановено при съществени нарушения на материалния закон, поради което следва да бъде обезсилено или отменено. Изтъква се, че районният съд се е произнесъл и е отхвърлил с решението си иск по чл. 124 ГПК, какъвто не е бил предявен от ищците - въззивни жалбоподатели, съответно не е била внесена и държавна такса за разглеждането му. Излагат се доводи, че в нарушение на процесуалните правила, първоинстанционният съд е разгледал непредявения от ищците иск по чл. 124 ГПК като главен, а останалите, действително предявени искове - по чл. 31, ал. 2 и чл. 32, ал. 2 ЗС - в условията на евентуалност. Твърди се, че иск по чл. 124 ГПК е бил успешно проведен от ищците спрямо държавата по гр. д. № 117/2011 г. по описа на ТРС, поради което с предявяването на исковете си по ЗС, ищците са поискали съдът да се произнесе инцидентно, че това което е установено спрямо държавата, е установено и спрямо ответника по делото - частен правоприемник на държавата за процесния имот. Излагат се съображения за незаконосъобразност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, като се акцентира върху обстоятелството, че по същество, районният съд е игнорирал законовите норми, уреждащи реституцията, събраните по делото доказателства, решението по гр. д. № 117/2011 г. по описа на ТРС, както и актовете, постановени в хода на въззивната и касационната му проверка, а също така и назначената, изслушана и приета съдебна експертиза по делото, която изобщо не е обсъдена в мотивите на обжалваното решение. Изтъква се, че като цяло липсват мотиви по съществото на спора в атакуваното първоинстанционно решение, като съдът се е позовал на изявления на адвокат-пълномощник, които нямат доказателствена стойност и е изложил съждения, несъотносими към предмета на делото. На тези основания се настоява обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и делото да бъде върнато за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Алтернативно се иска решението да бъде отменено като неправилно и при решаване на спора по същество, въззивната инстанция да постанови решение, с което предявените от ищците искове бъдат уважени. Претендира се и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

В законоустановения двуседмичен срок въззиваемият М.М. не е подал отговор на жалбата.

В о. с. з. пред ЯОС въззивниците К.Т. и Т.Т., редовно уведомени, не се явяват лично. Представляват се от пълномощника си адв. М., чрез който поддържат жалбата и настояват за отмяна на атакуваното решение като недопустимо и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд, алтернативно за отмяната му като неправилно и уважаване на предявените искове, както и присъждане на всички направени по делото разноски.

Въззиваемият М.М., редовно призован, не се явява лично. Представлява се от пълномощника си адв. К., чрез когото пледира жалбата да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение - потвърдено, като допустимо и правилно.

Ямболският окръжен съд, като прецени всички доказателства по делото и взе предвид доводите на страните, намира за установено следното:

Въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирани страни, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на обжалване акт и в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК.

Разгледана по същество, същата е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Оплакването във въззивната жалба за недопустимост на решението, проверяващата инстанция намира за основателно. Обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо в частта му, с която съдът е разгледал и по същество е отхвърлил един непредявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 108 ЗС, като същевременно е оставил без разглеждане действително предявеният от ищците К.Т. и Т.Т. против ответника М.М. иск по чл. 32, ал. 2 ЗС.

Тополовградският районен съд е сезиран с искова молба, подадена на 05.03.2015 г., с която ищците К.Т. и Т.Т. са предявили срещу ответника М.М. два субективно и обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 32, ал. 2 ЗС и по чл. 31, ал. 2 ЗС. С предявения иск по чл. 32, ал. 2 ЗС ищците претендират разпределяне на ползването на съсобствените им с ответника земя и сграда, представляващи УПИ VІІІ-19, кв. 4 по плана на с. Доброселец, целият с площ от 1937 кв. м. и построената в него едноетажна масивна селскостопанска сграда - краварник, със застроена площ 442,40 кв. м. Като основание за твърдяната съсобственост с ответника, ищците сочат обстоятелството, че целият имот ПИ 19 в кв. 4, от който са отредени УПИ VІ-19, УПИ VІІ-19 и процесният УПИ VІІІ-19 е съсобствен между ищците и държавата, чиито частен правоприемник за имота УПИ VІІІ-19 се явява ответникът М.. С предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС ищците претендират ответникът да бъде осъден да заплаща ежемесечно от датата на завеждане на исковата молба до датата на възстановяване на владението им върху разпределената им от съда за ползване част от недвижимия имот, обезщетение в размер на 200 лв. за ползите, от които са лишени ежемесечно.

