Р Е Ш Е Н И Е

№ 02.11.2018 година гр.Ямбол

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Ямболският окръжен съд, І-ви въззивен граждански състав,

на 02.10.2018 година, в публично заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

секретар:Л.Р.

като разгледа докладваното от съдия К.Пейчева

в.гр.дело № 237 по описа за 2018 година на ЯОС,

за да се произнесе взе предвид следното:

Делото е образувано по въззивна жалба и допълнителна жалба от "Минна компания Петров"АД, чрез упълномощения адв.С.К. ***, срещу решение №373/08.06.2018г. по гр.д.№800/2018г. на ЯРС, в частта, с което ЯРС осъжда, на основание чл. 215 от КТ “МИННА КОМПАНИЯ – ПЕТРОВ“АД, със седалище и адрес на управление гр. Ямбол, ЕИК 128582600, да заплати на П.Г.Г., ЕГН **********, сумата от общо 4990 лв., представляващи дневни командировъчни пари за 2015г., 2016 г. и 2017 год., ведно със законната лихва от 26.02.2018 год. до окончателното изплащане на сумата, и в частта, с която ЯРС осъжда, на основание чл.221, ал.1 от КТ, “МИННА КОМПАНИЯ – ПЕТРОВ“АД да заплати на П.Г.Г. сумата от 473, 80 лв., ведно със законната лихва от 26.02.2018 год. до окончателното изплащане на сумата. Въззивникът твърди, че решението в обжалваните части е неправилно. Смята, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, че има произнасяне на предубеден състав. Твърди, че ЯРС неправилно е отказал допълване на доклада и събиране на доказателства относно обстоятелството, че ищецът е можел да изпълнява трудовата си функция само и единствено извън седалището на работодателя. Смята, че ЯРС в нарушение на закона е тълкувал трудовия договор, с който е договорено мястото на работа: „обекти из страната съгласно сключени договори и ЗБУТ". Твърди, че мястото на работа е определено от ЯРС и в нарушение на чл.6 т.1 и 2 Наредбата за командировките. Твърди, че обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ е включено и в последното трудово възнаграждение като така сумата е присъдена двойно. Моли ЯОС да постановите решение, с което да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и постанови друго, с което отхвърли иска за командировъчни и отхвърли иска за сумата 473.80лв.. Претендира направените съдебни разноски.

С въззивната жалба и допълнителната жалба са направени доказателствени искания: моли да бъде допусната исканата в първата инстанция съдебно-техническа експертиза, която да отговори на въпроса дали ищецът е можел да изпълнява възложената му работа в мястото на работа - седалището на ответника, с оглед на характера на работата му и машините, на които е изпълнявал трудовата си функция. Моли да бъде допуснат при режим на довеждане като свидетел лицето Димитър Димитров, който ще установи, какъв е характерът на работата на ищеца, къде може да се осъществява тя, необходими ли са договори на изпълнителя с възложители и следва ли да се спазват здравословни и безопасни условия на труд. Моли въззивният съд да разпита повторно в.л. за сумата на обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв от П.Г.Г., чрез пълномощника му адв.В.К. ***, с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна и се излагат съображения, че решението на ЯРС е правилно и законосъобразно. Постъпил е отговор и по допълнителната жалба, в който същата се оспорва като неоснователна и се излагат съображения. Въззиваемият оспорва доказателствените искания на въззивника. Моли ЯОС да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се направените разноски пред въззивната инстанция.

В с.з. въззивникът се представлява от адв.К., който поддържа въззивната жалба с допълнението.

В с.з. въззиваемият се представлява от адв.К., която оспорва жалбите.

След като прецени оплакванията във въззивната жалба с допълнението и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е установено от представените писмени доказателства - трудов договор, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът-въззиваем е полагал труд при ответника на длъжност „машинист ПСМ“ пътно-строителна машина с определено в договора място на работа – „Минна Компания Петров“АД, обекти из страната съгласно договора и ЗБУТ. ТПО е било прекратено с приложената заповед №233/20.11.2017г. на основание чл.327, т.2 от КТ, в която работодателят е вписал на работника да бъдат изплатени следните обезщетения - по чл.221 КТ.

