В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на тринадесети ноември 2018 година в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИН КЮЧУКОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. НИКОЛАЙ ИВАНОВ

2. ТОНКА МАРХОЛЕВА

секретар Л. Р.

като разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 264 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба на И.И.С. с ЕГН ********** и К.Н.С. с ЕГН ********** ***, подадена чрез пълномощника адв. А.П.Т. с адрес *** против Решение №315 от 18.05.2018 г., постановено по гр.д. № 4381/2017 г. по описа на ЯРС, с което първоинстанционният съд :

1. на основание чл. 108 от ЗС е приел за установено спрямо ответниците И. и К. С., П.Л.Р. и Н.В.В., че Л.Н.Г. и П.И.Г. са собственици на 20/357 ид.ч., а Л.Н.Г. и М.Н.Б. са собственици на 337/357 ид.ч. от ПИ с идентификатор № 87374.540.149 по КККР на гр. Ямбол, с площ от 357 кв.м. със стар идентификатор № 2434, съставляващ УПИ X-2100 в кв.75 по стар план на гр. Ямбол, при съседи: ПИ с идентификатори № 87374.540.148, № 87374.540.138, № 87374.540.140 и № 87374.540.150, като е осъдил И. и К. С., П.Л.Р. и Н.В.В. да предадат на ищците владението върху гореописания имот.

2. на основание чл. 109 от ЗС е осъдил ответниците И. и К. С., П.Л.Р. и Н.В.В. да премахнат изградената ограда, представляваща мрежа с бетонни колове намираща се в гореописания ПИ с идентификатор № 87374.540.149 по КККР на гр. Ямбол.

ЯРС е осъдил ответниците да заплатят на ищците и сумата от 900 лева, представляваща направените от последните разноски по делото.

Впоследствие и по реда на чл. 247, ал. 1 от ГПК по молба на ищците ЯРС е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението си в частта по претенцията по чл. 108 от ЗС, като:

1. е приел за установено спрямо ответниците И. и К. Станилови, П.Л.Р. и Н.В.В., че Л.Н.Г. и П.И.Г. и М.Н.Б. са собственици на 7,20/357 идеални части от ПИ с идентификатор № 87374.540.149 по КККР на гр. Ямбол, целият с площ от 357 кв.м., с адрес гр.Ямбол, ул. "Страхил" № 56, с трайно предназначение на територията : урбанизирана и НТП: ниско застрояване до 10 м., при съседи: ПИ№ 87374.540.150, № 87374.540.138, № 873.540.140, представляващи реална част с площ от 7,20 кв.м., която реална площ представлява конфигурация на правоъгълен триъгълник, с катет от към улица „Страхил" в гр.Ямбол, навлизащ в ПИ на ищците и отнемащ от лицето на парцела им 0.90 кв.м. и катет по границата на имотите с дължина 16.00 м. и е осъдил И. и К. С., П.Л.Р. и Н.В.В. да предадат на Л. и П. Г. и М.Н.Б. владението на описания по горе имот.

