Р Е Ш Е Н И Е
№
25.02.2019 г. гр.
Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, на пети февруари 2019 година в публично заседание в следния състав:
2. ТОНКА
МАРХОЛЕВА
секретар П.
У.
като
разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 351 по описа за 2018
г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството пред Ямболски окръжен съд е
образувано по въззивна жалба на П.К.К. с
ЕГН: ********** *** против Решение №646/19.10.2018 г., постановено по гр.д. № 701/2018г. по описа на ЯРС, с което
първоинстанционният съд е приел за установено, че ищците Г.П.К., П.Г.К., Г.Т.И. и М.К.И. са собственици на реална част с площ от 1.6
кв.м., разположена непосредствено до северната граница на собственият им имот с
идентификатор ПИ 87374.554.10, която реална част е включена погрешно в съседния
ПИ с идентификатор № 87374.554.13 по начина показан на комбинирана скица
Приложение № 4 от заключение вх. № 9983/06.06.2018 г. на инж. М. Г.
В., представляваща
неразделна част от решението. Прието е за установено по отношение на
ответника-въззивник, че е налице грешка в КККР, одобрени със Заповед №
РД-18-39/30.08.2005 г. на ИД на АК относно границата между ПИ с № 87374.554.10
и ПИ № 87374.554.13 по отношение на част с площ от 1.6 кв.м., която част
неправилно е заснета към имот № 87374.554.13 по плана на гр. Ямбол, която част
трябва да се измести в ПИ 87374.554.13 - от север-изток с
С въззивната жалба решението на ЯРС се
атакува изцяло като недопустимо - неподведомствено на граждански съд, неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон и необосновано. Въззивникът счита, че производството
било с административен характер, тъй като се атакувал ПУП по отношение на ПИ
4100. Счита, че спорът за материално право бил иницииран от ищеца Г.И., поради
което въззивникът не следвало да понася отговорността за разноски пред първата
инстанция съгл. чл. 78, ал. 2 от ГПК. Последният отказва да поеме вината на
администрацията, която сочи, че е допуснала грешка при изработването на КККР.
Въззивникът сочи още, че пред ЯРС е представена скица 829/13.04, въз основа на
която било постановено окончателното решение по делото, без да е ясно кой е
съставил тази скица. По отношение на представени копия от Строителен протокол
№104 от 1995 г. и Разрешение за строеж №340 от 1995 г. счита, че с
непредставянето на оригиналите им, които били изискани в ОСЗ от ответника, било
допуснато процесуално нарушение на чл. 183 от ГПК. Допълнително се излагат
подробни съображения, касаещи градоустройствения статут на спорния имот, както
и анализ на допуснатите по делото доказателства. По отношение приетата по
делото техническа експертиза се твърди, че съдът е нарушил чл. 202 от ГПК и чл.
208 от ЗУТ, като е приел заключението, без да провери неговата достоверност.
Настоява се, че административната отговорност за допуснатата грешка в КККР
следва да бъде понесена от изпълнителния директор на АГКК, а не от въззивника.
Изтъква, че никога и по никакъв начин не бил оспорвал процесните 1,6 кв.м.,
поради което счита, че в случая не е на лице спор за материално право. Заявена
е претенция за присъждане на сторените по делото разноски.
Въззиваемите страни са уведомени за
постъпилата въззивна жалба на 29.11.2018 г., като в срока по чл. 263 ГПК от Г.
и П. К. чрез адв. И.Д. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва депозираната жалба като
неоснователна. Сочи се, че съгл. ЗКИР при спор за материално право, делото се
разглежда от РС по местонахождение на имота. Оспорва твърдението, че се атакува
ПУП на имот 4100, тъй като било изяснено, че предмет на спора била границата
между ПИ с № 87374.554.10 и ПИ № 87374.554.13. Моли жалбата да бъде отхвърлена
и заявява претенция за разноски.
В съдебно заседание въззивникът П.К.
се явява лично, поддържа въззивната жалба и моли за отмяна на решението на
първоинстанционния съд. Сочи, че от всички документи, приложени от кадастъра и
от общината, границата на имота била на едно и също място. Твърди още, че съгл.
пар. 1, т. 16 от ДР на ЗКИР не било на лице грешка в кадастъра, а оспорване по регулационни
граници, които не били приложени.
Въззиваемите се
представляват от адв. Д. от ЯАК, която поддържа изцяло депозирания отговор на
въззивната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение, съотв.
за отхвърляне на въззивната жалба.
След съвкупна преценка на събраните от
първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
По делото е безспорно, а и се установява
от приложените писмени доказателства, че ищците се легитимират като собственици на ПИ с
идентификатор 87374.554.10
посредством Нотариален акт №123,
том 2, рег. №1873, дело №304 от 11.05.2005 г. (л. 8 по гр.д. №701/18 г. на
ЯРС), съгл. който, Г.П.К. и В.
