В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, на петнадесети ноември 2018 година в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

2. ТОНКА МАРХОЛЕВА

секретар П. У.

като разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 315 по описа за 2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството пред Ямболски окръжен съд е образувано по въззивна жалба с вх. №16114/28.09.2018 г. на Б.П.В. с ЕГН ********** и адрес ***, чрез пълномощника адв. В.К. ***, с адрес за призоваване: гр. Я., ул. „********" №*, ет. * против Решение №565/25.09.2018 г., постановено по гр.д. № 3546/2018г. по описа на ЯРС, с което първоинстанционният съд е наложил мерки за защита на Т.В.В., ЕГН ********** и С.С.К., ЕГН ********** срещу осъществено спрямо тях домашно насилие от страна на въззивника като е задължил Б.В. да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Т.В. и С.К. и е наложил на последната съгл. чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН глоба в размер на 250 лв.

Срещу решението е постъпила и въззивна жалба с вх. №16358/01.10.2018 г. от Т.В.В. с ЕГН ********** лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете С.С.К. с ЕГН ********** чрез пълномощника й адв. Б.С.К. ***, като жалбата е насочена срещу частта, с която е отхвърлено искането за налагане на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН и на ответницата Б.В. е наложена глоба в размер на 250 лв.

Постъпила е и частна жалба от Б.П.В. против Определение №2747 от 09.10.2018 г., постановено по гр.д. 3546/2018г на ЯРС, с което първостепенният съд е оставил без уважение молбата на ответницата по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските. Претендира да бъде отменено определението, като й бъдат присъдени разноски, съразмерно на отхвърлената част от молбата, касаеща деянието на 31.07.2018 г., както и да бъдат намалени присъдените разноски на молителката до 1/2 ид.ч.

С първата въззивна жалба с вх. №16114/28.09.2018 г. решението на ЯРС се атакува като неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано. Въззивникът счита, че съдът неправилно се е позовал на показанията на свид. С. К., В. К. и Г. П., без да отчете явните противоречия между тях. Свид. К. твърдял, че вербалната агресия от страна на Б.В. била осъществена извън жилището след пристигането на полицаите на 14.08.2018 г., докато съгл. показанията на свид. К. заплахите за изгонване от апартамента са се състояли преди идването на полицаите, след като Т. поканила майка си, сестра си и нейния съпруг в жилището. Същевременно свид. Е. П. и свид. Г. П. сочели, че В. извикала полиция, след като дъщеря й, Т., отказала да й даде ключ, както и че двете не се обиждали, а се разправяли на висок тон. Въззивникът твърди още, че по делото са останали недоказани точните думи, които последната е употребила спрямо молителката й дъщеря й. Апартаментът бил дарен на Т.В., но В. запазила пожизнено правото си на ползване и искала да го упражни, поради което молителката следвала да изпълни задължението си спрямо майка си и да й предостави достъп. Сочи още, че действията й, насочени към осигуряване на ключ към жилището, не можело да се квалифицират като психически тормоз. На последно място възразява, че декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗДДН не отговаряла на законовите изисквания, тъй като в нея липсвали твърдения за думи и изрази, с които В. да е имала предвид, че ще я изгони от жилището. Предвид на изложените в жалбата съображения се моли за отмяна на атакуваното решение. Претендира и за присъждане на разноски за въззивната инстанция.

В срока по чл. 263 ГПК от въззиваемата страна Т.В.В., лично и като законен представител на малолетната С.К., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва депозираната жалба като неоснователна по подробни изложени в последната съображения.

С втората въззивна жалба с вх. №16358/01.10.2018 г. от Т.В.В. лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете С.С.К. решението на ЯРС се атакува като неправилно и незаконосъобразно в обжалваната част, с която е отхвърлено искането за налагане на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН и на ответницата Б.В. е наложена глоба в силно занижен, близък до минималния размер от 250 лв. Твърди се наличие на нарушено право на защита на страната пред първата инстанция, поради недопускане на свидетел и неразглеждане на поредица от събития от съществено значение за делото, състояли се между 15.08 и 20.09, касаещи нарушение на заповедта от Б.В.. Направено е подробно описание на развилото се пред първата инстанция производство, в т.ч. и доказателствен анализ. В тази връзка се прави искане за отмяна на решението в обжалваните части, съотв. за налагане на мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН на ответницата Б.В. в максималния законоустановен срок и за увеличаване на наложената глоба.

