Р Е Ш Е Н И Е №

 

                                         гр. Ямбол, 14.06.2019 г.

 

                                         В ИМЕТО НА НАРОДА

 

      ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивен граждански състав, в открито съдебно заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

                            

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ИВАНОВ

ВЕСЕЛА СПАСОВА

 

с участието на секретаря Л. Р. като разгледа докладваното от съдия В. Спасова възз.гр. дело № 122/ 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

            Подадена е въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София, чрез юрисконсулт Р. И., против Решение №203/27.12.2018 г. на Елховския районен съд, постановено  по гр.д. №223/2018 г., с което са отхвърлени предявените от въззивника против Х.И. *** искове по чл.422, вр. чл. 79 и чл.92 от ЗЗД –да бъде прието за установено, че ответникът дължи на  ищеца  сумата от 8 144.04  лева, представляващи претендирана главница по Договор за потребителски кредит №3002443625 от 30.09.2015 г. и Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, ведно със законната лихва, считано от датата на подаването на заявлението в съда -  30.05.2017  година  до изплащане на задължението,  и  сумата от 1 150.28 лева, представляваща претендирана неустойка за прекратяване на договора, начислена по реда на чл. 12.3 от Общите условия, за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 652/01.06.2017 г. по ч. гр. д. № 301/2017 г. по описа на ЕРС. Според въззивника, неправилно ЕРС е приел за ненадлежно обявена на ответника настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. Излага доводи за неприложимост т.18 от Тълкувателно решение №4/2013 г. на ОСГТК (с което се е мотивирал съдът) към процесния случай, тъй като не се касае за кредитор –банка, а небанкова финансова институция, неподчинена на Закона за кредитните институции и в частност на чл. 60 ал.2 от него. Счита, че тази разпоредба отразява подчертана взискателност към предпоставките, при които банките могат да искат незабавно изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК като субекти, посочени в чл. 417 т.2, какъвто ищецът не е, нито разполага с уредените в тези разпоредби права. Поради това липсва според него нормативно основание за въвеждане на допълнителни условия за настъпване на предсрочна изискуемост, извън договорените от страните по процесния кредит в чл. 12.3 от ОУ. Наличието на уредената в него предпоставка-забавата на една месечна вноска от длъжника с повече от 30 календарни дни - е безспорна по делото и е настъпила договорената автоматична изискуемост, т.е. не е необходимо обявяването на такава, нито връчване на уведомлението, приложено към исковата молба, тъй като това е факт без правно значение. Също така се излагат доводи за неправилност на решението относно иска за неустойка, която съдът е приел, че не се дължи поради липса на прекратяване на договора между страните. Искането на въззивника е за отмяна на цялото решение и уважаване на исковете му.

Въззиваемият, чрез особения представител си адв. Д.А., е депозирал писмен отговор, с който е оспорил въззивната жалба и е заявил, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

В с.з. въззивникът не изпраща представител, но в писмена молба, подадена от юрисконсулт Р. И., заявява, че поддържа жалбата си. Претендира направените по делото разноски.

Въззиваемата страна чрез особения представител пледира за отхвърляне на жалбата и потвърждаване на решението на ЕРС.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София против Х.И. *** иск, с който се претендира установяване съществуването на паричното задължение на ответника в общ размер на 9 294.32 лева, включващо главница в размер на 8 144.04 лева и неустойка в размер на 1 150.28 лева по Договор за потребителски кредит № 3002443625 от 30.09.2015 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК в съда - 30.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 301/2017 г. по описа на ЕРС. Ищецът е посочил, че между страните е бил сключен на 30.09.2015 г. Договор за потребителски кредит № 3002443625 за сумата от 3500 лева, при срок на кредита – 36 месеца, размер на вноската – 170.78 лева, годишен процент на разходите – 49.90%; годишен лихвен процент – 41.17% или общото задължение възлиза на 6 148.08 лв. Ответникът е закупил и пакет от допълнителни услуги, за който дължи възнаграждение от 3 164.04 лв. и размерът на вноската по този пакет е 87.89 лв. Така общото задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги е 9 312.12 лв., с общ размер на вноската – 258.67 лв. Кредиторът е превел на 01.10.2015 г. сумата от 3 500 лева банкова сметка ***. Ищецът твърди, че длъжникът не е изпълнявал точно задълженията си и е направил само 4 пълни погасителни вноски и една непълна, последната от които с дата 12.03.2016 г., като съгласно т. 12.3 от Общите условия към договора за потребителски кредит на 25.05.2016 г. договорът е прекратен автоматично от страна на кредитора и е обявена неговата предсрочна изискуемост. За това на 27.05.2016 г. на ответника е било изпратено уведомително писмо от страна на дружеството. При прекратяването на договора предсрочно изискуеми са непогасените вноски по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и такси. Начислява се и неустойка за обезщетяване на вредите от настъпилото прекратяване на договора в размер на 35% върху остатъчния размер на главницата. Т.е. размерът на непогасената главница по заема към датата на прекратяване на договора е 3 286.52 лв., а дължимата неустойка -1 150.28 лв. Погасеното от ответника задължение е общо 1 187.68 лв., включващо част от номинала - 1 168.08 лв., а със сумата от 19.60 лв. е погасена лихва за забава на основание т.12.1 от ОУ. Общо дължимата сума е 9 294.32 лв., включваща номинал - 8 144.04 лв. и неустойка - 1150.28 лв..