С въззивната жалба решението на ЯРС се атакува изцяло като неправилно, постановено при липса на съвкупна преценка на всички събрани доказателствени средства. Изложени са съображения, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че както титулите за собственост на ищците, така и титулите за собственост на ответниците, са съставени от 1958 г. насетне - много преди да е била одобрена действащата КК - при действието на предходни КП. Сочи се за неправилно да се преценя предметния обхват на една прехвърлителна сделка за поземлен имот като границите на прехвърлената собственост се определят, не по плана, действал към момента на сключването на конкретната сделка, а по последващ план. Поради това съдът неправилно бил изключил от обхвата на своята преценка изнесените от вещото лице данни за действалите във времето предходни кадастрални и регулационни планове, именно по които е била придобивана собствеността върху дворните места. Жалбоподателите сочат още, че първостепенният съд придал на действащата КК доказателствена стойност, каквато тя няма. В подкрепа излагат, че са представили акт за констатирана грешка при отразяването на кадастралната граница между двата имота, към който акт било приложено и геодезическо заснемане, отразяващо съдържанието на тази грешка. Признават, че процедурата не е проведена докрай, но възразяват срещу липсата на обсъждане от страна съда на доказателства за наличие на грешно кадастрално отразяване на границата между двата имота. Твърди се още, че съдът не е съобразил, че кадастралното отразяване на границите на един имот няма никакво вещноправно действие. Изтъкват, че след придобиването на процесния имот с НА от 1958г. от бащата на ответницата, ищците не представят доказателства за нито една последваща сделка, която да ги легитимира като собственици на процесния терен, а изнесените пред съда данни за последващите, след 1958г. кадастрални и регулационни планове също не сочат на осъществено в полза на ищците придобивно основание. В жалбата са развити подробни съображения за погрешното приложение на материалния закон, произтичащо от несъобразяване на назначената по делото СТЕ, проследяваща действащите за процесния имот регулационни и кадастрални планове. Акцентира се върху това, че дори и да се приеме, че процесният терен е бил предмет на отчуждително действие по силата на действал ЗРП, то след като такъв ЗРП няма приложен, това отчуждително действие е прекратено по силата на § 8 от ПР на ЗУТ, поради което ищците не могат да се легитимират като собственици на терена. На следващо място жалбоподателите излагат съображения в подкрепа на възражението си за придобиване на процесната част от имота по давност. Считат за неправилни изводите на първоинстанционния съд за това, че процесният имот не може да се придобие по давност като придаваем по регулация, тъй като придобиването по давност водело до разминаване на имотните и регулационни граници, които следвало да съвпадат, а такава промяна в границите можело да стане само със съгласие на страните. Намират за неправилна преценката на съда и на събраните по делото свидетелски показания досежно давността, тъй като не били обсъдени противоречията между двете групи свидетели. Изтъкват изграждането на оградните колове, които не били местени от 1990 г. като безспорно доказателство, сочещо за наличие на намерение за владение. Уточняват също, че с цел осигуряването на достъпа до гаражите и за паркиране на лек автомобил пространството между къщата на ответниците и коловете по границата с имота на ищците е било циментирано, при това и съгл. показанията на зетя на ищцата, поне от 90 година настилката не била променяна. Освен това всички свидетели били единодушни за наличието на повече от 10 години преди завеждане на делото на металната гаражна врата. По отношение на противоречието за това имало ли е оградна мрежа и от кога датира тя изтъкват, че актът за установяване на грешка е от 2011 г., оградата е отразена в него, а това опровергавало твърденията на ищцовите свидетели за ограда, изградена от 2014г. Сочи се, че двете страни са се снабдили със строително разрешение за ограда преди повече от 10 години, а ответната страна е ползвала без възражения от страна на ищците процесният терен за автомобилен достъп като го е циментирана, изключвайки по този начин ползването за земеделски нужди на терена от ищците. Във връзка с тежестта на доказване в процеса, жалбоподателите твърдят, че ищците следвало да докажат, че след 1958 г. (моментът, в който праводателят на жалбоподателите придобива имота) са придобили собствеността върху този терен, било поради наличието на последваща прехвърлителна сделка, било по силата на отчуждително действие на ЗРП, било по давност, ако са налице предпоставките за валидно осъществено давностно владение, за което доказателства не били представени.

Молят за отмяна на решението на първоинстанционния съд като неправилно и за присъждане на разноски пред двете инстанции.

Постъпила е и въззивна жалба от И. и К. С.в срока по чл. 247, ал. 4 вр. с чл. 259, ал. 2 от ГПК срещу решение №509 от 26.07.2018 г. по гр.д.№4381 от 2017 г. на ЯРС, с което първоинстанционният съд на основание чл. 247, ал. 1 от ГПК е коригирал диспозитива на първоначалното решение. Във въззивната жалба се твърди наличие на противоречие в диспозитива между идеални и реални части и принадлежността им. Освен това се сочи, че в проекта си за доклад първостепенният съд приел, че е предявена искова претенция за реална част, а при условия на евентуалност и за идеална част от имота на ищците. Изтъква се, че при това положение съдът, без да остави без уважение главния иск, се е произнесъл и по евентуалния. Поддържат всички останали възражения, направени с началната въззивна жалба.

Въззиваемите страни са уведомени за постъпилата въззивна жалба на 05.07.2018 г., видно от отбелязването върху съобщението, чрез процесуалния им представител адв. Й., която в срока по чл. 263 ГПК е депозирала писмен отговор на въззивната жалба. В отговора, ищците пред първостепенния съд се противопоставят на доводите във въззивната жалба по отношение погрешното придаване на доказателствена стойност на КК, каквато тя нямала. Считат, че правилно ЯРС бил взел предвид влязлото в сила решение на административния съд, както и че актът за констатирана грешка в кадастралната граница всъщност представлявал едно започнато, но недовършено производство. Считат, че първоинстанционният съд правилно е уважил претенцията им по чл. 108 от ЗС, като молят решението му да бъде потвърдено. Излагат собствен анализ на доказателствата, събрани пред първата инстанция инстанция, както и на правните изводи на ЯРС. Молят за присъждане на разноски пред настоящата инстанция.