В срока по чл. 263 ГПК от въззиваемата страна Б.П.В. е постъпил писмен отговор, с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна, като се сочи, че събитията следващи датата 14.08.2018 г., са извън предмета на делото, за което са развити и допълнителни съображения.

В депозираната от Б.П.В. частна жалба против Определение №2747 от 09.10.2018 г. по чл. 248 от ГПК се сочи, че й се дължат разноски съразмерно на отхвърлената част от молбата, касаеща деянието на 31.07.2018 г., тъй като с решението си ЯРС е приел, че на 31.07.2018 г. последната не е осъществила акт на психическо насилие, поради което и на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН следвало да й се възстановят разходите, съразмерно с отхвърлената част от иска.

Постъпил е и отговор на частната жалба, в който Т.В.В. лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете С.С.К., която сочи, че разноски се възлагат в тежест на молителя, когато издадената заповед бъде отменена или е постановен отказ за издаване на последната, каквато хипотеза не е на лице в случая.

В съдебно заседание въззивникът Б.В. се явява лично и с адв. К., която подържа въззивната жалба, няма възражения по доклада и доказателствени искания. Иска ЯОС да отмени решението на ЯРС и претендира направените разноските по делото.

Въззивникът Т.В. също се явява лично и с адв. К.. Не се представят нови доказателства. Моли да бъде наложена мярката по чл. 5, ал. 1, т. 3 от ЗЗДН и да бъде завишен размерът на наложената глоба, както и да й бъдат присъдени разноски пред въззивната инстанция.

След съвкупна преценка на събраните от първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:

Производството е образувано по молба на Т.В.В. лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете С.С.К. за защита от домашно насилие, извършено от лице, с което е в роднинска връзка по права линия - майка на молителката, респ. баба на малолетното дете - Б.В.. Родствените връзки между страните се установяват от приложените копия от удостоверения за раждане (л. 43-48 по гд №3546 от 2018 г. на ЯРС). Молбата е подадена от легитимирано лице по чл. 8, т. 1 вр. с т. 3 от ЗЗДН, а ответникът е лице по чл. 3, т. 4 от ЗЗДН, срещу което може да се търси защита по реда на ЗЗДН, в рамките на преклузивния едномесечен срок по чл. 10 от ЗЗДН, предвид факта, че твърдяните актовете на домашно насилие са осъществени на 30/31.07.2018 г. и на 14.08.2018 г.,

В молбата за защита на ищцата е изложено описание на фактите и обстоятелствата, при които се сочи да е извършено от ответницата пред първоинстанционния съд домашно насилие спрямо нея и дъщеря й, а именно: по отношение на Т.В. - на 30/31.07.2018 г. и 14.08.2018 год., а по отношение на детето С.К. на 14.08.2018 год - Б.В. посетила жилището на молителката, което било в ремонт, заедно с другата си дъщеря и нейния съпруг, като на първата дата настоявала да получи ключ. На втората дата се разразил скандал, в който ответницата на висок тон заплашила молителката, че ще я изхвърли и ще я остави на улицата, след което повикала и полиция. Вследствие на скандала малолетното дете, което страдало от здравословни проблеми, се изплашило, разплакало се и здравето му се влошило. Поискала е налагане на мерки за защита по ЗЗДН. Приложена е декларация от молителката В. за извършено домашно насилие по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН.

Видно от декларация на молителката за извършено домашно насилие по чл. 9, ал.3 от ЗЗДН, в същата действително липсва описание на твърдяните в молбата актове на домашно насилие. Релевираното в тази връзка възражение на процесуалния представител на въззивникът Б.В. не влияе на редовността на производството. Ролята на декларацията е в нея да се даде ясно и конкретно описание на обстоятелствата, при които е извършено домашното насилие, за да може дори при липса на други доказателства, съдът да постанови мерки за защита, ако разбира се приеме, че изложеното в декларацията отговаря на дефиницията за домашно насилие по смисъла на чл. 2 от закона. Когато редом с декларация се представят и други доказателства, логично е съдът да гради своите изводи въз основа и на останалите доказателства в тяхната съвкупност, а не да се позове на декларацията. Не е необходимо приложената към молбата декларация да включва определено съдържание, като последното е въпрос на преценка на потърпевшия и влияе само на процеса на доказване на оплакванията му по същество. Законът не предвижда единствено въз основа на декларацията да се издава исканата заповед за закрила, допустими са и други доказателства, така, че доводите във въззивната жалба за бланкетност на съдържанието на декларацията по никакъв начин не се отразяват и на основателността на претенцията. Следователно следва да се приеме, че са били налице всички предпоставки за редовност на производството откъм субекти, предмет и срок, в който да се упражнят съответните права на пострадалия.

