О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
28.08.2019г. гр.Ямбол
Ямболският
окръжен съд
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ГЕРГАНА КОНДОВА
Прокурор
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба на "Профи Кредит България" ЕООД гр.София, подадена от юриск.К.А., против Определение №1402/11.06.2019г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д. №1554/2019г., с което на основание чл.130 ГПК е прекратено производството по делото и е върната исковата молба на частния жалбоподател в частта за вземането му за сумата 1 963,84лв. - договорна лихва (договорно възнаграждение) и за неизплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3 364,64лв., като е обезсилена издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 553/05.03.2019г. за разликата над 2 764,54лв. до пълния предявен размер от 8 093,02лв.
Оплакването на частния жалбоподател е за неправилност на обжалваното определение на ЯРС, като твърдението му е, че не е налице липса на идентичност между вземането му в заповедното производство и това в исковото производство. Сочи, че предмет на иска по чл.422 ГПК е вземането, което е предявено в заповедното производство, като същото се характеризира с правопораждащия факт, размера и страните по материалното правоотношение. Счита, че е налице идентичност между страните и правопораждащия факт, тъй като се касае за вземане по договор за потребителски кредит, което е индивидуализирано като главница в заявлението, а в исковата молба с конкретизация на отделните му компоненти в рамките на заповедта. Моли за отмяна на определението.
Ответникът по частната жалба Л.Л., чрез адв.П.К., е депозирал писмен отговор, в който е изложил съображения за неоснователност на частната жалба. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като заявява претенция за присъждане на разноските в производството.
ЯОС намира, че частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срок и срещу подлежащ на самостоятелен контрол съдебен акт - преграждащо хода на производството определение.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, като съображенията за този извод са следните:
Видно е от данните по делото, че в полза на "Профи Кредит България"ЕООД е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 05.03.2019г. по ч.гр.д. №844/2019г. по описа на ЯРС срещу длъжника Л.М.Л. *** - за сумата 8093,02лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит от 28.06.2017г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 01.03.2019г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на ДТ и юрисконсултско възнаграждение. Присъденото вземане е обосновано от заявителя със сключения между страните при Общи условия Договор за потребителски кредит №3021216035, неизпълнението на договорните задължения от страна на длъжника и настъпилата предсрочна изискуемост на договора за потребителски кредит, за която предсрочна изискуемост длъжникът е уведомен.
Тъй като длъжникът е възразил срещу заповедта за изпълнение, съобразно дадените му указания и в срока по чл.415, ал.4 ГПК, заявителят "Профи Кредит България"ЕООД е предявил иск по чл.422 ГПК за установяване на вземането му в размер на 8 093,02лв. За това свое вземане ищецът е посочил в исковата молба, че е формирано от неизпълнението на ответника на общото му задължение в размер на 5006,52лв. по сключения договор за потребителски кредит от 28.06.2017г. и на задължението му за заплащане на възнаграждение за избран и закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3 611,88лв.
С оглед твърденията на ищеца по исковата молба, ЯРС е постановил разпореждане от 03.05.2019г., с което е оставил подадената от "Профи Кредит България"ЕООД искова молба без движение и е дал указания на ищеца да посочи изрично как е формирана сумата от 8 093,02лв. В изпълнение на дадените му указания, ищецът е депозирал молба - уточнение от 21.05.2019г., в която е посочил, че вземането му срещу ответника в размер на 8 093,02лв. включва: дължима главница по договора за потребителски кредит в размер на 2 764,54лв.; дължимо договорно възнаграждение по погасителния план по договора за потребителски кредит в размер на 1963,84лв. и възнаграждение по предоставения пакет за допълнителни услуги в размер на 3 364,64лв.
Като е поставил на разглеждане молбата - уточнение на ищеца, съпоставяйки предмета на делото с този по заповедното производство, ЯРС е приел, че исковото производство е недопустимо за разликата над сумата 2 765,54лв. до размера на сумата 8093,02лв. Изложените от съда мотиви са, че в заповедното производство ищецът е заявил само претенция за главница по договора за кредит в размер на 8 093,02лв., а в исковото производство е въвел нов спорен предмет за договорно възнаграждение и за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, като подобно изменение на претенцията е недопустимо. По тези съображения ЯРС е постановил обжалваното определение, с което е прекратил производството по делото в частта на иска за установяване вземането на ищеца за сумата 1 963,84лв. - договорно възнаграждение и за сумата 3 364,64лв. - възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, и е обезсилил частично, за посочените суми, издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Определението
е правилно и следва да бъде потвърдено.
