Р Е Ш Е Н И Е
№
18.01.2019 г. гр.
Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, на oсми януари 2019
година в публично заседание в следния състав:
2. ТОНКА
МАРХОЛЕВА
секретар П.
У.
като
разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 344 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на Г.Ж.К.
с ЕГН ********** и Е.А.К.
с ЕГН **********,***, с адрес ил. "********" №*, вх. "*", ет. *, ап. ** чрез адв. Д.Н. *** с
адрес за призоваване: ул. "**********" №*, ет. *, кантора ** против
Решение №672/02.11.2018 г., постановено по гр.д. № 1545/2018г.
по описа на ЯРС, с което първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията
на ищците да се приеме за установено по отношение на Н.С.К., че последният им дължи поравно сумата от 15 000 лв. по
Договор за заем на парични средства от 20.11.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 06.03.2018 г. до окончателното изплащане, за които е издадена Заповед за
изпълнение № 683/13.03.2018г. по ч.гр.д. № 931/2018 г. на ЯРС.
С въззивната жалба решението на ЯРС се атакува изцяло като неправилно и необосновано, постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Въззивникът сочи, че първоинстанционният
съд е тълкувал неправилно представените по делото доказателства, като изрично
посочва, че анализът му на процесната разписка се изчерпвал с цитиране на част
от заключението на комплексната почеркова и техническа експертиза, поради което
не били разкрити действителните причини на установеното дописване на ред 5, 6 и
7. Съдържанието на този дописан текст било от ключово значение за установяване измамливите действия на ответника,
с които последният заедно с неговата съпруга въвели в
заблуждение ищците относно това, което подписват. Неправилно били кредитирани и
показаният на свид. К., без отчитане
на нейната пристрастност, като съпруга на ответника. Същевременно не са
кредитирани обясненията на ищцата К., която категорично отрича да е получавала
посочената в разписката сума. Въззивниците изтъкват, че за да се ползва
разписката с формална доказателствена сила, с каквато първоинстанционният съд я
е снабдил, последната следва да съдържа данни за основанието и размера на
задължението, кредитор, длъжник, време и място на плащане. След като се
установява, че основанието е дописано впоследствие, се сочи, че при тези
обстоятелства следва да се приеме липса на основание. Противоречие се съдържало
и в дължимата сума, изписана цифром и словом по различен начин, място липсвало,
а датата била дописана след подписите на страните. Допълнителни правни и
фактически съображения се излагат в подкрепа на твърденията за нередовност на
разписката. Допълва, че въпреки че ЯРС указал с доклада си, че в тежест на
ответника е да докаже верността на представената разписка, подобно доказване не
било проведено. Уточнява, че било прието пред първата инстанция, че между
страните нямало други договорни отношения, без да бъде отчетено
обстоятелството, че по силата на договора за заем, ответникът се задължил да
плаща по 230 лв. месечно в продължение на 23 месеца и чрез искането за разписки
на тези суми бил въвел ищците в заблуждение. Твърди се още, че ЯРС пропуснал да
коментира представения по делото Запис на заповед от 20.11.2015 г. с падеж
25.11.2017 г. Въззивниците възразяват срещу приложението на чл. 109 от ЗЗД по о тношение
на останалите 15 хил. лв. от първоинстанционният съд, въпреки че ищците са
заявили, че документът не бил върнат доброволно на ответниика. Изтъква, че
оригиналът н а договора е бил отнет от
ответника и съпругата му от дома на ищците, поради което и последните не могли
да инициират производтсво по чл. 417 от ГПК. Моли за отмяна на решението и в
частта, в която са присъдени сторените по в първоинстанционното производство
разноски.
В ОСЗ процесуалният представител на въззивника поддържа въззивната
жалба по изложените в нея съображения, като изтъква допълнителни аргументи във
връзка с това, че след твърдяното от ответника плащане на 14 300 лв. през
месец юли 2017 г., първоинстанционният съд приел, поради липса на спор от
последния, че през м. септември К. заплатил още 150 лв. (вместо дължимите 230 лв.