Р. К. са признати за собственици на 318/636 ид. ч. (1/2) от
дворно място, находящо се в гр. Я.,
ул. "*******" №**,
съставляващо УПИ VII 4101,
кв. 17 по
плана на града, цялото с площ от 636 кв. м., ведно с построените в това дворно място - търговски обект - земеделска аптека от 60 кв. м. и ап. №1, с
площ от 61.65 кв. м., находящ се на ** ет. от масивна триетажна жилищна сграда,
ведно с таванско помещение №*,
с площ от 23.10 кв. м. Видно от приложеното удостоверение за наследници (л. 36)
В. К. е починала през
2017 г. и е оставила за наследници Г.К. и сина си П.К.. Видно от НА№ 139 от 29.11.2004 г., том 6, рег. №5993, дело
№1012 и НА №116 от 30.09.2008 г., том 7, рег. №9879, дело №940 (л. 43 и 44
вкл.) другата 1/2 ид.ч. от ПИ №87374.554.10
е собствена на Г.И. и М.И., тъй като имотите са придобити по
време на брака между двамата (съгл. Удостоверение за сключен граждански брак от
14.06.1998 г. - л. 45) в режим на общност.
Безспорно се установява от
Нотариален акт №179, том 2, рег. №2656, дело №234 от 2010 г.
на Нотариус с район на действие- ЯРС, че ответникът П.К.К. е закупил недвижим имот, находащ се в гр. Я.,ул.
"***********" №*,
представляващ ПИ с идентификатор 87374.554.13, целия с площ от 360 кв. м. -
по акт за собственост и 376 кв. м. - по КККР, съставляващ ПИ 4100, в кв 17 по плана
на града, заедно с построените
в имота масивна стопанска сграда с идентификатор 87374.554.13.1, със застроена площ от 14.34 кв. м. - по титул за собственост
и 11 кв. м. по КК, както и масивна стопанска сграда от 70 кв. м. - по титул за собственост и 19 кв. м. по КК, ведно с
всички подобрения и приращения в
имота, с подробно описани в НА граници на имота.
Обстоятелството, че между двата съседни имота (ПИ 87374.554.13 и ПИ 87374.554.1) е на
лице изградена законна ограда се установява от представеното Разрешение
за строеж № 340/31.07.1995 г., с което от Община Ямбол е разрешено на Г. и В. К. да изградят
междусъседска ограда на адрес гр. Я., ул. „**********” № **, имот № 4101
в кв.17 по плана на гр.Я., както и
строителен протокол № 104/8.08.1995 г., съдържащ в себе си и окомерна скица, с
който е определена строителна линия и ниво за поставяне на междусъседската
ограда. Видно от окомерната скица отстоянието между жилищната сграда и
предвидената ограда на северната граница е следвало да бъде 2, 75 м.
Видно от приложеното Решение №124 от 26.04.2002 г. по
вгд №237 от 2002 г. на ЯОС (в сила от 03.11.2003 г. след потвърждаване от ВКС
л. 28-30), с което е потвърдено Решение №989 от 28.10.1998 г. на ЯРС (л. 26-27)
по иск по чл. 7 от ЗВСОНИ, претенцията за прогласяване нищожност на
административен акт досежно предаване по регулация на имот пл. №7296, кв. 17
към парцел II-4101
е отхвърлен, като е установено и че НА
№89, том 1 по н.д. №91 от 1991 г. на нотариус при ЯРС (л. 32-33) не е
недействителен. С други думи, в рамките на триинстанциооното развитие на спора
е установено, че проведените благоустройствени мероприятия на основание приет
със Заповед №I-А-797 от 17.08.1989 г. на
председателя на ИК на ОбНС-Ямбол окончателен Застроителен и регулационен план
на кв. „Каргона“ и настъпилите като
последствие от тях размествания в принадлежността на правото на собственост са
били законосъобразни.
Не се спори по делото, че към момента на построяване
на оградата е бил в сила Регулационен план на кв. „Каргон“, одобрен със Заповед
№I-А-335/14.04.1993 г., преповтарящ прокараните
регулационни линии на ЗРП от 1989 г., който не е предвиждал самостоятелен УПИ
за имота на ответника, който е представлявал тупикова улица (при цялата
условност на понятието, т.к. тупикът предполага общинска собственост, а ПИ
очевидно е частен) с предназначение „за паркинг“.
Видно от приложеното от П.К. Решение №36 от 11.03.2015
г. по адм. дело № 251/2014 г. на Административен съд – Ямбол (л. 69-70),
последният е обжалвал Заповед РД/02-00689 от 12.11.2014 г., с която кметът на
гр. Ямбол е отказал изработването на проект за изменение на ПУП за ПИ
87374.554.13 с мотив, че исканото изменение на план за имот, представляващ
тупикова улица и паркинг, би лишило от изход към улица съседните нему имоти.
Административният съд е преценил, че това не е основание за постановяване на
отказ, предвид възможностите в чл. 192, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ за учредяване
право на преминаване (каквото е предложено на 07.01.2016 г., видно от
приложения Протокол от ЕСУТ на Община Ямбол - л. 85) и особено предвид
наличието на несъвпадение между кадастралните и регулационните линии на
тупиковата улица, следвало да се даде възможност на К. да измени ПУП с оглед
привеждането им в съответствие, поради което е отменил заповедта и е върнал
делото за ново произнасяне от администартивния орган. Приложена е и
съдебно-техническата експертиза по същото дело на ЯАС (л. 71-79).
По делото е
представена заповед № ТУ/0200038/13.07.2016 г. на Община Ямбол, с която е
одобрен проект за изменение на действащ ПУП
- ПР за ПИ 4100, като е променено
отреждането на имота в кв.17 по плана на гр. Ямбол – „Каргон”, като от имот пл.
