Р Е Ш Е Н И Е №

гр. Ямбол, 19.06.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивен граждански състав, в открито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ИВАНОВ

ВЕСЕЛА СПАСОВА

с участието на секретаря Л. Р.като разгледа докладваното от съдия В. Спасова възз.гр. дело № 164/ 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Подадена е въззивна жалба от Н.П.Л., представляван от адв. М. Х., против Решение № 208/21.3.2019 г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д. № 3649/2018 г., в частта, с която е признато за установено по отношение на въззивника, че П.Н.К. е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Ямбол, ж.к.“Хале“ № 5-3-И-176 - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 87374.546.36.19.176, представляващ жилище- апартамент, с площ от 61 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси на изток и запад, при граници: на същия етаж имоти с идентификатори № 87374.546.36.19.198; 87374.546.36.19.177, под обекта имот № 87374.546.36.19.173, над обекта имот № 87374.546.36.19.179, ведно с прилежащото му избено помещение № 5 с площ 3, 07 кв.м., както и 0, 524% ид.ч. от общите части на сграда № 19 и съответните ид.ч. от правото на строеж върху поземления имот, като на основание чл. 537, ал.2 от ГПК е отменен нотариален акт № 179, том 1, рег.№ 2896, дело №159 от 04.06.2018 г. на нотариус П. К. Според въззивника, решението на ЯРС е недопустимо и неправилно. Като основание за недопустимост сочи, че искът по чл.108 от ЗС може да бъде уважен, само ако ищецът се легитимира като собственик на претендираното имущество, върху което ответникът упражнява фактическа власт без правно основание, а ЯРС е приел, че последният владее на годно правно основание, т.е. следвало е да прекрати производството по делото. В жалбата се излагат и доводи за неправилност на решението в частта, с която са уважени исковите претенции. Заявени са нарушения на процесуалните правила, доколкото съдът не е допуснал поисканите с отговора свидетели на ответника, а е постановил да бъде доведен един от тях. Страната е поискала трима свидетели за различни обстоятелства и отказът на съда да уважи цялото й искане е препятствало доказването на владението й, на демонстрирането на поведението й на пълноправен собственик пред ищеца, както и на нищожността на договора за продажба на имота между ответника и Н. С. -наследодателка на ищеца, сключен при заобикаляне на закона. В отговора на исковата молба е било заявено, че ответникът е информирал ищеца многократно, че още когато е прехвърлял имота на майка му, не е целял настъпване на прехвърлителния ефект, а само охраняване на правото й на държане. Недопускайки свидетеля Т.В.Т., посочен за тези обстоятелства, съдът неправилно е приел за установено, че въззивникът-ответник не е доказал субективният елемент на владението.

Излагат се още доводи за необоснованост на решението, тъй като от доказателствата е било установено, че ответникът е придобил имота по давност. Закупил го е още през 1979 г., а през 1998 г. е заживял в него с Н.С..Т.к. е желаел да й осигури спокоен живот, на 22.06.2000 г. двамата са сключили фиктивен договор за продажба, прикриващ дарение, като не е извършено реално плащане на цената. Поради това договорът е нищожен, а съдът неправилно е приел, че показанията на разпитания свидетел са недопустими за установяване на това. След смъртта на съжителката си ответникът е владял имота, а ищецът не е оспорвал собствеността му, не е упражнявал фактическа власт върху вещта. Учреденото право на ползване на Л. се е погасило поради сливането на качеството му на ползвател и собственик, като още през 2003 г. е променил държането си във владение, осъществявано до 2013 г., когато са настъпили правните му последици. Поради това е неправилен изводът на ЯРС, че давност не тече до позоваването на нея на 04.05.2018 г.

Искането на въззивника е за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне на исковете срещу него. Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемият, чрез адв. Ж.Г., е депозирал писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и заявява, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено. Счита, че ответникът не е доказал твърденията си, поради което искът е уважен. Доказателствата по делото установяват приетите от съда факти, като искането за разпит на нов свидетел е преклудирано на осн. чл. 266 от ГПК. Въззиваемият сочи, че съдът е приложил разпоредбата на чл. 159 ал.2 от ГПК, тъй като насрещната страна е посочила свидетелите за установяване на едни и същи факти. Делото е разгледано в няколко съдебни заседания, и в нито едно ответникът не е поискал събиране на други доказателства, вкл. разпит на свидетели. Едва пред въззивната инстанция е посочил, че гласните доказателства се отнасят за различни обстоятелства, което е недопустимо.

