В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на петнадесети януари 2019 година в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ ИВАНОВ

2. ТОНКА МАРХОЛЕВА

секретар Л. Р.

като разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 295 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на И.Д.И., с ЕГН ********** и адрес ***, подадена чрез пълномощника адв. С.А.Т. ***, с адрес за призоваване: гр. Я., ул. " *********" №*, ет. *, кантора №** против Решение №401/20.06.2018 г., постановено по гр.д. № 471/2018 г. по описа на РС-Ямбол, с което първоинстанционният съд е уважил изцяло ищцовата претенция, като е обявил за относително недействителен спрямо "Алианц банк България” АД сключения между И.Д.И. и З.Г.И. брачен договор с нотариална заверка рег.№ 4080/20.10.2016 г. на подписите и рег.№ 4081, том І, акт № 126/20.10.2016 г. на съдържанието, на нотариус рег.№ 587 с район ЯРС, вписан в Службата по вписвания-Ямбол с вх.рег.№ 8471/2016 г., том 8, п. 42, в частта му по чл. 5, с която е извършено дарение на 1/2 ид.ч. от недвижим имот, представляващ СО в сграда с идентификатор № 87374.547.10.7.90 по КККР на гр. Я., който обект се намира в сграда № *, разположена в ПИ с идентификатор № 87374.547.10, със застроена площ на апартамента 58, 57 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня, коридор и сервизни помещения, с административен адрес: град Я., ж.к. "*****" № **, вход „*”, етаж *, ап. № **, при граници на обекта: на същия етаж - № 87374.547.10.7.113 и № 87374.547.10.7.91, под обекта - № 87374.547.10.7.87 и над обекта - няма, ведно с прилежащото избено помещение № 14 с полезна площ от 2,49 кв.м., при граници: мазе № 13, мазе № 15 и коридор, ведно с 0,67 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена.

ЯРС е осъдил ответниците И.Д.И. и З.Г.И. да заплатят на "Алианц банк България” АД направените по делото разноски в размер на 1 410,19 лв.

С въззивната жалба решението на ЯРС се атакува изцяло като неправилно, постановено при непълен доказателствен анализ и нарушения на материалния закон. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички ответни възражения, като въззивникът се противопоставя на изводa за наличие на знание и намерение за увреждане на кредитора, които следвало да бъдат предмет на доказване във всеки конкретен случай, с оглед особеностите в контекста на извършеното разпореждане. Изтъква се, че наличието на разпоредителна сделка в момент, в който прехвърлителят е имал качеството на длъжник, не доказвало само по себе си намерение за увреждане. Въззивникът твърди още, че посредством договора за дарение съпрузите-ответници са уредили имуществени отношения с личен характер помежду си. Възразява, че заключение за знание за увреждане не може да бъде направено само поради наличието на действаща облигационна връзка с банката, а именно - договорът за кредит, който към момента на разпоредителната сделка не бил обявен и за предсрочно изискуем. Ищецът се снабдил с изпълнителен лист срещу съпрузите едва на 25.01.2017 г., докато брачния договор датирал от 20.10.2016 г. , т.е. три месеца преди кредиторът да потърси удовлетворяване на правата си по съдебен ред. Наличието на знание за увреждането на кредитора се оспорва и с аргументи, касаещи предназначението на брачния договор да уреди не само имуществените отношения между съпрузите, а и тези по повод евентуален бъдещ развод, поради което чл. 5 не следвало да се тълкува изолирано от останалите клаузи. Заявена е и претенция за присъждане на сторените в двете инстанции разноски.

Въззиваемата страна "Алианц банк България” АД е уведомена за постъпилата въззивна жалба на 02.10.2018 г., видно от отбелязването върху съобщението, чрез процесуалния й представител адв. Т., която в срока по чл. 263 ГПК е депозирала писмен отговор на въззивната жалба. В отговора се противопоставя на доводите на въззивника по отношение липсата на знание за увреждане на кредитора. Твърди се, че качеството кредитор възниква от момента на усвояване на кредита, без значение дали вземането е ликвидно или изискуемо, или е на лице неизпълнение, като е достатъчно последното да е действително и непогасено. Счита за правилни изводите на първоинстанционния съд за това, че увреждане винаги е на лице, щом длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или някак затруднява удовлетворяването на кредитора. Сочи още, че знанието на длъжника за увреждане се установява от знанието за наличие на договор за кредит, докато знание на третото лице-приобретател в случая не се изисква, предвид безвъзмездния характер на сделката. Уточнява, че ответниците не са ангажирали доказателства, от които да е видно, че последните разполагат с достатъчно друго имущество, от което банката да се удовлетвори и допълва, че целта на дарението и намерението за увреждане са неотносими, тъй като не е на лице фактическият състав на ал. 3 на чл. 135 от ЗЗД. Моли за потвърждаване на решението на първоинстанционния съд като правилно и законосъобразно и за присъждане на разноски пред настоящата инстанция.