№4100 за "паркинг” е отреден нов УПИ ХІІІ-13 - за „жилищно строителство” и
заедно с това са променени вътрешно-регулационните линии така, че да съвпадат с
кадастралните граници (по начин, посочен в Скица №260 от 04.12.2017 г. – л.
121). Няма данни съседите да са възразили, поради което заповедта е влязла в
сила. Видно от уведомление от 05.04.2017 г. на СГКК гр. Ямбол (л. 87)
заявителят е отразил промененото предназначение и прокараната нова регулация на
имота в СГКК.
Във връзка с твърденията си,
че действително има разлика в площите на притежаваните от страните по делото
съседни недвижими имоти, ищците представят обяснителна записка (л. 10) относно
отстраняване на непълноти в ККР на гр. Я. за ПИ идентификатор 87374.554.10 на адрес ул. ”**********” № **, от
съдържанието на която е видно, че поземленият имот е в съсобственост, а
непълнотата се състои в това, че на кадастралната карта не са отразени правилно
всички самостоятелни обекти в сградата, която е многофамилна и с два отделни
входа. На скица – проект към обяснителната записка е отбелязано разминаване в
северната граница на ПИ с идентификатор 87374.554.10.
Видно от писмо изх. №
20-48824/30.08.2017 г. (л. 34) СГКК е уведомила
Г.П. К., че отказва разглеждането на
заявлението му с вх. № 0710538/21.08.2017 г. с което е поискано отразяване на
промяна на границата между ПИ с
идентификатор № 87374.554.10 и ПИ с идентификатор № 87374.554.13, мотивирайки
се, че собственикът на съседния имот (настоящ въззивник) е възразил и че е на
лице спор за материално право. При това положение подобно изменение на
границата между имотите би било възможно
единствено след представяне на съдебно решение по иск на осн. чл. 54, ал. 2 от ЗКИР,
в което изрично да се посочва какво е действителното положение на границата
между двата имота. В същия отказ СГКК-Ямбол сочи, че по кадастралното досие
въпросното заявление за промяна на КККР е трето по ред, като на основание чл.
27, ал. 2, т. 1 от АПК предходните две са получили отказ. Уточнява се, че
според СГКК въпросът относно северната граница на ПИ 87374.554.10 бил изяснен,
като по досието бил представен проект за изменение на кадастралната карта,
съответстващ на представените от заявителя писмени документи, но единствена
пречка за изменение на границата се явявали депозираните възражения от
заинтересованите лица - собственикът на ПИ 87374.554.13.
Не се спори между страните, че между
същите е бил на лице спор за премахване на построената през 1995 г.
междусъседска ограда, който спор е бил предмет на гр. д. № 864/2013 г. на ЯРС,
по което е постановено Решение № 518/03.10.2013 г. (л. 20-22 вкл.), с което е
отхвърлен предявеният от П.К. против Г.П. К., В. К., Г.И. и М.И. иск по чл. 109 от ЗС да
преустановят неоснователните си
действия, изразяващи се в неправомерно изграждане на въпросната ограда и задължаване
да се събори изградената такава. В рамките на това предходно производство ЯРС е
установил, че спорната ограда е поставена в имота на ответниците К., че същата не минава нито по действащата регулационна,
нито по кадастралната граница на имота и че те губят от това обстоятелство около 6 кв.м.
площ, която остава в имота на ищеца К.. Решението на първоинстанционния съд е
влязло в сила на 25.06.2014 г., когато с Определение №421 от 25.06.2014 г. по
гр.д. №2921 от 2014 г. ВКС е постановило определение по чл. 288 от ГПК, с което
не е допуснало до касация въззивното решение по същия спор (по вгд № 2 от
От представеното удостоверение от
25.10.2013 г. на СГКК – гр. Ямбол издадено на П.К. (л. 80) се установява, че
към 25.10.2013 г. между страните не е имало висящо производство за изменение на КК на гр. Ямбол по чл.53 и чл.54 на ЗКИР, поради имотните граници следва да се
считат такива, както са установени към 2005 г. с одобряване на КККР. Ответникът
е представил и разрешение за строеж №
34/11.03.2013 г. за преустройство и
промяна на предназначението на построените в собствения му ПИ 87374.554.13 стопански
постройки в жилище с разгъната застроена
площ от 112 кв.м.
По делото пред първоинстанционния съд е
била назначена и изслушана съдебно-техническа експертиза, вещото лице по която е
изготвило собствени геодезически заснемания на действителната граница между ПИ 87374.554.13
и ПИ 87374.554.10 на място, с оглед съпоставянето й с тази от кадастралния и
регулационня план на гр. Я., като за база
е използвана КК от 2005 г. и РП, действащ към 1995 г., когато е била изградена
оградата. Експертът е констатирал, че съгласно действащата регулация към
Вещото лице е посочило още, че с
Одобреният ПУП била допусната явна фактическа грешка, която е пренесена в КККР на гр. Ямбол от 2005
г. в частта за имот пл. № 4100, взимайки
предвид погрешно нанесената имотна граница. В Приложение № 2 на заключението с
жълт цвят е отразено вярното местоположение на съществуващата масивна ограда и
съществуващата ЗМсбЖ и изменената през
В крайна сметка вещото лице е
констатирало, че в одобрените 2005 г. КККР
северната граница на ПИ 87374.554.10 не
е нанесена правилно, като според разпространението на правото на собственост съгл.