По делото е изискана и Преписка № 1911/2018 год. на РП – Ямбол, съдържаща жалба на Б.В. от 14.08.2018 г. с оплакване, че дъщеря й не я допуска и не й дава ключ от жилището, върху което има учредено право на ползване. Наблюдаващият прокурор не е намерил законен повод и достатъчно данни за иницииране на досъдебно производство, поради което е прекратил преписката.

Не се спори между страните, а и от приложения Нотариален акт №16, том 12, рег. №7835, дело 1326 от 13.12.2013 г. (л. 4) се установява, че ответницата, заедно със съпруга си са дарили на дъщеря си - молителката Т.В.В. собственото си жилище – СО с идентификатор 87374.542.139.3.91 по КККР на гр. Я., представляващ апартамент №**, с адм. адрес гр. Я., ул. "*********" №**, вх. *, ет. *, с площ 88, 66 кв.м., като са си запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота.

Приложени са по делото и медицински документи, в т.ч. и експертно решение на ТЕЛК, видно от които С.К. страда от "псориазис вулгарис" и "астма с преобладаващ алергичен компонент".

Досежно свидетелските показания настоящият състав намира, че последните следва да се преценяват през призмата на заинтересуваността на свидетелите от тезата на страната, спрямо която са в близка по степен родство, както и при съобразяване на семейните отношения, обстоятелства по усложняването и влошаването на които бяха разкрити в рамките на настоящия процес. Двама от свидетелите са бивш съпруг (съотв. баща на малолетното дете) и дъщеря на ищеца, други дъщеря и зет на ответната страна, но това не означава, че показанията им следва да бъдат игнорирани априори, без преценка в съвкупност и съпоставка с останалия доказателствен материал по делото съгл. чл. 172 от ГПК.

Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от съответните надлежни страни, имащи право и интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

При преценка по същество - атакуваното решение се прецени за правилно. Изложените от ЯРС подробни мотиви се споделят и на основание чл.272 ГПК настоящия съдебен състав препраща към тях.

Целта на ЗЗДН е да даде възможност на потърпевшите да потърсят защита от съда чрез налагане на съответни мерки за въздействие спрямо нарушителите. В тази връзка, за да се предостави защита на определено лице, трябва да се изследва въпросът дали по отношение на него е осъществен акт на физическо или психическо насилие по смисъла на чл. 2 от закона. В случая са изложени твърдения за извършени спрямо молителя действия на психически тормоз от родител, изразяващ се в словесни закани, че ще "изхвърли" дъщеря си и двете й деца от жилището, което й е дарила.

ЯОС намира, че спрямо молителката-въззивник е извършено от въззивника-ответник домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН, според който домашно насилие е всеки акт на физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско съжителство. Спрямо пострадалата през непродължителен период от време и при една и съща обстановка еднопосочно е осъществен емоционален натиск с цел от страна на майка й да получи ключ от жилището на ищцата, в момент, в който последната не е била способна да й осигури такъв. Създаденото напрежение в крайна сметка ескалирало в отправяне на заплахи срещу Т.В. и малолетната й дъщеря С.К., че ще бъдат изгонени от жилището им, които заплахи кулминирали на датата 14.08.2018 г., довели до призоваване на полицейските органи, както и до подадени жалби от Б.В. до прокуратурата и причинили уплаха и тревожност у малолетното дете, като съгл. чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН за психическо и емоционално насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.