В с.з. въззивната жалба се поддържа от процесуалния представител.

Въззиваемата страна чрез процесуалния представител пледира за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението на ЯРС.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск, предявен от П.Н.К. със съдебен адрес *** против Н.П.Л. ***, с който се претендира да бъде признато за установено, че ищецът е собственик на гореописаното жилище-апартамент, а ответникът да бъде осъден да му предаде владението върху имота. Направено е искане за отмяна на осн. чл. 537 ал.2 от ГПК на констативния нотариален акт, с който ответникът се е снабдил. В исковата молба е заявено, че ищецът е единствен наследник на Н. Т. С.-негова майка, починала на 09.12.2003 г., която е закупила през 2000 г. имота от ответника, който си е запазил пожизненото право на ползване. Ищецът е получил съобщение от 11.05.2018 г. на Община Ямбол, че ответникът е поискал издаване на удостоверение във връзка с признаване на право на собственост чрез обстоятелствена проверка върху апартамента. Това, че необезпокоявано го е ползвал, според ищеца не означава, че е придобил собствеността, тъй като е необходимо демонстриране на промяната в намерението, с което е упражнявал фактическата власт, пред собственика. Намерението му е установено единствено от факта на съставяне на констативния нотариален акт.

В законоустановения срок ответникът е оспорил иска като неоснователен. Твърдял е, че е собственик на имота, който е придобил по давност. Закупил го е още през 1979 г., а през 1998 г. е заживял на съпружески начала с Н. С..Т.к. е желаел да й осигури спокоен живот, на 22.06.2000 г. двамата са сключили фиктивен договор за продажба, прикриващ дарение, като не е извършено реално плащане на цената. Поради това договорът е нищожен. От датата на придобиване на имота през 1979 г., както и след смъртта на съжителката си и до настоящ момент ответникът владее имота, манифестирайки, че е собственик пред всички -приятели, съседи, трети лица, вкл. ищеца, без оспорване на собствеността му от него. Последният никога не е упражнявал фактическата власт и е знаел, че собственик е ответникът. Учреденото право на ползване на Л. се е погасило поради сливането на качеството му на ползвател и собственик.

Фактическата обстановка по делото не е изцяло безспорна.

Не се спори между страните, че ищецът е единствен законен наследник на Н.Т. С., починала на 09.12.2003 г., видно и от представеното Удостоверение за наследници №ГС/02-005513 от 19.06.2018 г. на Община Ямбол.

Не е спорно, а и от гласните доказателства се установява, че ответникът е живял на семейни начала с наследодателката до смъртта й в процесния апартамент, както и че с Нотариален акт за продажба на недвижими имот № 179, том 1, рег.№ 2896, дело №159 от 04.06.2018 г. на нотариус П. К. й го е прехвърлил, като е запазил правото си на ползване до края на живота си. Относно придобиването на собствеността от ответника през 1979 г. не се е спорило, а и това е видно от Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл. 117 от ЗТСУ с Й. Д. Л. и Н.П.Л., описан в горепосочения нотариален акт, заедно с решение на ЯРС от 03.11.1988 г..

Безспорно е и, че Н.Л. *** представеното от нея по делото Заявление от 04.05.2018 г. за издаване на удостоверение във връзка с признаване на право на собственост чрез обстоятелствена проверка върху апартамента. С писмо от 11.05.2018 г. Общината е уведомила ищеца за това заявление. В преписката, изпратена от нея, се съдържа Възражение от П.Н.К. от 18.05.2018 г., с което е поискал административната услуга да не бъде предоставяна на ответника, тъй като не е собственик на имота, а такъв е ищецът.

Издаденото от общината удостоверение, че имотът не е общинска собственост, е представено пред нотариус П. К. с молба от Н.П.Л. за признаване правото му на собственост чрез обстоятелствена проверка и издаване на констативен нотариален акт. Молбата е уважена и е издаден искания акт, с който е признат за собственик по давностно владение на имота, видно и от нотариално дело № 159, акт № 179, рег. № 2896 от 04.06.2018 г. на нотариус П. К.