представените нотариални актове на ищците, северната граница на ПИ с
87374.554.10 следва да бъде по вътрешната дворищно-регулационна линия, която
отстои от материализираната масивна ограда от север на
Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид
становищата на страните и техните възражения, прецени събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията
си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и
интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.
Предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен служебно да провери валидността и допустимостта на обжалвания първоинстанционен съдебен акт. В тази връзка настоящата инстанция намира, че решението на ЯРС е валидно, тъй като при въззивния контрол не се установиха пороци, които да дават основание то да бъде квалифицирано като нищожно.
В конкретния случай е предявен именно установителен иск за собственост, резултатът от който може да даде основание за извършване на изменение на кадастралната карта и кадастралния регистър на гр. Ямбол. Административният орган може да издаде заповед или да откаже да стори това, но последната няма конститутивно действие и не създава право на собственост. Поради това е предвиден специалният иск чл. 54, ал. 2 от ЗКИР, разглеждането на който става по общия исков ред пред гражданския съд, тъй като решението по него има преюдициално значение по отношение на административната процедура по самото евентуално допускане на поправката на някой от посочените в правната норма документи. Самата административна процедура обаче не обуславя допустимостта на иска по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР. Основателността му обаче предпоставя поправка в кадастъра и ако тя е релевантна за регулационните предвиждания – съотв. и промяна на плана от общинските органи. И в двата случая ищецът има интерес от предявяване на иска, най-малкото заради процесуалното поведение на ответника, отричащ претендираното от него право. В тази връзка неоснователен е отводът за неподведомственост на производството, поддържан от ответника, настоящ въззивник К., в хода на целия процец, вкл. и с въззивната жалба. Настоящата претенция, състояща се от формулирани обстоятелства и съответстващ им петитум, не носи белезите на чл. 135 от ЗУТ. В случая ищците не претендират отмяна на Заповед № ТУ/0200038/13.07.2016 г. на Община Ямбол, с която е одобрен проект за изменение на действащ ПУП - ПР за ПИ 4100, собствен на К., а искат да се установи правилното разпространение на правото им на собственост по североизточната граница на имота им, навлизащо с още 1,6 кв.м. в съседното ПИ 87374.554.13, собствено на ответника.
Предмет на делото по този иск е установяването на правото на собственост върху реална част от поземлен имот, която грешно е заснета в границите на записания на името на ответника поземлен имот, вместо в границите на записания на името на ищците поземлен имот /грешка в кадастралната карта/. В производството по иска за собственост съдът изследва и наличието на непълнота или грешка в одобрената кадастрална карта. Искът по чл. чл. 54, ал. 2 ЗКИР цели да установи безспорно пространствения обхват на правото на собственост с оглед правилното му отразяване в кадастралната карта. Следователно и при изследване на формулировката от въведените с първоначалната искова молба твърдения и искане от ищеца, следва да се приеме, че е на лице единство от претенция за установяване правото на собственост, поради грешка в КККР, която не предполага произнасяне с два отделни диспозитива. Съгл. ТР №8 от 2014 г. на ВКС правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в КККР грешка, като съдебното решение, придружено от скица - проект, ще бъде основание за изменение на КК от органите по кадастъра, както и за записване в регистъра на действителния собственик по реда на чл. 54, ал. 4 ЗКИР, а когато ПИ се намира в урегулирана територия и имотните граници не съвпадат с регулационните, на изменение съгласно чл. 134, ал. 2, т. 2 ЗУТ ще подлежи и влезлият в сила ПУП. Тоест самият иск по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР е по естеството си установителен петиторен, като основанието в разпоредбата на чл. 124 от ГПК следва да се въведе като поясняващо (във връзка) с това от специалния закон, но не и като предмет на отделна претенция. Последното е излишно, най-малкото поради липса на правен интерес от активно легитимирания. Квалификацията на предявените претенции е от изключителна компетентност на съда. В конкретния случай първоинстанционният съд погрешно е оставил без движение исковата молба поради нередовност в ОСЗ от 14.06.2018 г., като в противоречие с материалноправната логика е приел, че са на лице два иска – един по чл. 124, ал. 1 от ГПК за 6 кв.м. и втори – по чл. 54, ал. 2 от ЗКИР с предмет същата реална част от имота на ответника. Поради това и ЯРС се е произнесъл по двата иска с два диспозитива при отсъствие на валидно възникнало и надлежно упражнено право на иск по втория, поради което следва да се приеме, че в нарушение на чл. 6 от ГПК РС не се е движил в рамките на диспозитивното начало, като в резултат е на лице произнасяне по недопустима претенция, което предпоставя и обезсилване на първоинстанционното решение в тази му част.