В подкрепа на твърденията си за наличие на съсобственост с ответника за процесния имот, ищците са поискали като доказателство към делото да бъде приложено гр. д. № 117/2011 г. по описа на ТРС. Видно от същото, с влязло в сила въззивно решение № 54 от 18.04.2013 г. по в. гр. д. № 241/2012 г. по описа на ЯОС е установено по отношение на държавата, че ищците са собственици по давностно владение и наследство на 3894/5466 ид. ч. от дворно място, представляващо ПИ-19, целият с площ от 5466 кв. м. по ПУП на с. Доброселец, за което са отредени УПИ VІ-19, УПИ VІІ-19 и УПИ VІІІ-19 в кв. 4 по ПУП на с. Доброселец, общ. Тополовград, обл. Хасково. Производството по гр. д. № 117/2011 г. по описа на ТРС е образувано по искова молба от К.Т. и Т.Т., подадена на 11.04.2011 г.

В отговора на исковата молба, ответникът М. възразява, че липсва съсобственост между него и ищците за процесния имот УПИ VІІІ-19, като ответникът се легитимира като едноличен негов собственик с договор за покупко-продажба на имота, сключен на 26.10.2011 г. във формата на нотариален акт № 100, т. ІІІ, рег. № 611, дело № 345/2011 г., с който М. е закупил имота от продавачите Х. Б. и съпругата му М. Б.

В Определение № 102 от 15.04.2015 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, ТРС правилно е приел, че е сезиран с два иска, съответно по чл. 32, ал. 2 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС. В първото по делото съдебно заседание, първоинстанционният съд е докладвал делото съгласно мотивите на определението си от 15.04.2015 г. Съдът не е докладвал да е сезиран с положителен установителен иск за собственост, съответно не е събрал държавна такса за такъв иск, не е разпоредил необходимост от вписване на исковата молба, не е разпределил доказателствената тежест между страните.

Недопустимо за пръв път с решението си, ТРС е приел, че е сезиран с установителен иск за собственост, с какъвто в действителност не е бил сезиран, като по същество е отхвърлил същия. Неправилно съдът е приел, че след като липсва съсобственост, то иска за разпределяне на ползването на имота е недопустим и го е оставил без разглеждане. В тази част, обжалваното решение следва да бъде обезсилено, като недопустимо и делото да бъде върнато на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК на друг състав на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 32, ал. 2 ЗС.

Обстоятелството, че в петитума на исковата си молба по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС, ищците са употребили израза "след като инцидентно се произнесете, че притежаваме 1380/1937 ид. ч. от УПИ VІІІ-19, кв. 4 по плана на с. Доброселец... да определите начина на разпределяне на ползването за в бъдеще на съсобствените ни земя и сграда съобразно правата ни" не може да се тълкува като предявяване на установителен иск за собственост на имота. Волята на страните при предявяване на исковете с исковата молба е ясна и прецизно формулирана. Още повече, недопустимо е съдът да приеме с доклада на делото, че е сезиран с конкретен иск и да даде правната му квалификация, а с решението си по съществото на спора да постави страните в процесуална изненада като се произнесе по иск със съвсем различна от докладваната правна квалификация.

Съгласно Тълкувателно решение № 13 от 10.04.2013 г. по т. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС съдът във всички случаи изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са квотите им в съсобствеността. Поради това няма основание да се откаже на страните именно в рамките на това производство да бъдат разгледани всички техни възражения и доводи, относими към предмета на делото, включително възраженията им относно правата им в съсобствеността, представляващи по съществото си преюдициални спорове за собственост. С разглеждането на тези възражения в рамките на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, а не в отделно производство по иск за собственост (където се търси друг вид съдебна защита), в най-голяма степен би се постигнала целта на закона - разпределяне на ползването на вещта, което да е съобразено с действителните права на страните в съсобствеността върху нея. Това, че съдебното решение по чл. 32, ал. 2 ЗС не се ползва със сила на пресъдено нещо, също не съставлява пречка за разглеждането в рамките на това производство на възраженията, респ. на преюдициалните въпроси, свързани с установяването наличието на съсобственост и с установяването обема на правата на страните в нея. Въпрос на лична преценка на всяка от заинтересованите страни е по какъв процесуален ред да търси съдебна защита на правата си - чрез заявяване на такова възражение в рамките на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, чрез предявяване на инцидентен установителен иск за собственост в същото производство (чл. 212 ГПК), чрез предявяване на установителен иск за собственост като първоначално обективно съединен (с една искова молба - чл. 210, ал. 1 ГПК) с иска по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение ползването, или чрез предявяване в отделно исково производство на установителен или осъдителен иск за собственост. В последния случай спорът за собственост между същите страни по вече образувано и висящо самостоятелно исково производство, във всички случаи ще е преюдициален за разпределянето на ползването между тях и ще обуслови спирането на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС. От това обаче не следва, че правният интерес от воденето на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС и допустимостта му биха отпаднали, ако в рамките на същото бъде направено възражение относно правата на някоя от страните в съсобствеността и същевременно не бъде образувано и не е налице висящо исково производство по същия преюдициален спор за собственост. В тези случаи възражението, повдигащо пред съда такъв преюдициален спор за собственост, следва да се разгледа в рамките на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, а не да се отказва на ищеца (а и на ответниците-съсобственици, които не са направили възражение) търсената съдебна защита именно по този процесуален ред.