Пред въззивната инстанция не са представени от страните нови писмени доказателства.

След съвкупна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Въззивникът И.Д.И. е страна по договор за потребителски кредит №ПД-40083, сключен с „Алианц Банк България“ АД, носещ неоспорените подписи на страните, правоотношенията във връзка с (не)изпълнението на който разкриват следната хронологична последователност:

На 02.12.2014 г. е сключен процесния договор за кредит с главница в размер от 50 000 лв. и срок за погасяване – до 25.11.2017 г., придружен с погасителен план на анюитетни вноски, обезпечен с поръчителство, учредено в полза на банката от „Изгрев-ГИ-Иванови и СИЕ“, представлявано от кредитополучателя И.. Не е спорно по делото, че банката е изпълнила задължението си по отпускане на паричните средства в уговорените по договрите срокове (на 04.12.2014 г.), които са били изцяло усвоени от ответника И..

Не се спори по делото, че въззивникът е изпаднал в забава, като е спрял да погасява месечните вноски от 25.05.2016 г. От приложеното уведомление от 10.01.2017 г., получено от И. на 11.01.2017 г. (л. 10 по гр.д. №250 от 2017 г.), се установява, че банката е обявила кредита за предсрочно изискуем, след което е пристъпила към принудително изпълнение на остатъка от вземането по кредита. За целта е образувано ч.гр.д.№ 250/2017 г. на ЯРС срещу кредитополучателя и поръчителя „Изгрев-ГИ-Иванови и сие” ООД-Ямбол за сумата 27 009,36 лв., по което на осн. чл. 417, т. 2 и чл. 418 от ГПК е издадена Заповед за изпълнение №154 от 24.01.2017 г. и изпълнителен лист от 25.01.2017 г. По молба на ищеца от 06.02.2017 г. до ДСИ при ЯРС е образувано приложеното изп.дело № 200/2017 г. срещу първия ответник и „Изгрев-ГИ-Иванови и сие” ООД-Ямбол, в рамките на което кредитополучателят е получил покана за доброволно изпълнение на 16.02.2017 г., срещу която възражение не е постъпило, поради което заповедта за изпълнение е стабилизирана и влязла в сила.

Видно от представената по делото справка от Община Ямбол рег.№ 2801-08834 от 18.05.2018 г. ответниците по делото И. и З. И. са съпрузи, чиито брак е сключен на 06.11.1983 г.

Видно от чл. 5 на представения по делото Брачен договор с нотариална заверка рег.№ 4080/20.10.2016 г. на подписите и рег.№ 4081, том І, акт № 126/20.10.2016 г. на съдържанието, на нотариус рег.№ 587 с район ЯРС, съпрузите са прекратили имуществената общност върху апартамент в ж.к. „**********“, избирайки режим на „разделност“ занапред, като е извършено дарение на 1/2 ид.ч. от СО с идентификатор № 87374.547.10.7.90 по КККР на гр. Ямбол.

Не се спори между страните, с оглед изрично формулираното признание на ответника И., че към момента на сключване на брачния договор, банката е имала качеството кредитор спрямо него.

Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

При преценка по същество - атакуваното решение се прецени за правилно. Изложените от ЯРС подробни мотиви се споделят и на основание чл.272 ГПК настоящия съдебен състав препраща към тях.

За да се уважи Павловият иск, е необходимо кумулативното наличие на изискуемите предпоставки на закона, съгл. чл. 135, ал.1 от ЗЗД за обявяването на недействителността на извършените от ответниците (съпрузи) действия, които са: 1. Иищецът да притежава качеството кредитор с действително възникнало и непрекратено вземане спрямо ответника, без да е необходимо да е ликвидно или изискуемо. Това вземане на кредитора трябва да е възникнало преди извършването на действието, чието обявяване за недействително се иска. 2. Да е налице увреждащо кредитора действие.; 3. Да е налице знание за увреждане. Третата предпоставка за възникване правото да се иска да бъдат обявени за недействителни действията на длъжника има субективен характер и е сложена в зависимост от това, дали действието е безвъзмездно или възмездно. В конкретния случай правото възниква щом длъжника е знаел за увреждането, без да е необходимо третото лице, с което е договарял да е имало подобни субективни възприятия, тъй като атакуваният договор е дарение.