Отделно от гореизложеното следва да се обърне внимание и на приетото изменение на иска по чл. 214 от ГПК в ОСЗ от 20.09.2018 г. (л. 152), след приемане на експертизата и изслушване на вещото лице, чрез неговото намаляване от установителна претенция за 6 кв.м. до такава за 1, 6 кв.м. Намаляването на предмета на исковата претенция обичайно е съчетано с оттегляне или отказ от иска. Като не е запитал ищцовата страна по какъв начин се разпорежда с иска си, първоинстанционният съд не е постановил прекратително определение в частта, в която ищците са поискали намаляване на търсения обем от правото им на собственост, съотв. не е указал и възможността в тази част определението да бъде обжалвано пред въззивния съд на основание чл. 274, ал. 1, т .1 от ГПК. Въпреки това следва да се приеме, че в постановения диспозитив за „приемане“ на искането по чл. 214 от ГПК имплицитно се инкорпорира произнасяне и по частичното десезиране на ЯРС с част от претенцията, поради това, че не е важен използвания израз, а предизвиканите последици от процесуалните действия, а именно – страните не са възразили по направеното изменение и ЯРС се е произнесъл само по частта, останала след намаляването на исковата претенция. Процесуалният пропуск на ЯРС не е от естество да обуслови недопустимост на решението.
Пред първоинстанционният съд е било на лице и искане по чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на нотариалния акт, легитимиращ ответника като собственик на процесния имот, по който ЯРС не се е произнесъл. Поради това, че последното не представлява отделен иск, а законова последица, която би била полезно приложима при наличие на констативен нотариален акт, липсата на произнасяне не представлява процесуално нарушение, водещо до недопустимост или непълнота на първоинстанционното произнасяне. В случая ответникът се легитимира като собственик на ПИ 87374.554.13 по КККР на гр. Ямбол от 2005 г. чрез Нотариален акт №179, том 2, рег. №2656, дело №234 от 2010 г. на Нотариус с район на действие- ЯРС за покупко продажба, т.е. конститутивен нотариален акт, при който ищците се ползват от защита срещу легитимиращото му действие чрез вписването на исковата молба, както и на постановеното впоследствие съдебно решение. Поради това подобно искане е недопустимо и с непроизнасянето си по него ЯРС не е нарушил нечии права и не е допуснал нарушение, което да доведе до недопустимост или непълнота на първоинстанционното решение.
Поради това и следва да се приеме, че в останалата обжалвана част решението е допустимо.
Изложеното до тук обуславя възможността за произнасяне по правилността на решението в останалата обжалвана част.
Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания
по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при
произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд
е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за
правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предявеният иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР има за предмет
установяване точното местоположение на североизточната имотна граница между два съседни имота, която не е била
заснета или е била неправилно заснета в действащия кадастрален или регулационен
план, въз основа на която е била одобрена кадастралната карта, като
несъответствието между действителните пространствени характеристики на имота и
отразените в кадастралната карта представлява грешка по смисъла на чл. 54, ал.
2 ЗКИР, включително и когато несъответствието се дължи на спор за
принадлежността на правото на собственост, какъвто е въведен в настоящия случай.
В производството по чл. 54, ал. 2 ЗКИР се установява
собствеността на ищеца към минал момент, а именно момента на влизане в сила на
кадастралния или регулационен план, възприемани като графичен начин на
отразяване на пространствените предели на правото на собственост, като ищецът,
който твърди, че пространствените граници са погрешно отразени наред с факта на
несъответствие с последния приложен план следва да установи и основанията си за
притежаване на правото на собственост в твърдяните параметри при спор за
нарушено материално право.
Отнасяйки тези съображения към конкретиката на спора, следва
да се приеме, че първоинстанционният съд правилно е разпределил в тежест на
ищците да установят чрез пълно и главно доказване обема на притежаваното от тях
право на сосбтвеност при наличното му засягане от въпросната грешка в
кадастралния план или кадастралната карта. Или с други думи – ищците е следвало
да ангажират такива доказателства, които при проследяване на хронологичната
последователност от градоустройствени изменения, засягащи процесните имоти, да
установят в кой момент е възникнала грешката, довела до засягане на пределите
на техните собственически права, а от там е била пренесена и в последващите
кадастрални или регулационни планове. На изследване подлежи положението на
имота по планове, предхождащи одобряването на кадастралната карта от 2005 г.,
като се съобразява дали има прилагане на регулацията по тях, така че
регулационните граници да се трансформират в имотни.
Не се спори за това, че страните по делото са
собственици на два съседни имот в кв. „Каргон“ – ПИ 87374.554.10 и ПИ 87374.554.13 по КККР на гр. Я. от 2005 г. С оглед презумпцията по чл. 2, ал. 5 ЗКИР
за вярност на основните кадастрални данни, самото заснемане в кадастралната
карта на част от собствения на ищците имот като част от имота на ответника формира наличието на правен интерес от иска,
тъй като създава привидност, че тази част действително е собственост на ответника.
Същевременно кадастралната карта има само декларативно действие (по арг. от чл.
2, ал.5 ЗКИР), действащите предходни кадастрални планове също винаги са имали
само декларативно действие, като в нито един момент не е била предвидена
възможност последните да са основание за прехвърляне право на собственост.
За разлика от регулационните планове.
Плановете, с които поземлените имоти се урегулират,
имат съществено значение при разрешаването на въпроса за собствеността върху имотите,
предмет на регулация, обусловено от прякото отчуждителното действие на
регулационния план или липсата на това, съгласно нормативното разрешение към определен
темпорален момент. Въпросът за отчуждителното действие на регулационните
планове и свързания с него въпрос за собствеността и момента на придобиването й
върху частите, отчуждени и съответно - придадени по регулация е намерил
различно нормативно разрешение във времето.