В срок е депозиран и отговор на въззивната жалба срещу решение №509 от 26.07.2018 г. за поправка на очевидна фактическа грешка. С отговора се излагат твърдения за липса на недопустимо смесване между идеална и реална собственост. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено.

В съдебно заседание от въззивниците, редовно и своевременно призовани, се явява И.С. заедно с процесуалния представител адв. Т., който поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Иска отмяна на атакуваното решение и съответно отхвърляне на предявения иск. Акцентира върху това, че спорният терен се намира непосредствено до порталната входна врата, а в края на имота от повече от 30 години бил на лице гараж, като изместването на оградата към къщата би направило невъзможен достъпа до него. Заявява претенцията за присъждане на разноски за двете инстанции.

В съдебно заседание въззиваемите, редовно и своевременно призовани, не се явяват, но се представляват от процесуалния представител адв. Й., която заявява становище за неоснователност на въззивната жалба и иска потвърждаване на атакуваното решение. Не претендира разноски.

След преценка на оплакванията по жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото, Окръжният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от легитимирани страни, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на обжалване акт и в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При извършената служебна проверка, въззивният съд намери атакуваното решение за валидно. При преценка на допустимостта на първоинстанционното решение, въззивният съд намери същото за недопустимо. И това е така, тъй като съдът е разгледал и по същество се е произнесъл по непредявен иск и с неясен диспозитив.

Съображенията са следните:

При проследяване на хронологичната последователност от формулировки на ищцовите претенции и обстоятелствата, на които се основават, се установява, че Л.Н.Г., П.И.Г. и М.Н.Б. са предявили против ответниците И. и К. С. П.Л.Р. и Н.В.В. две петиторни претенции: да се приеме за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на реална част с площ от 8 кв.м. или при условия на евентуалност 8/357 ид.ч. от ПИ с идентификатор №87374.540.149, която реална площ представлява конфигурация на правоъгълен триъгълник, с катет от към ул. "Страхил", навлизащ в имота на ищците и отнемащ от лицето на парцела им 1 м., катет по границата на имотите с дължина 16 м. и хипотенуза, навлизаща отляво по скицата в имота на ищците с дължина 16, 03 м., очертана по скица проект №3410/30.06.2011 г., приложена към ИМ и да бъдат осъдените ответниците да прекратят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху процесния ПИ в пълен обем, като премахнат незаконно построената ограда - мрежа и бетоновите колони на асмалъка, които са изградени в имота на ищците.

С проекто-доклада по делото съдът приел, че са предявени искове с правно основание чл. 108 и чл. 109 за площта от 8 кв.м., евентуално 8/357 ид.ч. от ПИ с идентификатор №87374.540.149.

При този петитум първоинстанционният съд е признал ищците за собственици на целия ПИ с идентификатор №87374.540.149 с площ от 357 кв.м., осъдил е ответниците да им предадат целия имот и да премахнат изградената ограда.

Последвала е молба по реда на чл. 247 от ГПК от страна на ищците за поправка на ОФГ, в която последните са поискали диспозитивът на решението да бъде приведен в съответствие с мотивите, като бъде установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на 7,20/357 от ПИ №87374.540.149, представляващи реална част с площ 7,20 кв.м., която реална площ представлява конфигурация на правоъгълен триъгълник, с катет от към ул. "Страхил", навлизащ в имота на ищците и отнемащ от лицето на парцела им 0, 90 м. и катет по границата на имотите с дължина 16 м.

В производството по чл. 247 от ГПК първоинстанционният съд е постановил диспозитив на съдебното решение по начина, по който е поискан с молбата за поправка на очевидна фактическа грешка. С постановяване на решението за поправка то е станало неразделна част от съдържанието на основното решение по делото.

При така установеното от фактическа страна, настоящия съд намери, че ЯРС се е произнесъл по нещо различно от заявеното, т.е. произнесъл се е по непредявен иск.

Предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Ищецът не е длъжен да сочи претендираното от него правно естество на правото, т.е. да квалифицира правото. Достатъчно е с исковата молба да индивидуализира спорното право, чрез спорен предмет/основание на иска/ и посочване в какво се състои искането/петитум/.