Правилно е приетото от районния съд, че предявеният установителен иск е недопустим за установяване вземането на ищеца за възнаградителни лихви (договорно възнаграждение) по договора за потребителски кредит и за възнаграждение за закупения пакет от допълнителни услуги. Правилни са изводите на съда, че предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.415, ал.1, съответно чл.422, ал.1 ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение. Правният интерес за кредитора да предяви този иск за установяване съществуването на оспореното от длъжника вземане е обусловен от надлежно подадено възражение по реда на чл.414, ал.2 ГПК. С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което вече е издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, от значение за възникването и съществуването на вземането. При предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен иск за съществуване на вземането е недопустимо кредиторът ищец да променя материалноправната характеристика на вземането. Ищецът не би могъл да въведе други, различни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. В този смисъл е практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК (Решение по гр.д. № 7541/2013г., ІV г.о; Решение №169/04.01.2016г. на ВКС по т.д.№700/2011г. на II т.о. и др.) и задължителните разяснения, дадени в т.11б от ТР №4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г., според които в производството по иска с правно основание чл.422 ГПК е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение; в това производство не намират приложение правилата за изменение на иска по чл.214 ГПК - за изменение на основанието чрез добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви с предявен осъдителен иск при условията на евентуалност. Или посочването от ищеца на друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по см. на чл.404, т.1, предл.4 от ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл.422 ГПК, вр. с чл.415, ал.1 ГПК. За ищеца липсва правен интерес от установяване съществуването на вземане по реда, предвиден в посочените разпоредби, което не е било предмет на заповедно производство, с оглед естеството на тази защита.
В случая е налице съвпадение в размера на вземането на ищеца по заявлението по чл.410 ГПК и по исковата молба, но при предявяване на иска за установяване съществуването на това вземането е въведен различен правопораждащ факт, в сравнение с фактическото основание, заявено от кредитора по реда на чл.410 ГПК. Заповедта за изпълнение е издадена за парично вземане, представляващо дължима главница по сключения между страните договор за потребителски кредит. В заявлението не е посочено задължение за възнаградителна лихва - в графата „лихви” в т.9 от попълнения образец на заявлението липсва такъв запис - посочено е "лихва: 0 лева", нито са изложени обстоятелства относно сключването на споразумение за пакет от допълнителни услуги и за договорено възнаграждение за тях. Не е заявена нито в т.12 („обстоятелства, от които произтича вземането”), нито в „допълнителните изявления” (т.14) претенция за такава възнаградителна лихва и възнаграждение. Т.е. от изявленията на заявителя може да се направи единствено изводът, че претенцията за 8 093.02 лв. е за главница по сключения договор за потребителски кредит (такъв извод е направил и заповедният съд). Както се посочи, недопустимо е въвеждането в исковото производство на ново основание за вземането в частта за разликата над 2 764,54лв. до 8 093,02лв. Исковата молба по чл. 422 от ГПК следва да съдържа същото вземане, което е заявено пред заповедния съд, основаващо се на същите обстоятелства. С оглед на това и въззивният съд счита, че липсва правен интерес от установителен иск за вземанията, които не са посочени в заявлението пред заповедния съд - за възнаградителни лихви и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Ищецът би могъл да ги претендира с осъдителен иск, но такъв не е предявен. Ето защо претенцията за лихви и възнаграждение за допълнителен пакет услуги правилно е оставена от първоинстанционния съд без разглеждане като недопустима и е прекратено производството по делото в тази му част, като правилно заповедта за изпълнение в тази й част е обезсилена от съда в исковото производство, който е компетентният съд, съобразно цитираното Тълкувателно решение №4/18.06.2014г. по т. д. №4/2013г.
По горните мотиви въззивната инстанция намира, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Частната жалба е неоснователна и се оставя без уважение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, право на разноските за тази инстанция има ответникът по жалбата Л.Л., на който следва да се присъдят разноски в размер на сумата 300лв.
Водим от изложеното, ЯОС
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение №1402/11.06.2019г.
на Ямболски районен съд, постановено по гр.д. №1554/2019г.
ОСЪЖДА "Профи Кредит България"ЕООД гр.София, бул."България"№49, бл.53Е, вх.В, ЕИК 175074752, да заплати на Л.М.Л. *** направените разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата 300лв.
Определението не подлежи на касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.274, ал.4 ГПК, вр. с чл.280, ал.3, т.1, изр.2 ГПК и чл.286 ТЗ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.