В конкретния случай, спорният въпрос от съществено по
см. на чл. 17, ал. 1 от ГПК значение за решаване на делото, пренесен пред
въззивната инстанция, се концентрира върху това – в съответствие с кои
градоустройствени показатели е била изградена спорната ограда към 1995 г. и
довело ли е това до разместване в принадлежността на правото на собственост
около нея.
Към меродавния момент (1995 г.) е бил в сила Законът
за териториално и селищно устройство (1973-2001 г., когато вл. в сила ЗУТ). При
действието на ЗТСУ /отм./, дворищнорегулационният план има пряко и непосредствено
вещноправно (отчуждително), действие. Моментът на преминаване на собствеността настъпва
от влизане в сила на заповедта, с която регулационният план е одобрен. Отчуждителното
действие на дворищно-регулационния план е установено с нормата на чл. 110, ал.1
от ЗТСУ /отм./, съгласно която недвижимите имоти (местата със сградите,
постройките, съоръженията, трайните насаждения и другите подобрения в тях),
придадени от парцела на едно лице - към парцели на други физически или
юридически лица, се смятат за отчуждени от деня на влизане в сила на
дворищно-регулационния план. Това пряко вещнопрехвърлително действие, обаче, е
под условие, което има прекратителен характер, съгласно ТР № 3/1993г. Т.е.,
отчуждителното действие на регулационния план настъпва от момента на влизането
му в сила, но окончателното разместване на собствеността настъпва от момента, в
който този план бъде „приложен” , при наличие на предпоставките по чл. 33, ал. 1
и ал. 2 от ЗТСУ /отм./. Правната последица от доказано в съдебния процес отрицателно
обстоятелство - „неприлагане на регулация”, обуславя извода за отпадане на отчуждителното
действие на РП с обратна сила, като се счита, че с него не са придадени
съответните части по регулация от имот, собственост на едно лице - към друг
съседен имот, притежание на друго лице и имотните граници на двата имота се
възстановяват по първоначалното им местоположението преди регулацията, съгласно
разпореждането на чл. 33, ал. 1, изр. 1 от ЗТСУ /отм./.
Видно от Нотариален акт за право на собственост върху
недвижим имот, придобит по регулация №89, том 1 по н.д. №91 от 1991 г. на
нотариус при ЯРС (л. 32-33) Й., Г. и В. К. са придобили
по силата на дворищна регулация празно общинско дворно място от 54 кв.м., част
от което разположено видно от скицата към НА (на л. 33), по продължението на
североизточната граница на ПИ 4101 с ПИ 4100. Установява се от вече обсъдените
съдебни решения по чл. 7 от ЗВСОНИ, че проведената дворищна регулация, одобрена
със Заповед №I-А-797 от 17.08.1989 г. за ЗРП на кв. „Каргона“ е била
законосъобразна, поради което искът за възстановяване на собственост и за
прогласяване недействителността на гореупоменатия нотариален акт на Г.М. и В. Д. са били
отхвърлени. Не е спорно, а и от приложените по делото писмени доказателства (както
и от приложените към назначената експертиза комбинирани скици №3 и №4), се
установява, че оградата, изградена през 1995 г. е била съобразена с
регулационните линии на РП на кв. „Каргон“, одобрен със Заповед №I-А-335/14.04.1993
г., преповтарящ прокараните регулационни линии на ЗРП от 1989 г., приети по
време на ЗТСУ. Същевременно обаче от експертизата се установява, че
строителната линия, определена за изграждане на оградата и действително
изграденото на място отстои с 0, 46 м южно от регулационната граница на ПУП от
1993 г. Следователно планът не е приложен с построяването на оградата.
Но понятието приложен
дворищно-регулационен план се свързва с различни изходни предпоставки в
хипотезите на чл. 33, ал. 1 от ЗТСУ и чл. 33, ал. 2 от ЗТСУ в зависимост от
различията в основанията за изменение на влезлия в сила дворищно-регулационен
план. Хипотезата на чл. 33, ал. 2 от ЗТСУ визира изменение на дворищно
регулационния план на основание чл. 32, ал. 1, т. 1 и 3 ЗТСУ – в обществен
интерес във връзка с цели и нужди на градоустройството или защото не осигурява
възможност за целесъобразно застрояване по действащите строителни и технически
правила, норми и нормативи за архитектурно-градоустройствените изисквания,
което не е обусловено от незаконосъобразност на плана или несъответствието на
действителното положение, а на съображения за техническа и стопанска
целесъобразност, поради възникнали впоследствие нови нужди и обстоятелства.
Това налага да не се пререшават повторно въпросите за статута на дворищно
регулационните парцели, като разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗТСУ предвижда
опростена алтернатива за отпадане обратното действие - ако към датата на
откриване на производството по изменение на дворищната регулация придадените
имоти са били заети по законоустановения ред - чрез заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се части.
При изпълнени на това изискване парцелните граници по предходната регулация се
приемат за имотни граници, съобразно които ще се изработи новият план. В тази
връзка, видно от Нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот,
придобит по регулация №89, том 1 по н.д. №91 от 1991 г. на нотариус при ЯРС К. още към 1990 г. са заплатили стойността на
придобитите части по регулация с разписки от 15.10.1990 г. на ДСК-гр. Ямбол и
писмо контр. №9036 от 16.07.1990 г. на ДСК-Ямбол., към която дата и следва да
се приеме, че се е стабилизирало окончателното вещно-прехвърлително действие на
регулацията от 1989 г. При доказано
„приложение” на дворищната регулация, определените с нея парцелни граници на
имотите би следвало да се приемат за имотни такива при изработването на
следващия регулационен план, поради което е при изработването на РП на кв.