Ето защо при разглеждането на предявения иск по чл. 32, ал. 2 ЗС, съдът е длъжен да разгледа всички направени възражения относно правата на страните в съсобствеността, като вземе предвид всички установени обстоятелства - производството по гр. д. № 117/2011 г. по описа на ТРС, образувано по искова молба, подадена на 11.04.2011 г., приключило с влязло в сила решение по в. гр. д. № 241/2012 г. по описа на ЯОС, с което е установено по отношение на държавата, че ищците са собственици по давностно владение и наследство на 3894/5466 ид. ч. от дворно място, представляващо ПИ-19, целият с площ от 5466 кв. м. по ПУП на с. Доброселец, за което са отредени УПИ VІ-19, УПИ VІІ-19 и УПИ VІІІ-19 в кв. 4 по ПУП на с. Доброселец, общ. Тополовград, обл. Хасково, както и настъпилото в хода на процеса частно правоприемство на страната на ответника по смисъла на чл. 226 ГПК, тъй като с Договор за покупко-продажба на недвижим имот по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, сключен на 08.06.2011 г. държавата, в лицето на МЗХ, е продала на Х. Б. процесния имот, а именно УПИ VІІІ-19 в кв. 4 по плана на с. Доброселец, а Х. и М. Б. от своя страна, с договор за покупко-продажба на имота, сключен на 26.10.2011 г. във формата на нотариален акт № 100, т. ІІІ, рег. № 611, дело № 345/2011 г., са продали същия имот УПИ VІІІ-19 в кв. 4, заедно с построената в този имот едноетажна масивна сграда - краварник, на ответника М.М.. Следва да се съобрази и хронологията на процеса, с оглед приложението на чл. 226 ГПК и ефектът на вписването по чл. 226, ал. 3 ГПК. В случай, че се установи липса на съсобственост, то искът следва да се отхвърли като неоснователен, тъй като наличието на съсобственост не е предпоставка за допустимост на иска, а касае въпроса за неговата основателност или не по същество. В случай, че установи наличието на съсобственост, съдът следва да извърши преценка за подходящия начин за разпределение на ползването на общата вещ, съобразявайки правата на съсобствениците, изградените от тях подобрения, предназначението на имота и фактическото положение до възникване на спора.

На следващо място, оплакванията във въззивната жалба за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение в частта му по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, проверяващата инстанция прецени за неоснователни.

В частта, с която съдът е оставил без разглеждане като недопустим предявения от ищците иск по чл. 31, ал. 2 ЗС, обжалваното решение на ТРС е валидно и допустимо, а по същество и правилно, макар и по различни от изложените от съда съображения. Действително предявеният от ищците иск по чл. 31, ал. 2 ЗС се явява недопустим, тъй като е недопустимо обезщетението за ползите от общата вещ, от които съсобственикът е лишен, да се предявява за един бъдещ период от време, в случая както е предявен искът - за три години занапред от датата на завеждане на исковата молба. В този смисъл е налице задължително произнасяне на ВКС, който е имал повод в своето Решение № 516/11.01.2010 г. по гр. д. № 1385/2009 г., ІІ г. о. на ВКС, да постанови по реда на чл. 290 ГПК, че разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ГПК не е приложима за задължения по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като макар и правата на съсобствениците да са установени, то ползването в обем по-голям от притежавания, като източник на вземането, е факт, който не е неизменим, и вземането е съществуващо само и доколкото е реализиран посочения правнорелевантен факт като факт от миналото.