Правилно първоинстанционният съд е поставил в основата на изводите си показанията на свид. К., К. и П., които подкрепят в пълна степен твърденията на молителката В.. Тримата свидетели пресъздават една хронологически последователна и логически достоверна фактическа обстановка, като твърденията им се припокриват в частта, в която на 14.08.2018 г. при второто посещение на ответницата в апартамента, придружена от полицаите, последната е повишила тона на разговора и е заявила, че ще изгони всички от жилището, което е провокирало основателно смущение у ищците, вследствие на което и малолетното дете се е разплакало. Неоснователно е възражението на ответницата-въззивник В. за това, че най-достоверно случаят описвала свид. Е. П., според която никоя от страните по делото не била повишавала тон на 14.08.2018 г. За игнориране на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация, интересуваща процеса, т. е. когато не са изпълнени процесуалните задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина, коет ов случая е сторено от РС-Ямбол, който правилно е съпоставил свидетелските показания на свид. К., К. и П. с писмените доказателства и с показанията на свид. Е.П. на фона на твърденията на насрещните страни.

Описаното поведение на ответницата - въззивник по принцип е морално укоримо и противоправно, защото е от естество да засегне неприкосновеността на личността в емоционален план и да наруши спокойствието и нормалния житейски ритъм, както и да предизвика тревога и безпокойство, при това и най-вече в съзнанието на едно малолетно дете. От разпита на свидетелите се установява, че изострянето на междусемейните отношения е градирало между датите 30/31.07 и 14.08.2018 г., следователно не може да става въпрос за инцидентност на проявата, при все че конфликтното състояние е протекло в период от около две седмици, а и след това - макар да са извън предмета на делото, са събрани данни за допълнително влошаване на семейните отношения. Друг е въпросът, че на процесната дата 14.08.2018 г. конфликтът е преминал границата на безобидния битов скандал. Тук е мястото да се обърне внимание и на възражението на въззивникът-ответник В. по отношение на това, че тя единствено искала да реализира правото си на ползване върху жилището на ул. "********", бл. **. Последното се явява без основание. Субективната нагласа за осъществяване на дадено право не е от естество да неутрализира неправомерния ефект от средствата и начина за реализирането му, когато последните са непропорционални на преследваната цел. С други думи - без значение е обстоятелството от какво било предизвикано това негативно отношение на родителя спрямо дъщеря му и внучката му и дали обяснението за него е в нежеланието й незабавно да й осигури ключ и достъп до апартамента, върху който ответницата В. е имала учредено право на ползване, което е безспорно установено по делото. Законът не толерира самоволното осъществяване на правото – не по реда, установен за това, като се има предвид противоправната промяна в съществуващо фактическо положение под предлог за осъществяване на някакво право от страна на предполагаемия правоимащ. Независимо каква е причината, такова поведение не може да е извинително или оправдателно, още повече, че мотивът (осъществяване на правото на ползване от Б.В.) би могъл да бъде защитен в пълен обем чрез предявяване на съответен петиторен иск.