Представени са месечни сведения за м.септември 2016г. и за м.март 2017г. от дружеството работодател, както и таблици за отчитане явяване/неявяване на работа за горепосочените месеци в кариери – Браница и Вратица.

По делото е назначена ССЕ и изслушано заключението ù, което заключение въззивният съд възприема като компетентно, обективно и безпристрастно, неоспорено от страните. Вещото лице е посочило, че на база извършени при ответника справки е установило, че брутният/нетният размер за командировъчните пари - дневни за периодите, посочени в исковата молба, е общо 4990 лв., от които с нощувка 101х20лв./ден = 2020лв.; без нощувка - 297дни х 10лв./ден = 2970лв.. Т.к. за тези суми не се дължи данък и осигурителни вноски е налице равенство между брутен и нетен размер. Брутният размер на обезщетението по чл. 221,ал.1 от КТ е 473.80 лв., а нетният размер на незаплатените трудови възнаграждения след приспадане на извършените частични плащания е 1885.84 лв.. В.л. е посочило какъв е размерът на дължимия данък и лични осигурителни вноски от страна на ищеца. Ответникът е декларирал пред ТД на НАП дължимите суми. Счетоводството на ответното дружество е редовно водено.

По делото са събрани и гласни доказателства като са разпитани свидетели. В показанията си свид. М., служител при работодателя посочва, че за периода 2015 – 2017 г. заедно с ищеца са работили на различни обекти из страната. Нощували в Димитровград, като превозът от и до там, включително до обекта, бил осигурен от работодателя. Двамата с въззиваемия работели на една машина и в една смяна. През 2016 г. работили в гр.Монтана, където имало и нощувки. След това се преместили на Вратица, където пътували всеки ден. Работели на пълен работен ден. Водела се отчетност, всеки си правел месечни сведения, в които се посочвали датите и часовете, които са работили, които се подписвали от техническия ръководител и от самите работници и след това се предавали в счетоводството, където се определяли заплатите. Командировъчни заповеди не се издавали и не се заплащали командировки. Машините, на които работели, правели различни фракции, които се добивали на кариери.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд прави следните правни изводи:

ЯОС намира въззивната жалба на ответника за допустима като подадена от надлежна страна, в предвидения в чл.259 от ГПК преклузивен двуседмичен срок, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение. По същество, жалбата е неоснователна.

При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК ЯОС намери решението за валидно и допустимо.

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.128 от КТ вр. чл.242 от КТ, чл.221, ал.1 от КТ и чл. 215 от КТ.

С въззивната жалба и допълненителната такава първоинстанционното решение се обжалва в частта по отношение иска по чл.215 от КТ и в частта по отношение иска по чл.221, ал.1 от КТ.

Съгласно чл.221, ал.1 от КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.327, ал.1, т. 2 от КТ (както настоящия случай), работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието - при безсрочно трудово правоотношение.

По делото е установено, че трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 от КТ. Както с прекратителната заповед, така и с отговора на исковата молба ответникът-въззивник е признал дължимостта на обезщетението. По отношение размера на обезщетението, трайна и безпротиворечива е практиката на съдилищата и на ВКС, че на волята на работника-ищец е оставена преценката дали да претендира присъждане на обезщетение като брутно или нетно възнаграждение, като от решението на съда следва да става ясно каква сума се присъжда. В този смисъл е Решение №166/25.02.2010 г. по гр. дело №220/2009 год. на III г.о. на ВКС. Ето защо искът по чл.221, ал.1 от КТ следва да бъде уважен в установения в заключението на в.л. по ССЕ размер – 473.80 лв. като сумата следва да бъде присъдена ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното ù изплащане. ЯОС смята предвид събраните по делото доказателства и заключението по ССЕ, за неоснователно възражението на въззивника, че обезщетението по чл.221, ал.1 от КТ е включено и в последното трудово възнаграждение.

По отношение иск по чл.215 от КТ, ЯОС намира следното:

Съгласно чл.215 от КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и в размери, определени от Министерския съвет.