лихва по заема), а за м. октомври не било платено нищо. Оспорва се и
доказателствената стойност на представената разписка. Моли за присъждане на
разноски от първата инстанция, без да претендира такива в настоящото
производство.
Въззиваемата страна е уведомена за
постъпилата въззивна жалба на 23.11.2018 г., като в срока по чл. 263 ГПК е
постъпил отговор от Н.С.К., който моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно и на своя страна се противопоставя на
възраженията на ищците, релевирани чрез въззивната жалба. На първо място намира
формалната доказателствена сила на разписката за необорена, т.е. правилно ЯРС
приел, че ищците са получили сумата. Счита, че ако ответниците са твърдяли
наличие на други правоотношения между страните, са следвали да ги докажат.
Твърди още, че времето и мястото на
съставяне на разписката били установени от свид. К. и потвърдени от ищцата К. в ОСЗ. Във връзка с
презумпцията по чл. 109 от ЗЗД сочи, че оригиналите на договора за заем били
представени от ответника, а ищците не са доказали да са били получени
недоброволно. Освен това твърденията, че договорът за заем липсвал или бил
изгубен не били въведени своевременно. Моли за присъждане на разноски.
В ОСЗ процесуалният представител на
въззиваемата страна поддържа отговора на въззивната жалба, противпоставя се на
твърденията на въззивника, като сочи, че на практика пред първата инстанция
последният не е провел доказване на сочените от него факти, поради което моли
за потвърждаване на първоинстанционното решение, съотв. отхвърляне на
въззивната жалба. Претендира разноски пред втората инстанция, за които
представя списък.
Пред въззивната инстанция не са представени от
страните нови писмени доказателства.
След съвкупна преценка на събраните от
първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
Видно от
приложеното по делото г.д. №931 от 2018 г. на ЯРС на 06.03.2018 г. е подадено
заявление за издаване на заповед за изпълнение на осн. чл. 410 от ГПК. Издадена
е Заповед №683 от 13.03.2018 г. по чл. 410 от ГПК, препис от която е получена
от длъжника К. на 19.03.2018 г. Възражението му е подадено в срок (л. 14 - на
30.03.2018 г.), от където произтича
интереса му като кредитор за установяване на вземането по заповедта.
Безспорно е, че страните по делото са сключили Договор
за заем на парични средства от 20.11.2015 г. (л. 7; л. 14-15 вкл. по
г.д.№1545/18 г. на ЯРС), носещ неоспорените им подписи, нотариално заверени от
нотариус С. С., рег.№ 454 на НК. Видно от
съдържанието на последния ищците са предоставили 15 000 лв. в заем на ответника
Н.С.К., който от своя страна се е задължил да ги върне до 24 месеца по следния
начин: на 23 вноски по 230 лв., дължими всеки месец до 25-то число и една
последна вноска от 15 хил. лв., като договорът изпълнявал и функцията на
разписка за получената сума - обстоятелства, които са безспорни между страните.
Необичайният размер на лихвата в ОСЗ от 11.09.2018 г. ответникът лично е
обосновал с необходимостта му от оборотни средства. В същото заседание ищците
са заявили отказ от претенцията си за 310 лв. възнаградителна лихва, след което
спорът се е концентрирал върху плащането на последната вноска от 15 000 лв. В
тази връзка от представената от ответника разписка (в оригинал - л. 38), се
установява, че Н.К. е предал на Г.Ж.К. сумата от 14 300 лв., обозначена и словом
като „четернадесет и триста”, като под
изявлението са положени подписите на Е. и Г. К. и същевременно с различна мастилена паста в
междуредието е дописано, че сумата се предава "по Договор, сключен на 20.11.2015 г." и под подписите на
ищците е записана дата - "09.07.2011
г". След като ищците са оспорили подписите си под разписката, ЯРС е
открил производство по чл. 193 от ГПК, разпределил е доказателствена тежест и е
назначил комплексна почеркова и техническа експертиза, приета по делото. В
отговор на поставените задачи, вещото лице е заключило (след направеното уточнение от ОСЗ от 23.10.2018 г.), че
поставените подписи не са имитирани или технически подправени. Експертът е
констатирал също, че действително е на лице дописване на текста, чието
мастилено изражение видимо се различава от останалата част, съдържаща се в
разписката, както и че целият текст върху разписката е изписан от едно и също
лице, без обаче да може да отговори кога е била добавена дописаната част, както
и да конкретизира авторът й, поради липса на сравнителен материал.