В настоящия случай, макар и безспорно да се установява, че заплахата спрямо молителката Т. В. е осъществена в крайно конфликтен момент и поради желание на родителя й да осъществи едно свое законно право, това надхвърлящо рамките на допустимото поведение, не може да бъде оставено без адекватни последствия, доколкото оказва психически натиск, несъвместим с правото на спокойно и независимо съществуване на човек. Доказаната, но скорошна липса на разбирателство в семейството, назрелия имуществен конфликт, предизвикал страх и тревога у едно малолетно дете, изпълва съдържанието на законовото понятие „домашно насилие”. Данните от описаната фактическа обстановка в молбата, инициирала производството, се потвърждават от събраните свидетелски показания, като се доказва състояние на непродължителен психически тормоз, упражняван от ответницата спрямо дъщеря й, а по арг. от чл. 2, ал. 2 от ЗЗДН и спрямо внучката й, вследствие на който последните са преживели притеснение и безпокойство. В тази връзка правилно първоинстанционният съд е преценил, че са налице основанията за защита на правата на молителя като пострадало лице, в полза на което да се наложи съответна мярка за закрила. Настоящият състав напълно се солидаризира с крайните изводи на районния съд, че на ответницата следва да се наложи единствено мярката по чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН, като следва да бъде и предупредена да се въздържа от упражняването на домашно насилие. Неоснователно е възражението във въззивната жалба на въззивникът-ищец, касаещо наложителното приложение и на другата поискана мярка, а именно тази по чл. 5, ал. 1, т. 3- забрана на извършителя да приближава пострадалото лице, жилището, местоработата и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице. Действително в случая не се касае за радикален психически тормоз или недопустима вербална агресия, които да са от естество да обусловят нуждата от приложение на забраната за приближаване на пострадалия, поради това настоящият състав счита, че тази мярка не е адекватна на търсената защита. По този начин ще се обезпечи и вложената цел на законодателя - да гарантира неприкосновеността на личността, обект на посегателство, чрез механизми за закрила, съответни на насилието, които по делото са категорично наложителни предвид създадената ситуация. Предприемането на някакви мерки за въздействие е необходимо с оглед градацията на психическия натиск, който се установи по делото. Последното води до предсказуемост на заплахата при условия на допълнителна ескалация (арг. от Opuz v.Turkey -жалба №33401/02, решение от 09.06.2009 г. на ЕСПЧ) Тенденцията за изострянето на насилието по отношение на жалбоподателката е достатъчно сериозна, за да оправдае предприемането на превантивни мерки, още повече при наличието на заплаха за здравето на малолетното дете. Но предвид факта, че конфликтът е скорошен, че упражненото насилие не е било крайно, че се касае за много близки роднини, чиито отношения не са безвъзвратно и неминуемо разрушени, мярката за защита "предупреждение да се въздържа от упражняване на домашно насилие" се явява достатъчна. Следователно първоинстанционният съд е определил подходяща за осъществяване на защита мярка по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН. Това би спомогнало да се предотврати в ранен стадий конфликтът между страните и да се избегне използването на неправомерни средства при разрешаването му, каквато е и целта на закона, а и освен това с оглед напредналата възраст на въззивника В., налагането на други допълнителни мерки, би се явило нецелесъобразно, а и неефективно. В този смисъл и правилно е определен чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН размерът на наложената глоба към минималния такъв.

Що се отнася до отговорността за разноски пред първоинстанционния съд, върху която е съсредоточена частната жалба, следва да се има предвид следното:

С обжалваното в настоящето производство определение по чл. 248 от ГПК съдът е отхвърлил молбата на ответника за изменение на решението в частта му за разноските чрез присъждане на претендираните от него суми, като се е мотивирал, че в производството по ЗЗДН съдът не е обвързан от исканата мярка за защита, поради което е без значение обстоятелството, че само една от търсените мерки е била уважена.

Съгл. чл. 12, ал. 2 от ЗЗДН при издаване на заповедта съдът възлага държавната такса и разноските по делото на извършителя на домашното насилие. В конкретния случай се прие, че психическото насилие е възникнало в резултат на една продължителна дейност за периода от 30/31.07.2018 г. до 14.08.2018 г., когато е ескалирала до недопустими граници. Действително само на датата 30/31.07.2018 г., разглеждана изолирано от останалите събития, не може да се приеме, че е на лице домашно насилие. Но предвид системната взаимовръзка на останалите събития и доказаното продължаващо влошаване на отношенията, дейността следва да се преценя като неделима съвкупност, довела до отправяне на заплахи, причинили уплаха и тревожност у малолетното дете и майка му (арг. от Определение № 27 от 11.01.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 584/2010 г.). Следователно не е било необходимо частично отхвърляне на молбата за защита от домашно насилие, а този см. и частично пропорционално присъждане на направените от страните процесуални разходи. Ето защо, ревизиране на първоинстанционният акт в частта за разноските не се налага.

Районният съд, като е достигнал до същите правни изводи, е постановил едно правилно и законосъобразно решение, което не страда от пороците, визирани в двете въззивни жалби и в частната жалба и при условията на чл. 271, ал.1 ГПК, следва да бъде потвърдено.

При изхода на спора пред въззивния съд, въззивникът Т.В. няма право на разноски, тъй като жалбата й следва да бъде отхвърлена. Същото важи и за въззивникът Б.В.. По същите съображения и разноски не следва да се присъждат на частния жалбоподател. Поради това разноските пред въззивната инстанция следва да останат за сметка на страните, така, както са ги направили.

Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ЯОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №565/25.09.2018 г., постановено по гр.д. № 3546/2018г. по описа на ЯРС.

ПОТВЪРЖДАВА Определение №2747 от 09.10.2018 г. по чл. 248 от ГПК, постановено по гр.д. 3546/2018г на ЯРС.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.