С допълнителна молба, подадена пред въззивния съд, е направено уточнение на претенцията, че исковата сума от 8 144.04  лв. включва неизплатена част от главницата в размер на 3286,52 лв., неизплатено договорно възнаграждение в размер на 2132,93 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2724.59 лв.

Ответникът в срока за отговор е заявил чрез особения представител, че исковата молба е редовна, а предявените искове са допустими и не прави искания за събиране на доказателства.

Фактическата обстановка по делото е безспорна.

Не се спори между страните, че между тях е сключен Договор за потребителски кредит "Профи кредит Стандарт" с № 3002443625 от 30.09.2015 г. за сумата от 3 500 лева, със срок на погасяване 36 месеца –до 15.10.2018 г. (съгласно погасителния план), при годишен процент на разходите – 49.90%; годишен лихвен процент 41,17%, с общ размер на кредита - 6 148.08 лв. На същата дата е подписано и Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, касаещо право на длъжника да поиска отлагане, намаляване на месечни вноски, като се дължи пълният първоначално договорен размер в края на срока на договора, а също така може да поиска промяна на датата на падежа на неизискуемите вноски. В договора за кредит е посочено възнаграждението за закупения пакет от допълнителни услуги - 3 164.04 лв., размера на месечната вноска по този пакет - 87.89 лв., общото задължение по кредита и пакета за  допълнителни   услуги  - 9 312.12 лв., при месечна вноска от 258.67 лв.

Съгласно чл. 12.3 от Общите условия към договора за потребителски кредит, в случай, че длъжникът просрочи плащането на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без кредиторът да изпраща уведомление. В чл.12.4 е уговорена дължимостта при прекратяване на договора на непогасените вноски по погасителния план, както са описани в исковата молба, и неустойка в размер на 35% върху остатъчния размер на главницата. В чл. 13.3 е прието, всички документи, изпратени на адреса на длъжника, посочен в договора, да се считат получени от него.

Не е спорно, че на 01.10.2015 г. кредиторът е превел сумата от 3 500 лева по банкова сметка ***, за което е представен документ- Транзакции от 27.03.2018 г. с банкова референция 067029970014274.

Не е спорно посоченото в представеното Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит №3002443625, че платената сума по договора е 1 168.08 лева - 4 пълни погасителни вноски и една непълна с падеж 15.03.2016 г. Платената главница е 213,48 лв., а неплатената-3286,52 лв.

Представено е Уведомително писмо от 27.05.2016 г. до длъжника, с което кредиторът заявява  едностранно прекратяване на договора  поради неизпълнение на задълженията по него, считано от 25.05.2016 г. и  обявяването му за предсрочно изискуем. Няма данни за връчването му на длъжника.

Не се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК въз основа на подадено от ищеца заявление срещу ответника за вземане в размер на 8 144.04 лв.-главница и  вземане за неустойка -1 150.28 лева, видно и от приложеното ч.гр.д. № 301/2017 г. на ЯРС. Заповедта е връчена при условията на чл. 47 ал.5 от ГПК.

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259 от ГПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване. Поради това е допустима, а разгледана по същество се явява частично основателна по следните съображения:

ЕРС е постановил валидно решение.

При проверката на неговата допустимост ЯОС установи следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, вр. чл. 240 и чл. 92 от ЗЗД.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с нередовна исковата молба. В заповедното производство е претендирана главница в размер на 8 144.04  лв., докато в исковата молба се сочи, че предоставеният по договора кредит е 3500 лв. и неплатената главница е 3286,52 лв. Ищецът допълнително е пояснил, едва във въззивното производство, как е формирана исковата претенция: в сумата от 8 144.04  лв. влизат неизплатена главница в размер на 3286,52 лв., неизплатено договорно възнаграждение в размер на 2132,93 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2724.59 лв.. С решението на ЕРС също е прието, че претенцията за главница включва и вземането по Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.