В ОСЗ от 23.10.2018 г. е разпитана свидетелката П.К., съпруга на
ответника, от показанията на която се установява, че тя е изготвила разписката
за получаване на сумата от 14 300 лв., когато на 09.07.2017 г. заедно с
ответника са посетили дома на ищците, за да им върнат парите. Свидетелката
твърди, че Е.К. я е приканила да напише процесната разписка, като за целта й
донесла лист и химикали. След написването на текста, К. е поискал да се допълни
основанието на плащането и датата. Допълва, че ищците са преброили парите пред
тях и са подписали разписката. Второто посещение в дома им е било в средата на
м. август, когато им изплатили остатъка от 700 лв., при което ищците им върнали
оригинала от договора и записа на заповед.
В същото заседание ищцата К. е дала обяснения като
веднъж е потвърдила, че тя е дала жълтия лист и химикалите на свид. К., за да напише разписката и тя й е казала да пише,
като "мисли", че се е
подписала лично под текста, както и че е викнала сина си от другата стая, за да
положи и той подписа си. Същевременно ищцата отрича получаването на сумата, а
впоследствие и в продължението на същите обяснения отрича и подписването на
разписката.
Досежно свидетелските
показания настоящият състав намира, че последните следва да се преценяват през
призмата на заинтересуваността на свидетелката К. от тезата на ответника
- неин съпруг. Това не означава, че показанията й следва да бъдат игнорирани изначално,
без преценка в съвкупност и съпоставка с останалия доказателствен материал по
делото съгл. чл. 172 от ГПК. Обясненията на ищцата К., макар и несъбрани при
спазване на реда по чл. 146 от ГПК, също се ползват с доказателствена стойност,
като информативното им съдържание, касаещо предмета на доказване, също следва
да бъде ценено при съобразяване с оглед всички останали обстоятелства по делото
съгл. чл 175 от ГПК.
При така
очертаните насрещни твърдения, въпросът от съществено, по смисъла на чл. 17 от ГПК,
значение по предмета на спора, пренесен пред въззивната инстанция, се
концентрира върху доказателствената стойност на разписка за получена сума по
договор за заем, съдържаща добавки между редовете.
Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на
страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си,
регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и
интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания
по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при
произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд
е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за
правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка по същество - атакуваното решение се прецени
за правилно. Изложените от ЯРС подробни мотиви се споделят и на основание чл. 272
ГПК настоящият съдебен състав препраща към тях.
Фактическият
състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД,
се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството
по иска за връщане на предоставената на заем сума, респ. по установителния иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1. съгласие на страните
за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със
задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 2. реално
предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от
фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане
на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване,
като доказателствената тежест се носи от ищеца - заемодател. В конкретния
случай и както вече бе изяснено, не се спори за това, че сумата от 15 хил. лв.