Св. И. – братовчедка на ищеца -посочва, че е знаела, че Н.Л. има пожизнено право на ползване върху имота и не е чувала някой от двамата да възпрепятства другия да го ползва. От П. е знаела, че апартаментът е на майка му.

Св.П. дава показания, че през целия си живот е бил съсед на ответника, който е имал предходен брак, развел се е и апатраментът е останал на него. Прехвърлил го е на втората си жена, с цел след смъртта му да не я изгони синът му, с който е в лоши отношения. Когато обаче тази жена се е разболяла, е казвала на Н.Л. да „оправят“ апартамента. След смъртта й той е продължил да живее в жилището и го поддържа.

Св. Т. - роднина на ищеца-втори братовчед на майка му - сочи, че когато ответникът се е разболял, е решил да предпише апартамента на нея. Бил е привързан към нея, имали са силна любов. Ищецът е ходел в апартамента, докато майка му е била жива. След смъртта й не е ходел, тъй като е считал, че не е негов. Докато майката на П.К. е била жива, е настоявала апартаментът да се върне на Н.Л.. Свидетелят е присъствал на разговора. Сочи, че тя на смъртното си легло е настоявала за това. В показанията се сочи, че ищецът много добре е знаел, че всичко свързано с прехвърлянето на апартамента е било фиктивно. В разговор след 2005 г., на който св. Т. е присъствал, дядото на П. му е казал, че трябва да върне апартамента на Н., тъй като не е техен. От своя страна ищецът е обещал, че ще оправи този въпрос, защото е знаел и за настояването на майка си да върне апартамента на ответника. Той освен че продължава да живее в апартамента, го и поддържа.

Ищецът е представил квитанции за заплатени данъци и такси за имота за периода 2016 – 2018 г.

С първоинстанционното решение е прието за недоказано владението на ответника –че е имал намерение да свои имота, което е довел до знанието на наследника на приобретателя по договора за продажба. Прието е, че е налице държане въз основа на запазеното вещно право на ползване, което е упражнявал ответникът на годно правно основание. Поради това е уважена установителната част на ревандикационния иск, отменен е констативният нотариален акт относно правото на собственост на ответника и е отхвърлена осъдителната част на иска –за предаване на владението. В последната част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259 от ГПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване. Поради това е допустима, а разгледана по същество се явява основателна по следните съображения:

ЯРС е постановил валидно и допустимо, но неправилно решение. Възраженията във въззивната жалба за неговата недопустимост са неоснователни, тъй като приетият за установен от съда факт, че ответникът владее имота на годно правно основание не обуславя прекратяване на производството по делото (както е заявил въззивникът), а касае основателността на иска за ревандикация. Липсата на основание за владението е елемент от фактическия състав на приложимата в случая правна норма- чл.108 от ЗС, по която е квалифициран правилно предявеният иск. Неосъществяването на релевантния факт обуславя отхвърляне на иска в осъдителната му част.

Основателно е възражението в жалбата, че съдът е допуснал процесуално нарушение при допускане на доказателствата, довело до неправилност на постановеното решение. Пред първата инстанция- в отговора на исковата молба- е било направено искане за разпит на трима свидетели за установяване на твърдените факти, че имотът се свои, владее и ползва от ответника. Съдът е указал довеждането на един свидетел, без да мотивира недопускането на останалите в нарушение на чл. 254 ал.1 изр.1 от ГПК. Не е изложил като основание за определението си нито разпоредбата на чл. 159 ал.2 от ГПК, която се сочи от въззиваемата страна в отговора на въззивната жалба, нито друго правно основание за неуважаване на искането на страната в цялост. Това процесуално нарушение е обосновало допускането във въззивното производство на искания с жалбата свидетел. Не се касае за новопосочени доказателства едва във въззивната жалба, нито за нови обстоятелства, тъй като в отговора на исковата молба е било заявено установяване на владението, респ. на своенето на имота от ответника и възражението на въззиваемата страна за настъпила преклузия е неоснователно. В случая намира приложение разпоредбата на чл.266, ал.3 ГПК относно допустимостта на доказателствата във въззивното производство, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В този смисъл е Решение № 32 от 8.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о., постановено по чл. 290 от ГПК по въпроса за допустимостта на гласните доказателства в производството пред въззивната инстанция в хипотеза, при която първоинстанционният съд е допуснал само двама от поисканите в отговора на исковата молба свидетели с оглед разпоредбата на чл. 159, ал. 2 ГПК. ВКС е приел, че ако първоинстанционният съд е допуснал само двама от поисканите в отговора на исковата молба свидетели при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да допусне и останалите поискани свидетели, ако фактът е останал неустановен и това е посочено във въззивната жалба. Извършената от първоинстанционния съд преценка, че следва до разпит да бъдат допуснати само част от поисканите свидетели в подобна хипотеза не преклудира правото на страната да поиска свидетелите да бъдат разпитани пред въззивния съд. В случая единственият допуснат свидетел на ответника е заявил релевантен факт, че жената, с която последният е живял, когато се е разболяла, му е казвала да „оправят“ апартамента. Само така заявен, фактът е останал неустановен.