„Каргон“, одобрен със одобрен със Заповед №I-А-335/14.04.1993 г., планът е повторил
предвижданията от 1989 г.
След приемане на ЗУТ – 2001 г., законът зачита
регулационните граници на имотите по влезлите в сила и приложени
дворищнорегулационни планове като имотни граници (съгласно чл.15, ал.1 ЗУТ
урегулирани веднъж поземлени имоти не подлежат на последващо урегулиране), но
въвежда съществено различен режим за промяна на вътрешните регулационни граници
между поземлените имоти, като налага принципа на т.нар.„доброволна” регулация
(арг. от чл.15, ал.2, 3, 4 и 5 ЗУТ и ТР№3 от 2010 г. на ВКС) Подобни данни по
делото не се доказват, нито се твърдят от страните.
Въпреки приложената регулация от 1989 г. през 2005 г.
влиза в сила кадастрална карта, която не я ползва за основа, не зачита
предвидените отстояния от построената триетажна масивна сграда и в която, както
установява вещото лице по приетата по делото експертиза, границата на ПИ
87374.554.10 не е нанесена вярно. Последното междувпрочем се установява и в
рамките на гр. д. № 864/2013 г. на ЯРС,
по което е постановено Решение № 518/03.10.2013 г., с което е отхвърлен негаторния
иск на К. срещу ищците. Според вещото лице построената масивна ограда от север
на ПИ 87374.554.10 не навлиза в ПИ 87374.554.13, като материализираната на
място северна граница се намира на 0,91 м. от нанесената в КК линия на имотна
граница. Вследствие въпросната грешка в КК северната граница на ПИ 87374.554.10
трябва да се премести в ПИ 87374.554.13,
както е показано на комбинираната скица – от северо-изток с 0.13 м. , а от
северо-запад – 0.00 м.
След всичко това – със заповед № ТУ/0200038/13.07.2016
г. на Община Ямбол е одобрен проект за изменение на действащ ПУП за имота на
ответника, като е променено отреждането на имота в кв.17 по плана на гр. Ямбол
– „Каргон”, като от имот пл. №4100 за "паркинг” е отреден нов УПИ ХІІІ-13
- за „жилищно строителство” и са променени и вътрешно-регулационните линии
така, че да съвпадат с погрешните кадастрални граници от 2005 г. Независимо от
къде е произтекла грешката в изготвянето на кадастралната карта на кв.
"Каргон" (неточно заснемане, ползване на стар метод и т.н.),
последната е довела и до прокарване на погрешни регулационни линии, като в
крайна сметка границата между двата имота следва да бъде съобразена със
съществуващата на място масивна ограда.
По отношение възражението на въззивника касаещо
назначаване на допълнителна експертиза, следва да се има предвид, че последната
не е оспорена своевременно в съдебно заседание. Оспорването едва с въззивната
жалба се явява преклудирано.
Неоснователно е възражението за допуснато процесуално
нарушение на основание чл. 183 от ГПК, поради непредставяне на Строителен
протокол №104 от 1995 г. и Разрешение за строеж №340 от 1995 г. Съгласно чл. 183
от ГПК страната, която се позовава на писмени доказателства, може да представи
по делото заверени от нея преписи от тях вместо самите оригинали. Обикновено
преписите се заверяват от адвоката с “вярно”.
Но според чл. 183 ГПК заверката може да се извърши и от страната. Разликата е в
значението на удостоверяването - според чл. 32 от Закона за адвокатурата
заверените от адвоката копия имат значението на официално заверени преписи,
стига заверката да е извършена “в кръга на работата”, т.е. от адвокат,
упълномощен да представлява страната по делото, какъвто е и процесния случай –
двата оспорени документа са заверени за вярност от представилия ги пълномощник.
При това положение щом по делото е представен официално заверен препис (в т.ч..
заверен от адвокат), недопустимо е по реда на чл. 183 ГПК да се изисква за
констатация оригиналът, тъй като законът ги приравнява по значение. Ако
истинността на преписа бъде оспорена, каквато хипотеза не е била на лице пред
първата инстанция, оригиналът може да бъде представен от страната, но не и
изискан от нея в производството по чл. 183 вр. с чл. 190 от ГПК.
Неоснователно е и възражението на въззивника за
едностранчиво коментиране на доказателствата, фавориризране на страната на
ищците, както и предоверяване на експертизата и неподлагане на достатъчно
задълбочен коментар на представените от него доказателства. За извършени
нарушения в рамките на доказателствения анализ може да се говори само когато
съдът не е изпълнил процесуалните си задължения за обсъждане на
доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите
доказателствени източници; когато не е извършен анализ на събрани доказателства
от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна
съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са
ползвани части от експертизата на вещото лице, като са извадени от контекста на
цялостното заключение. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към
едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани.
Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига
да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и
отговарящи на обективната истина, което в случая е сторено от РС-Ямбол, който
достатъчно подробно е коментирал събраните по делото доказателства, при това в
светлината на доказателствените изводи, следващи от експертното заключение.