е била предоставена на Н.К. със задължение за последният да я върне в срок до
20.11.2017 г. Ответникът от своя страна следва да проведе насрещно доказване на
своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече
благоприятни правни последици. С тази цел пред първоинстанционния съд
ответникът е релевирал възражение за плащане на заетата сума, за доказването на
което е предоставил два писмени документа - разписка (л. 37) и оригинал от договора за
заем от 20.11.2015 г. (л. 14-15 вкл.), за който твърди, че му е върнат
доброволно от ищците. Твърдението му е скрепено с предвидената в чл. 109 от ЗЗД
презумпция, която предпоставя необходимостта от провеждане на обратно доказване
от страна на ищците за това, че оригиналът от документа не му е върнат
доброволно.
По отношение на първия документ, разписката, пред ЯРС
е било открито производство по чл. 193 от ГПК, предвид оспорване на нейната
автентичност от ищците, в рамките на което правилно ЯРС е възложил в тяхна
тежест доказването на обстоятелството, че документът не носи техните подписи,
за което е била назначена графологическа експертиза. С оглед констатациите на
експерта, касаещи действителната принадлежност на подписите на ищците, в
решението, имащо в тази част характер на определение, правилно е обявил, че
оспорването на разписката не е доказано. Разписката се предоставя от кредитора
на длъжника и доказва изпълнението на задължението съгласно чл. 77, ал. 1 ЗЗД.
Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1
ЗЗД разписката служи винаги като доказателство за сключването му и за
изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена
парична сума. В случая неоснователни се явяват възраженията на въззивника за
това, че ЯРС неправилно е съобразил състоянието на текста в разписката,
значението на дописаните редове, в аспекта на свиделските показания на
съпругата на К.. Обект на оспорване е частен свидетелстващ документ, който
предвид неуспешното му оспорване, се приема, че носи подписа на страната, чрез
който последната е удостоверила неизгодни за себе си факти, а именно - връщане
на сумата от 14 300 лв. по договор за заем от 20.11.2015 г. Следователно
разписката се ползва с обвързваща формална доказателствена сила. Действително и
както е видно от съдържанието на последната и с невъоръжено око се откриват
дописани редовете 5, 6 и 11. Съгласно чл. 178, ал. 2 ГПК обаче, съдът следва да
цени доказателствената сила на документа, в който има добавки между редовете и
други външни недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. В случая
първоинстанционният съд не е коментирал показанията на свид. К. изолирано от останалата доказателствена съвкупност, а
напротив - последните са обсъдени на фона на признанието на ищцата К., че тя
лично е дала листа и химикалите на св. К. и последната е написала разписката по нейно
предложение и в нейно присъствие. Доказателства за твърденията, касаещи
въвеждане в заблуждение на К. от страна на К. не
са били представени. При все усърдието, с което пред гражданския съд се
поддържа тезата за наличие на "измамливи
действия" спрямо ищците, не се установява и последните да са сезирали
компетентните правозащитни органи. Нелогичният процесуален ход на представителя
на ответника да иска на основание чл. 183 от ГПК изключване на договора за заем
от доказателствата по делото, същевременно представяйки и двата оригинала от
който, не може да се тълкува в материалноправен аспект във вреда на
представлявания - като индиция за наличие на измамливи действия или
недоброволното му връщане от страна на ищците.
По отношение съдържанието на разписката се твърди от
въззивника, че последното е непълно, което води до нередовността на последната.
Действително за да се ползва разписката с
доказателствена сила за погасяването на дълга, то в нея следва да са посочени
фактите, релевантни за точното, с погасителен ефект изпълнение на задължението.
Кои обстоятелства са достатъчни, за да се приеме, че е удовлетворен
кредиторовия интерес, е въпрос на конкретна преценка. Мястото на плащане никога
не е било меродавно с оглед индивидуализация на изпълнението (погасяването на
парично вземане). Аргументи в подкрепа на това се съдържат в чл. 68, б.