При изследване на формулировката на ищцовата претенция и изложените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба се установява, че ищците през време на целия процес поддържат твърденията, че в североизточната част на собствения им имот ответниците без правно основание са заградили едни 8 кв.м. и исканията - да им се възстановят неправилно отнетите 8 кв.м. След като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове.

В случая ищците са поискали при условия на евентуалност произнасяне по претенция за ревандикиране на 8/357 кв.м. от ПИ №87374.540.149. Основанието на петиторен иск за идеални и реални части е различно, предвид естеството на пространственото разпространение на идеалните части, представляващи необособена част на проекцията върху правото на собственост и нейното нематериализирано цифрово изражение. Следователно не се касае само за различна площ, която е несъществен индивидуализиращ белег на имота. Площта е еднаква, пространственото й изражение е различно. Няма спор, че ищците са собственици на 8 кв.м. ид.ч. от общо 357 кв.м., спорни се явяват именно тези 8 кв.м., заключени в описания в исковата молба триъгълник в североизточната част на имота. Поради това действително са били на лице два иска, като в крайна сметка съдът противно на процесуалната логика се е произнесъл приоритетно по евентуалния. Съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието, от което зависи разглеждането му – неуважаването на главния иск, а ако се е произнесъл по същество по този иск, то в тази част решението му се явява процесуално недопустимо (арг. от Решение №117/31.05.2016 по дело №5673/2015 на ВКС).

Безспорно е, че когато се предявява иск за ревандикация на недвижим имот, ищецът винаги има правен интерес да ревандикира частта от собствения си имот, която се владее без основание от ответника, независимо от това дали тази част е технически обособена съобразно градоустройствените показатели или кадастрално заснета (арг. от ТР№ 8 от 2014 г. на ВКС). Поради това присъдените в полза на ищците идеални части не съответстват на това, което последните изначално са поискали. Началото на исковия процес се поставя с исковата молба, евентуално следващите я уточнения. Съдът се сезира с исковата претенция, при което дължи и произнасяне съответно с петитума на последната, а не с молбата за поправка на очевидна фактическа грешка, с която е недопустимо да се правят уточнения или изменения на иска.

Независимо от гореизложеното - диспозитивът на решението, представляващ титул за собственост, подлежащ на вписване в имотния регистър по партидата на имота, е неясно формулиран и непригоден за изпълнение. ЯРС едновременно е установил, че ищците са собственици на 7,20/357 идеални части от ПИ с идентификатор № 87374.540.149, които представляват реална част с площ от 7,20 кв.м. - конфигурация на правоъгълен триъгълник, с катет от към улица „Страхил" в гр.Ямбол, навлизащ в ПИ на ищците и отнемащ от лицето на парцела им 0.90 кв.м. и катет по границата на имотите с дължина 16.00 м.

Освен това щом е бил изначално сезиран с претенция за 8 кв.м. от ПИ с идентификатор №87374.540.149, уважавайки искът за по-малка площ от 7,20 кв.м., съдът е пропуснал да се произнесе с отхвърлителен диспозитив за остатъка.

Съобразявайки, че диспозитивът на съдебното решение, който определя не само вида и обема на даваната от съда защита – санкция на спорното субективно материално право, но и субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо, не съответства на търсената защита със заявения от страната петитум относно обема и премета на спора съгл. чл. 6 от ГПК, настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение в частта, в която съдът се е произнесъл по чл. 108 от ЗС, е произнесено по непредявен иск.

Разглеждайки и произнасяйки се по непредявен иск, ЯРС е постановил недопустимо съдебно решение, което следва да бъде обезсилено. На основание чл. 270, ал. 3, предл. последно ГПК в частта, в която съдът се е произнесъл по иска по чл. 108 от ЗС делото следва да се върне ЯРС за произнасяне по действително предявения иск.

По отношение на претенцията по чл. 109 от ЗС, в която част спорът също е пренесен пред въззивната инстанция:

Искът по чл. 109 ЗС предоставя защита от гл.т. на възможността титулярът на абсолютното вещно право на собственост да изисква от всяко лице да не пречи на упражняване на съдържанието на правото - а именно владение, ползване и разпореждане с имота. Формите на нарушение и интензивността на засягане правото на собственост на ищеца могат да бъдат различни, но без да се изразяват в отнемане на владението на имота, каквото е релевирано в конкретния случай. Когато става въпрос за нарушение, включващо и отнета фактическа власт върху спорна вещ и доколкото с това нарушение, релевирано по исковата защита по чл. 109 ЗС, може да се приеме, че се оспорва и принадлежността на ищеца по отношение правото му на собственост върху конкретния недвижим имот, то спорът за установяването на принадлежността на правото на собственост не може да се приеме, че е част от предмета на иска по чл. 109 ЗС (арг. от Решение №1 от 28.04.2016 г. по гр.д. №3136 от 2015 г. на ВКС).