Предвид всичко гореизложено и поради това че за
вътрешни регулационни линии следва да се приемат имотните граници и че
кадастралната карта следва да отразява действителното положение и правилно разпространение
на пространствените предели на правото на собственост на ищците, предявеният
иск, намален до обема от 1,6 кв.м., представляващ реална част, заключена в
правоъгълен триъгълник погрешно в имот
ПИ с идентификатор № 87374.554.13, която част трябва да се измести от
север-изток с 0.13 м., а от север-запад с 0.00 м, по начина, показан на
комбинирана скица Приложение № 4 от заключение вх. № 9983/06.06.2018 г. на инж.
М. Г. В., е основателен, поради което и първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
На основание влязлото в сила решение на съда при
условията на обвързана компетентност, административния орган ще следва да се произнесе
по отстраняването на допуснатата грешка в КККР. В този случай административното
производство по изменение на ПУП, развиващо се по чл.134, ал. 2,т. 2 от ЗУТ ще
следва да бъде спряно– до приключване на производството по реда на ЗКИР. На
основание поправения кадастрален план, като последица ще следва да бъде изменен
впоследствие и влезлия в сила ПУП, изготвен на база поправената кадастрална
основа. Копие от влезлия в сила ПУП , с който се променят границите на ПИ
следва да се изпрати на Агенцията по геодезия, кадастър и картография (арг. от чл.136,
ал. 4 от ЗУТ).
Преценявайки доказателствата
по делото поотделно и в тяхната съвкупност, въз основа на направените по-горе
заключения, съдът счита, че правилно
първоинстанционният съд е приел ищцовата претенция за основателна и доказана в пълен
размер, съгласно направеното изменение на предявения иск, допуснато в о.с.з. на
20.09.2018 г., на основание чл. 214 ГПК.
Районният
съд, като е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и
законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната
жалба и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено в частта,
в която Г.П.К., П.Г.К., Г.Т.И. и М.К.И.
са собственици на реална част с площ от 1.6 кв.м., разположена
непосредствено до северната граница на собственият им имот с идентификатор ПИ
87374.554.10, която реална част е включена погрешно в съседния ПИ с
идентификатор № 87374.554.13 по начина показан на комбинирана скица Приложение
№ 4 от заключение вх. № 9983/06.06.2018 г. на инж. М. Г. В. (неразделна част от решението), а в останалата част,
в която се е произнесъл с втори диспозитив, с който е констатирал грешка в
кадастралната карта то 2005 г. относно същата граница - решението следва да
бъде обезсилено.
Ето
защо се налага и ревизиране на първоинстанционния акт в частта за разноските,
предвид това, че разпределението им е изрично оспорено с въззивната жалба. На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ЯРС е осъдил ответника да заплати на ищците
направените по делото разноски в общ размер от 1 220 лв. Съгл. чл. 78, ал. 4 от
ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на делото, а
производството по един от общо двете кумулативно съединени претенции поради
липса на правен интерес следва да бъде прекратено пред настоящата инстанция. На
ответника следва да бъдат присъдени разноски, съразмерно с прекратената част.
Пред първата инстанция ответникът се е защитавал (формално) срещу два иска,
като не е извършил разноски. Поради гореизложеното и на основание чл. 78, ал. 3
вр. с ал. 4 вр. с чл. 271, ал. 1 от ГПК
решението в частта за разноските следва да бъде отменено, като вместо
това ответникът бъде осъден да заплати на ищците сумата от 610 лв. При изхода
на спора пред въззивния съд, въззивникът няма право на разноски, тъй като
жалбата му следва да бъде отхвърлена. Въззиваемите страни са представили
доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение пред втората инстанция,
поради което следва да им бъдат присъдени извършените от тях разноски в размер
на 500 лв.
Водим от
горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение
№646/19.10.2018 г., постановено по гр.д. № 701/2018г. по описа на ЯРС, с което
първоинстанционният съд е приел за установено, отношение на ответника П.К., че
е налице грешка в КККР, одобрени със Заповед № РД-18-39/30.08.2005 г. на ИД на
АК относно границата между ПИ с № 87374.554.10 и ПИ № 87374.554.13 по отношение
на част с площ от 1.6 кв.м., която част неправилно е заснета към имот №
87374.554.13 по плана на гр. Я., която част трябва да се измести в ПИ
87374.554.13 - от север-изток с 0.13 м., а от север-запад с 0.00 м., както е
показано на комбинираната скица Приложение № 4 от заключение вх. №
9983/06.06.2018 г. на инж. М. Г. В., неразделна
част от решението като ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в тази част.
ОТМЕНЯ Решение
№646/19.10.2018 г., постановено по гр.д. № 701/2018г. по описа на ЯРС в частта
за разноските, в която П.К.К. е осъден да заплати на Г.П.К., П.Г.К., Г.Т.И. и М.К.И.
сумата 1 220 лв. деловодни разноски, като вместо това постановява:
ОСЪЖДА П.К.К. да заплати на
Г.П.К., П.Г.К., Г.Т.И. и М.К.И. сумата 610 лв., направени по делото разноски
пред първата инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК П.К.К. да заплати на Г.П.К., П.Г.К., Г.Т.И. и М.К.И. направените по
делото разноски пред втората инстанция в размер от 500 лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№646/19.10.2018 г., постановено по гр.д. № 701/2018г. по описа на ЯРС в
останалата част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при
условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.