"а" от ЗЗД, който определя местоизпълнението при парични /носими/
задължения - по местожителство на кредитора, както и чл. 536, ал. 3 от ТЗ,
който предвижда, че ако в записа на заповед не е посочено място на плащане, за
такова се приема мястото на
издаването. Датата на разписката е поставена след подписите на
ищците, което също не води до опорочаване на документа, тъй като не се касае за
случай съгл. чл. 25, ал. 1 ЗН вр. с чл. 42, б. „б” ЗН. Индивидуализацията на кредиторите и платеца
е надлежна и безспорна. По отношение на основанието за плащане дори и да се
приеме, че доказателствената стойност на разписката е до известна степен
компрометирана, предвид установеното дописване, то правилно от ЯРС е прието, че
при липса на твърдяни/доказани други правоотношения, действащи между страните и
при установено само едно задължение за престиране на пари, плащането от
длъжника на цялата или на част от сумата, доказва погасяване именно на този
дълг, независимо дали кредиторът е направил изрично отбелязване по чл. 77, ал.
3 ЗЗД. Неоснователно е в тази връзка възражението на въззивника за наличие на
действащ запис на заповед между страните. Последният е изключен от
доказателствената съвкупност по делото (л. 29 в ОСЗ от 11.09.2018 г.), поради
което ЯРС правилно не го е подложил на анализ. За пълнота на изложението следва
да се отбележи, че дори и записът на заповед да беше приет по делото, предвид
изричното признание на ищците в становище от 10.09.2018 г. (л. 22), че
последният касае същото задължение по договора от 20.11.2015 г., не би могло да
се приеме, че се касае за съвсем отделно правоотношение, съществуващо между
страните, предвид обезпечителния характер на ценната книга и въведената връзка
с каузалното правоотношение. Изплащането на възнаградителната лихва в размер на
230 лв. месечно за срок от 23 месеца също представлява акцесорно вземане по
същия договор, поради което следва да се приеме за правилен изводът на
първоинстанционния съд за наличието на едно доказано между страните
правоотношение, по което е било отнесено процесното плащане от 14 300 лв.
Плащането на останалите 700 лв. до пълния дължим
размер на главницата от 15 хил. лв. също правилно е било прието за доказано
вследствие връщане оригинала от документа, инкорпориращ заемното
правоотношение. Твърди се за житейски нелогично документът да не е бил изискан
при плащането на голямата сума от 14 300 лв., а едва при възстановяването на
остатъка от 700 лв. При плащане на едно задължение длъжникът има право да иска
връщане на документа за дълга по същия начин, както и да иска разписка. Двете
права съществуват заедно, могат да бъдат упражнени кумулативно. При частично
плащане въпрос на избор е кой похват ще бъде използван. Презумпцията по чл. 109
от ЗЗД за доброволно връщане на документа за дълга не може да бъде оборена с
аргумент от житейската логика. Поради това и правилно ЯРС е възприел, че щом
оригиналите от договора за заем се намират у ответника, до дългът по него е
надлежно погасен. Ищците е следвало да установят
възраженията си, свързани с конкретните отношения длъжник- кредитор.
Негативният за въззивниците резултат е следствие от приетите за установени в
процеса факти и обстоятелства и преценката на съда доколко и как страните са се
справили с доказателствената си тежест.
Районният съд, като е достигнал до същите правни изводи, е
постановил едно правилно и законосъобразно решение, което не страда от
пороците, визирани във въззивната жалба и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК,
следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото пред
въззивната инстанция, въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на
въззиваемата страна, сторените от последната разноски по делото в размер от 700
лева.
Водим от горното и на основание
чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №672/02.11.2018 г., постановено по гр.д. № 1545/2018г. по описа на ЯРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивниците на Г.Ж.К.
с ЕГН ********** и Е.А.К.
с ЕГН **********,***, с адрес ил. "**********" №*, вх. "*", ет. *, ап. ** чрез адв. Д.Н. *** с
адрес за призоваване: ул. "**********" №*, ет. *, кантора ** да
заплатят на Н.С.К. ***, ЕГН ********** сумата от 700 лв.
/седемстотин лева/, представляваща разноски, направени пред настоящата
инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от съобщението на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.