В заявлението не е посочено обаче задължение за възнаградителна лихва -в графата „лихви” в т.9 от попълнения образец на заявлението липсва такъв запис, нито са изложени обстоятелства относно сключването на споразумение за пакет от допълнителни услуги и за договорено възнаграждение за тях. Не е заявена нито в т.12 („обстоятелства, от които произтича вземането”), нито в „допълнителните изявления” (т.14) претенция за такава лихва и възнаграждение. Т.е. от изявленията на заявителя може да се направи единствено изводът, че претенцията за 8 144.04  лв. е за главница (такъв извод е направил и заповедният съд). Недопустимо е въвеждането в исковото производство на ново основание на вземането в частта за разликата над 3286,52 лв. до 8 144.04  лв. Исковата молба по чл. 422 от ГПК следва да съдържа същото вземане, което е заявено пред заповедния съд, основаващо се на същите обстоятелства. Именно с оглед на това е недопустимо и изменение на основанието на иска, както е прието с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС. С оглед на това съдът счита, че липсва правен интерес от установителен иск за вземанията, които не са посочени в заявлението пред заповедния съд- за възнаградителни лихви и възнаграждение по закупен пакет от допълнителни услуги. Ищецът би могъл да ги претендира с осъдителен иск. Ето защо претенцията за лихви и възнаграждение за допълнителен пакет услуги следва да бъде оставена без разглеждане като недопустима. Тъй като районният съд се е произнесъл по недопустима претенция, решението му в тази част се явява също недопустимо и на осн. чл.270 ал.3 от ГПК следва да бъде обезсилено, а производството в тази му част-прекратено.

Тъй като за вземането за главница, претендирано със заявлението, за разликата над 3286,52 лв. до 8 144.04  лв.  не е бил предявен иск по чл. 422 от ГПК с оглед изричната конкретизация в този смисъл, направена от ищеца-въззивник, следва заповедта в тази й част да бъде обезсилена от заповедния съд, съобразно цитираното Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г.

 В допустимата му част решението се явява отчасти неправилно.

Правилно ЕРС е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по договора за кредит. ВКС е постановил решение по реда на чл. 290 от ГПК по въпроса изискуемо ли е, в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК, вземане, произтичащо от договор за заем, сключен с финансова институция (каквато е и ищцовото дружество), в който договор се съдържа уговорка, че целият заем става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски, но чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от кредитора – финансова институция (Решение №3/17.04.2019 по т.дело №1831/2017 г., ТК, II т.о.). Прието е, че страните по договора за заем за потребление по ЗЗД могат в рамките на очертаната от нормата на чл.9 от ЗЗД договорна свобода да уговорят възможността кредиторът да иска изпълнение на задължението за връщане на заетата сума преди първоначално определения срок и предпоставките за предсрочната изискуемост. Изключено е обаче предварително да уговорят, че при неплащане или настъпването на други обективни обстоятелства целият заем става предсрочно изискуем, без да е необходимо волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост, тъй като такава уговорка противоречи на характера на предсрочната изискуемост на преобразуващо право на кредитора, което се упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му до длъжника при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на срока, уговорени в договора или предвидените в закона. С оглед на така приетото от касационния съд, ЯОС счита, че уговорената между страните предсрочна изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо волеизявление на кредитора, което да е достигнало до длъжника. В случая е налице такова изявление, но липсват доказателства да е било изпратено, съответно получено от насрещната страна. Правилно ЕРС е приел, че при липсата на данни за изпращане на уведомлението, не може да се фингира получаването му съобразно клаузата на чл. 13.3 от ОУ. Поради това не са настъпили последиците, предвидени в ОУ. Длъжникът не е изгубил преимуществото на срока, договорен първоначално в негова полза.

Същевременно обаче е настъпил крайният падеж на вземанията. Съгласно задължителната съдебна практика- Тълкувателно решение №8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК. ВКС излага в мотивите на решението, че дори когато в производството не бъде доказано, че претендираното вземане е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост, то не може изцяло да се отрече съществуването на вземането и да бъде отхвърлен изцяло искът при безспорно установено неизпълнение на същото това вземане по отношение на вече падежираните вноски. В случая ЕРС е направил точно това- отхвърлил е иска при установено неизпълнение на вече падежирали вноски, вместо да ги присъди. Приел е, че е недопустимо да се изменя основанието на иска. В цитираното ТР ВКС е разяснил, че предсрочната изискуемост на вземането по договор за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения ВКС е приел, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422, ал.1 от ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор. Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Няма причина това разрешение да бъде отречено за вземанията по банкови кредити, а и според Решение №3/17.04.2019 по т.дело №1831/2017 г., ТК, II т.о.- и по договорите за заем за потребление на финансови институции, чието изпълнение се търси по реда на заповедното производство. В Тълкувателното решение се сочи, че поначало предсрочната изискуемост не може да бъде приложена по отношение на вече падежираните към момента на обявяването й вноски, а само спрямо тези, чиято изискуемост не е настъпила. По отношение на вноските с настъпил падеж по погасителния план към датата на подаване на заявлението, предсрочна изискуемост не се твърди и съответно тяхното присъждане в последващото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК не може да се разглежда като произнасяне извън заявеното от кредитора основание.