В цитираното решение на ВКС е даден отговор и на още един правен въпрос- за значението на предварителната уговорка с наследодателя за предаване на владението по отношение на намерението, с което е установена фактическата власт върху имота по смисъла на разясненията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г. ВКС се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на I г. о, в което е прието, че когато владението е установено чрез предаване от предишния собственик или владелец (квазиправодаване-неформален акт, изразен словесно или чрез конклудентни действия) или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС - приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. В своето Решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г., разглеждайки отношения между сънаследници, ВКС е изходил от постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК, че от съществено значение при позоваване на придобивна давност в отношения между сънаследници е основанието, на което един от тях е започнал да упражнява фактическата власт върху съсобствения имот. В отговора на поставения по гр. д. № 4591/2015 г. въпрос ВКС е приел, че при извършването на преценка дали един от наследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху притежаван от общия наследодател недвижим имот, съдът следва да вземе предвид и наличието на предварителна уговорка приживе на наследодателя за предаване на владението. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. И ако до смъртта на лицето, което е предало владението, не е изтекъл предвиденият в чл. 79, ал. 1 ЗС срок, фактът на наследяването не променя обстоятелството, че в предходен момент един от сънаследниците е установил самостоятелна фактическа власт върху имота приживе на наследодателя. ВКС е изтъкнал, че уговорката с последния сочи на установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота с намерение за придобиване на собствеността, противопоставима както на предалите владението лица, така и на техните наследници, при което установилото фактическата власт лице не е длъжно да демонстрира последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване наследството на лицата, от които е получило владението. Посочил е, че като неформален акт предаването на владението може да се установява чрез свидетелски показания.

Същото разрешение е дадено и с Решение № 60 от 07.06.2018 г. по гр.д. № 2420/2017 г. на I г. О. на ВКС, постановено по чл. 290 от ГПК по същия правен въпрос относно значението на предварителната уговорка за предаване на владението с наследодателя, по въпроса дали е необходимо още докато е жив неговата воля да бъде доведена до знанието на наследниците му закон, и за значението на факта, че при изразяването й са присъствали свидетели. Посочено е, че изразяването пред последните на волята на собственика за предаване на владението другиму означава, че фактическата власт е установена явно. Известяването на тази воля на трети лица не се изисква от закона, не е и необходимо, след като по отношение на собственика фактическата власт е установена явно, без насилие и дори с негово съгласие. ВКС е изтъкнал, че в подобна хипотеза, както е прието в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК, намира приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС.