Налице са всички предпоставки на закона за уважаване на Павловия иск, а именно:

На първо място, безспорно се установи, че "Алианц банк България” АД има качеството на кредитор спрямо въззивника И.И.. В производството по настоящото дело съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, освен ако не е отречено със сила на пресъдено нещо. Не само, че процесното вземане съществува, но и страните не спорят за това. Кредиторовото качество по въпросното притезание е възникнало със сключването и изпълнението от страна на банката по процесния договор за потребителски кредит и с усвояването на главницата по него от длъжника И., следователно – преди 20.10.2016 г. (датата на дарението). Правото на кредитора да иска обявяването за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника е предпоставено от наличието на действително вземане, без да е необходимо то да е изискуемо и ликвидно. Възникването на това право не е обусловено и от установяване на вземането с влязло в сила решение. Следователно и предвид релевираното възражение в тази насока, следва да се има предвид, че без значение се явява кога кредиторът е прибегнал към принудително изпълнение, дори кога е обявил целия кредит за предсрочно изискуем. Меродавна е датата на придобиване качеството кредитор, предхождащо увреждащата разпоредителна сделка, за което и предвид съдържащото се признание във въззивната жалба, не съществува спор.

Досежно факта на увредата следва да се вземе предвид следното :

Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Винаги при прехвърляне на имот чрез дарение, безвъзмездно, независимо, че последното е инкорпорирано в брачен договор, имуществото на длъжника намалява, без оглед получаване на насрещна престация Поради това вследствие дарственото разпореждане, при което винаги е на лице намаляване на актива на длъжника, от който кредиторът може да се удовлетвори, винаги е на лице и увреждане. Без значение е, дали длъжникът притежава друго имущество, от което кредиторът да се удовлетвори, тъй като оспорената сделка страда само от относителна недействителност, която лесно може да се преодолее, когато длъжникът погаси задължението си. Поради това твърдения за наличие на достатъчно друго имущество или дори свръхобезпечаване на вземането, не дават основание да се приеме, че не е налице увреждане. Длъжникът не разполага с възможността да предлага алтернатива на кредитора срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи изпълнение или дали би представлявало затруднение за ищеца удовлетворяването му след сделката. Законът не позволява на длъжника да извършва подобна преценка и именно затова той не разполага с възражение, че притежава и друго имущество или такова за размера на обезпечението. Право единствено на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от имуществото на длъжника. Право на добросъвестния длъжник е доброволното и своевременно изпълнение. Предвид изложеното, доводи, касаещи наличието на друго имущество, са неоснователни.

Относно знанието за увреждане: Длъжникът знае за увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на кредитора. Както правилно е преценил първоинстанционният съд, несъмнено е, че И. е знаел, че с извършване на дарението ще увреди интересите на своя кредитор, като намали имуществото си, което служи за удовлетволяване на вземането му, а предвид безвъзмездността на договора, не е необходимо да се установява знанието на съпругата му. Не е необходимо да се изследва наличието на общо намерение за увреждане, тъй като в случая не на лице хипотезата, предвидена в ал. 3 на чл. 135, според която увреждащата сделка е извършена преди възникване качеството кредитор. Във въззивната жалба са изложени подробни съображения за това, че наличието на знание за договора за кредит към момента на разпореждане не означавало само по себе си знание за увреждане. Възражението е неоснователно. Всяко отчуждаване на имущество на длъжника намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. Отменителният иск по чл. 135 ЗЗД е основателен, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или извършва други правни действия, с които се създават трудности за удовлетворение на кредитора, в т. ч. опрощаване на дълг, обезпечение на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и др. Длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане, поради това когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него (арг. от Решение №93/28.07.2017 по дело №638/2016 на ВКС).

Предвид всичко изложено по-горе, се налага извода, че в са налице изискуемите от закона предпоставки за уважаване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съответно за потвърждаване на първоинстанционното решение.

Районният съд, като е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани във въззивната жалба и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено.

При изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът няма право на разноски, тъй като жалбата следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №401/20.06.2018 г., постановено по гр.д. № 471/2018 г. по описа на РС-Ямбол

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.