Следователно, след като всички вноски по процесния договор са падежирали -някои преди подаване на заявлението, а останалите –след това, ответникът дължи връщане на заетата сума. Претенцията за неплатена главница се явява основателна и следва да бъде уважена. Както се посочи, неплатената част от това вземане е 3286,52 лв., за която сума искът за главница следва да бъде уважен. Тъй като решението на ЕРС в частта, с която е отхвърлил този иск, е неправилно, следва да бъде отменено.

Що се отнася до иска за неустойка, същият правилно е бил отхвърлен. Както се посочи, по делото не е доказано уведомяването на длъжника за прекратяване на договора и настъпване на предсрочната му изискуемост. Клаузата за прекратяване е свързана с неизпълнение на задължението за плащане на падежа на една вноска и настъпване на забава повече от 30 дни. Т.е. договорната хипотеза е аналогична с тази на разваляне на договорите (чл. 87 от ЗЗД) и е необходимо уведомяване на длъжника, за да настъпят последиците му. Доколкото този факт не е осъществен, не са настъпили последиците на развалянето и е недължима неустойката за договореното „прекратяване“ на търговската сделка (сключена от търговец в кръга на неговото занятие). С оглед на изложеното решението на ЕРС в тази му част следва да бъде потвърдено.

Искането на въззивника за присъждане на разноски, на основание чл. 78 ал.1 и ал.8 от ГПК, следва да бъде уважено, като се присъдят разноски съразмерно на уважената част от иска. Пред първата инстанция са му дължими разноски в размер на 452,83 лв., а пред въззивната- 773,63 лв. Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските по заповедното производство в исковото производство. В заповедното производство са дължими разноски съразмерно на уважената част от искането.

      Ето защо ЯОС

 

                                                     Р Е Ш И :

 

 

ОБЕЗСИЛВА Решение №203/27.12.2018 г., постановено  по гр.д. №223/2018 г. на Елховския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София против Х.И. *** иск по чл.422, вр. чл. 79 ЗЗД –да бъде прието за установено, че ответникът дължи на  ищеца разликата над 3286,52 лв. до 8 144.04  лв., включваща вземания за неизплатено договорно възнаграждение в размер на 2132,93 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2724.59 лв., и вместо това постановява: 

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в частта по предявения от „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София против Х.И. *** иск по чл.422, вр. чл. 79 ЗЗД –да бъде прието за установено, че ответникът дължи на  ищеца разликата над 3286,52 лв. до 8 144.04  лв., включваща вземания за неизплатено договорно възнаграждение (възнаградителна лихва) в размер на 2132,93 лв. и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 2724.59 лв.

ОТМЕНЯ Решение №203/27.12.2018 г., постановено  по гр.д. №223/2018 г. по описа на РС- Елхово в частта, с която е отхвърлен искът на „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София против Х.И. *** по чл.422, вр. чл. 79 ЗЗД за сумата от 3286,52 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №3002443625 от 30.09.2015 г. и вместо това постановява:

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Х.И. ***, ЕГН **********, дължи на „Профи кредит България“ ЕООД - гр.София, бул. „България“ № 49, бл.53Е, вх.В, ЕИК № 175074752, въз основа на Договор за потребителски кредит № 3002443625 от 30.09.2015 г. главница в размер на 3286,52 лв., ведно със законната лихва върху нея от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение -30.05.2017 г. до окончателното плащане, за които е издадена Заповед за изпълнение № 652/1.06.2017 г. по ч.гр.д. № 301/2017 г. на ЕРС.

ПОТВЪРЖДАВА Решение №203/27.12.2018 г., постановено  по гр.д. №223/2018 г. по описа на РС- Елхово в останалата част, с която е отхвърлен искът за неустойка в размер на 1 150.28 лева.

ОСЪЖДА Х.И. *** да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София, направените по делото разноски за първата и въззивната инстанции в размер на 1226,46 лв.

ОСЪЖДА Х.И. *** да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД-гр.София, направените по заповедното производство разноски в размер на 118,77 лв.

      Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 пр.2 ГПК.

 

 

                                                                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

                               

                                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

                                                                               2.