В настоящия случай св. П.- съсед на ответника- е чул подобна уговорка с наследодателката на ищеца, която е заявила на Н. Л. волята си за „оправяне на апартамента“. Пред въззивната инстанция св. Т. –роднина на ищеца- пояснява, че наследодателката му е заявила на смъртното си легло, че жилището следва да се върне на ответника. Съдът кредитира показанията на свидетелите, които обективно и безпротиворечиво установяват релевантните факти. Св. Т. би следвало да бъде заинтересован по смисъла на чл. 172 от ГПК в полза на противната страна, с която има роднинска връзка, т.е. установява убедително неизгодни за нея факти. Показанията не са и оспорени от страните като недостоверни. Св. И. – братовчедка на ищеца и заинтересована в негова полза- не дава показания, които да оборват останалите. Т.е. установено е предаване на владението от собственика другиму, изразено словесно пред свидетели, което означава установяване на фактическа власт върху имота явно, с намерение за придобиване на собствеността и - съобразно горецитираната съдебна практика –в хипотеза, при която е приложима разпоредбата на чл. 69 от ЗС, съгласно която се предполага, че владелецът дължи вещта като своя, за себе си. В случая като титуляр на ограничено вещно право на ползване, ответникът е от същата категория лица, посочени в изброените решения на ВКС, за които е прието, че при този начин на предаване на владението, са престанали да бъдат държатели (в цитираните решения-на идеалните части на сънаследниците си). Това намерение за своене на ответника е изразено и пред общината, нотариуса, издал констативния нотариален акт, и свидетелите, които считат владението му като упражнявано за себе си и с оглед на фактите, че не само ползва непрекъснато имота, но го и поддържа. Също така според св.Т. ищецът е знаел за волята на майка си и не е считал имота за свой, като изрично е обещавал на дядо си да оправи въпроса за връщане на апартамента на Н.Л.. По описания начин от 2003 г. (когато наследодателката е била на смъртно легло и е починала) до подаване на исковата молба- в продължение на повече от 10 години- последният е владеел имота и на осн. чл. 79 от ЗС е придобил отново собствеността върху него. Следователно искът е неоснователен и в установителната си част и следва да бъде отхвърлен като такъв. При този изход от делото, не е налице предпоставката на чл. 537 ал.2 изр.3 от ГПК за отмяна на нотариалния акт на ответника.

Що се отнася до доводите на въззивника за нищожност на договора за продажба, същите са неоснователни. Дори да беше доказано, че се касае за привидна сделка, самата страна признава, че тя прикрива дарение- т.е. друга действителна сделка, която има вещноправен ефект. Свидетелите на ответника сочат при това, че е имал намерение имотът след смъртта му да остане на преживялата му съжителка. В случая е релевантна обсъдената по-горе промяна във волята на лицата, довела до предаване на владението на имота.

Тъй като атакуваното решение е неправилно в тази му част, следва да бъде отменено.

Искането на въззивника за присъждане на разноски, на основание чл. 78 ал.1 от ГПК, следва да бъде уважено, като се присъдят разноски пред първата инстанция в размер на 680 лв. (адвокатско възнаграждение), а пред въззивната- 73,75 лв. (държавна такса), с оглед изявлението на пълномощника, че претендира само тази сума, а не и адвокатско възнаграждение за втората инстанция.

Ето защо ЯОС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение №208/21.03.2019 г., постановено по гр.д. № 3649/2018 г. по описа на Ямболски районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на Н.П.Л., че П.Н.К. е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Ямбол, ж.к.“Хале“ № 5-3-И-176 - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 87374.546.36.19.176, представляващ жилище- апартамент, с площ от 61 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси на изток и запад, при граници: на същия етаж имоти с идентификатори № 87374.546.36.19.198; 87374.546.36.19.177, под обекта имот № 87374.546.36.19.173, над обекта имот № 87374.546.36.19.179, ведно с прилежащото му избено помещение № 5 с площ 3, 07 кв.м., както и 0, 524% ид.ч. от общите части на сграда № 19 и съответните ид.ч. от правото на строеж върху поземления имот, и на основание чл. 537, ал.2 от ГПК е отменен нотариален акт № 179, том 1, рег.№ 2896, дело №159 от 04.06.2018 г. на нотариус Петър Костадинов. Вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от П.Н.К. със съдебен адрес *** кант.5, ЕГН **********, иск в частта да бъде прието за установено, че е собственик на недвижим имот, находящ се в гр. Ямбол, ж.к.“Хале“ № 5 вх.И ет.3 ап.176 - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 87374.546.36.19.176, представляващ жилище- апартамент, с площ от 61 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор, сервизни помещения и две тераси на изток и запад, при граници: на същия етаж имоти с идентификатори № 87374.546.36.19.198; 87374.546.36.19.177, под обекта имот № 87374.546.36.19.173, над обекта имот № 87374.546.36.19.179, ведно с прилежащото му избено помещение № 5 с площ 3,07 кв.м., както и 0, 524% ид.ч. от общите части на сграда № 19 и съответните ид.ч. от правото на строеж върху поземления имот с идентификатор № 87374.546.36.

ОСЪЖДА П.Н.К. със съдебен адрес *** кант.5, ЕГН ********** да заплати на Н.П.Л. ***, ЕГН **********, направените по делото разноски за първата и въззивната инстанции в размер на 753,45 лв.

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.