От друга страна, възможно е съгласно постановката, дадена в Решение № 291/29.11.2011 г. по гр. д. № 212/2011 г., ІІ г. о. на ВКС, в рамките на производство по разпределяне на ползването по чл. 32, ал. 2 ЗС, ищецът да заяви, че желае парично обезщетение, ако не може да получи реално ползване, съответстващо на правата му в съсобствеността, доколкото исковата молба се явява покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Според това тълкуване е допустимо, ако е невъзможно предоставяне на реално ползвне и ищецът е заявил съгласие да получи паричен еквивалент, (за което съдът следва да даде възможност всяка от страните да изрази становището си) съдът следва вместо да отхвърли иска по чл. 32, ал. 2 ЗС да разпредели ползването, като предостави имота на лицето, което го ползва фактически и да го осъди да заплаща определена сума на ищеца от момента на влизане в сила на решението, докато трае разпределеното ползване или се променят обстоятелствата, при които е постановено. Във всички случаи обаче изразеното от ищеца желание в производство по чл. 32, ал. 2 ЗС, при липса на възможност за реално ползване да получи парично обезщетение, не може да бъде предявено като отделен иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за получаване на обезщетение за ползите от общата вещ, от които ищецът е лишен, за един бъдещ период от време.

По изложените съображения обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено в частта, с която е оставен без разглеждане като недопустим предявеният от ищците К.Т. и Т.Т. срещу ответника М.М. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за ползите от съсобствения имот, от които ищците са лишени, за бъдещ период от време след завеждане на исковата молба и производството е прекратено в тази му част.

Относно разноските

При този изход на спора, предвид частичната основателност на въззивната жалба, във въззивното производство право на разноски възниква в полза и на двете страни, но въззиваемата страна не е поискала присъждането им, а въззивниците, макар и своевременно да са поискали присъждането им, не са представили доказателства за направени разноски във въззивното производство, поради което и съдът не присъжда такива за производството пред ЯОС. Предвид потвърждаването на първоинстанционното решение в частта му по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, то правилно първостепенният съд е осъдил ищците да заплатят на ответника разноски за адвокатско възнаграждание, но, на първо място, съдът неправилно е осъдил ищците да заплатят на ответника солидарно направените по делото разноски, тъй като отговорността за разноски е разделна, а на второ място, неправилно е осъдил ищците да заплатят на ответника пълния размер от 600 лв. на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение. Следва да се отчете обстоятелството, че адвокатският хонорар от общо 600 лв., е уговорен и заплатен от ответника на пълномощника му за защита по два предявени иска - по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 32, ал. 2 ЗС, поради което предвид потвърждаването на решението в частта му по иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, осъждането на ищците да заплатят разноски на ответника е правилно само за ½ от заплатеното адвокатско възнаграждение, а именно за 300 лв. Ето защо, обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде отменено като неправилно в частта му за разноските по отношение на солидарното осъждане на ищците, както и за разликата над сумата от 300 лв. до неправилно присъдената сума от 600 лв. С оглед обезсилването на решението в частта му, с която е отхвърлен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 108 ЗС и връщането му за произнасяне по предявения иск по чл. 32, ал. 2 ЗС, отговорността за разноски в производството по чл. 32, ал. 2 ЗС следва да бъде определена от първоинстанционния съд, съобразно изхода на делото по иска за разпределение на ползването, съобразявайки задължителните указания на ВКС, дадени в Решение № 275/30.10.2012 г. по гр. д. № 444/2012 г., ІІ г. о. на ВКС.

Така мотивиран и на основание чл. 270, ал. 3, изр. трето ГПК и чл. 272 ГПК, Ямболският окръжен съд

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА като недопустимо Решение № 25 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 45/2015 г. по описа Тополовградския районен съд в частта, с която е разгледан непредявен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 108 ЗС и е оставен без разглеждане предявеният от К.И.Т. ***, с ЕГН ********** и Т.И.Т. ***, с ЕГН ********** срещу М.Х.М. ***, с ЕГН ********** иск с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС и ВРЪЩА делото на друг състав на Тополовградския районен съд за произнасяне по предявения иск по чл. 32, ал. 2 ЗС.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 25 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 45/2015 г. по описа Тополовградския районен съд в частта, с която е оставен без разглеждане предявеният от К.И.Т. ***, с ЕГН ********** и Т.И.Т. ***, с ЕГН ********** срещу М.Х.М. ***, с ЕГН ********** иск по чл. 31, ал. 2 ЗС като недопустим и производството е прекратено в тази му част.

ОТМЕНЯ Решение № 25 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 45/2015 г. по описа Тополовградския районен съд в частта за разноските по отношение на солидарното осъждане на К.И.Т. и Т.И.Т., както и за разликата над сумата от 300 /триста/ лева до сумата от 600 лева.

Решението в частта му, с която е потвърдено Решение № 25 от 27.07.2015 г. по гр. д. № 45/2015 г. по описа Тополовградския районен съд в частта, с която е оставен без разглеждане предявеният от К.Т. и Т.Т. срещу М.М. иск по чл. 31, ал. 2 ЗС като недопустим и производството е прекратено в тази му част подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.

В останалата му част, на основание чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.