Негаторният иск също е иск за защита на собствеността, но отрицателен, защото предмет на делото не е нито правото на собственост върху (засегнатия) имот на ищеца, нито правото на собственост върху (пречещия) имот на ответника. Правото на собственост върху тези два имота има значение за основателността на негаторния иск, но те остават вън от предмета на делото (по тях съдът се произнася само в мотивите на решението като по преюдициални правоотношения) и по тях не се формира сила на пресъдено нещо (в този см. ТР№ 4 от 2015 г. на ВКС). Следователно в конкретния случай въззивният съд разполага с възможността инцидентно в мотивите си да се произнесе по принадлежността на правото на собственост върху претендираните 8 кв.м., с оглед осигуряване на защита на този, от когото те са били неправилно отнети в съответствие с искането по чл. 109 от ЗС. В този случай обаче и при наличието на изрично предявен собственически иск, производството по който ще остане висящо пред първоинстанционния съд, произнасянето по чл. 109 от ЗС рискува да навлезе в колизия с предмета на ревандикацията. Поради това решеното по предявен по реда на чл.108 ЗС иск за предаване владението на същия недвижим имот, за защита правото на собственост върху който е предявен и иск с правно основание чл.109 ЗС, има значение за правилното решаване на спора по чл. 109 ЗС. След като между страните съществува спор за принадлежността на правото на собственост върху конкретна част от недвижим имот и този спор е заявен за разрешаване по гражданскоправен ред, то производството по предявения по реда на чл.109 ЗС иск следва да бъде спряно до разрешаването на спора за собствеността с влязло в сила решение (арг. от Определение №122/29.06.2018 по дело №2302/2018 по чл. 274, ал. 2 от ГПК на ВКС). В този смисъл настоящият състав намира, че производството по негаторната претенция следва да бъде спряно пред въззивната инстанция на основание чл. 229, т. 4 от ГПК като обусловено - до влизане в сила на решението по иска по чл. 108 от ЗС.

Предвид разделянето на производството по двете претенции на въззивниците не следва да се присъждат разноски към настоящия момент, а с крайния акт по делото.

Водим от изложеното, ЯОС

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА на осн. чл. 270, ал. 3 ГПК, Решение №315 от 18.05.2018 г., постановено по гр.д. № 4381/2017 г. по описа на ЯРС.

ВРЪЩА, на осн. чл. 270, ал. 3, предл. последно ГПК, делото на ЯРС за ново разглеждане от друг съдебен състав.

ОТМЕНЯ определение от 13.11.2018 г. по гр. дело №264/2018г. по описа на ЯОС, с което е даден ход на устните състезания по претенцията по чл. 109 от ЗС.

ВЪЗОБНОВЯВА съдебното дирене.

СПИРА на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК производството по иска по чл. 109 от ЗС до влизане в сила на решението по иска по чл. 108 от ЗС, с който Л.Н.Г., П.И.Г. и М.Н.Б. са поискали да бъде установено спрямо ответниците И. и К. С. П.Л.Р. и Н.В.В., че ищците са собственици на 8 кв.м. реални части от ПИ с идентификатор № 87374.540.149 по КККР на гр. Ямбол, с площ от 357 кв.м., съставляващ УПИ X-2100 в кв.75 по стар план на гр. Ямбол, при съседи: ПИ с идентификатори № 87374.540.148, № 87374.540.138, № 87374.540.140 и № 87374.540.150, които 8 кв.м. представляват конфигурация на правоъгълен триъгълник с катет от към ул. "Страхил", навлизащ в имота на ищците и отнемащ от лицето на парцела им 1 м., катет по границата на имотите с дължина 16 м. и хипотенуза, навлизаща отляво по скицата в имота на ищците с дължина 16, 03 м.

Решението в частта, в която се обезсилва Решение №315 от 18.05.2018 г. по гр.д. № 4381/2017 г. подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Решението в частта, в която се спира производството по чл. 109 от ЗС, в която част последното има характер на определение, на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК подлежи на обжалване пред Апелативен съд - гр. Бургас.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.