Когато се налага от нуждите на предприятието, работодателят може да командирова работника за изпълнение на трудовите му задължения извън мястото на постоянната му работа; в контекста и на разпоредбата на чл.6 ал.1 т.2 от Наредбата за командировките се считат командировани лицата, които са изпълнявали задълженията си извън границите на населеното място, където е седалището на работодателя; в този смисъл е и дадената уредба на понятието място на работа в чл.66 ал.3 КТ като място, съвпадащо със седалището на предприятието, освен ако не е уговорено друго или не следва от характера на работата. С оглед задължението на работника да изпълни заповедта за командировка, ако тя е законна, за работодателя възниква визираното в разпоредбата на чл.215 КТ задължение да му заплати пътни, дневни и квартирни пари - като неспазването на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането /при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. (Р.№.123/14.03.2011г. по г.д. №.1167/2010, ІV г.о. на ВКС). Дори и да няма издадена командировачна заповед и/или др. писмени доказателства за командироване, работодателят дължи обезщетение по чл.215 КТ - пътни, дневни и квартирни пари, при условията и в размери определени от МС, ако по делото се установи, полагане на труд извън мястото на постоянната работа на работника, при  наличие на доказателства за това, вкл. и гласни доказателства. Въззивният съд намира, че по делото е доказано, че за процесния период ищецът е изпълнявал задълженията си извън границите на населеното място, където е било мястото му на работа и местоживеенето му.

Съгласно чл.66, ал.3 от КТ, мястото на работа е мястото, съвпадащо със седалището на работодателя, освен ако не е уговорено друго или не следва от естеството на работата. В случая не са налице и двете изключения, предвидени в горната разпоредба. За процесния период в трудовия договор е предвидено: „обекти из страната, съгласно сключен договор и ЗБУТ”, което не съставлява надлежно уговорено друго предвид липса на предварително конкретно знание и съгласие за точно определено място на работа, посочено в договора.

Освен това, не може да се приеме и, че в случая място на работа извън седалището на работодателя следва от естеството на работата. Съгласно чл.6, т.1 и т.2 от Наредбата за командировките не се считат командировани лицата, които: извършват постоянната си работа през време на пътуването - работници от локомотивни и други превозни бригади, шофьори, летци, моряци, ловни и риболовни надзиратели от подвижната охрана и др.; изпълняват служебни задачи в границите на населените места, където е мястото на работата им, определено при възникване на трудовото правоотношение; пътуват като пласьори на материали, стоки, продукция и в други случаи по граждански договори без предварително определен маршрут и възнаграждението им се определя в процент върху реализирания приход-оборот. В процесния случай ищецът като „машинист ПМС“ не попада в нито една от примерно изброените категории лица (предвид присъщите за работата им характеристики) – за да може да се приеме, че мястото му на работа следва от естеството на задълженията.

Предназначението на командировъчните пари е да компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася, когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Налице ли е такова изпълнение на място, което не е отнапред известно и изрично прието в договора и не следва от естеството на работа, работодателят дължи компенсиране на работника за търпените неудобства. То следва да стане или под формата на изплащане на командировъчни (пътни, дневни и квартирни - при наличие на предвидените в Наредбата за командировките страната (НКС) условия) - или под формата на „допълнителни възнаграждения - включващи и командировъчните пари, освен ако с акт на Министерския съвет е предвидено друго” (чл.6, ал.2 от НКС). Именно защото целта на командировъчните е да компенсират в известна степен търпените неудобства при изпълнение на работата на място извън мястото на работа /което в най-честата хипотеза съвпада с това на местоживеенето/ и местоживеенето, такива под формата на дневни не се дължат, когато се ползва служебно целодневна безплатна храна в мястото на командироване или когато командировката се изпълнява в мястото, където фактически живее командированият или неговото семейство, както и при постъпването му в болнично заведение /чл.23, чл.24 ал.2 НКС/; не се плащат квартирни пари, когато е ползвана безплатна държавна или обществена квартира, или когато командировката е в населеното място, където живее командированият или семейството му, или постъпи в болнично заведение /чл.27 НКС/; не се дължат пътни, когато се ползва безплатен превоз и др. подобни /чл.15 Н./.

В случая работодателят е осигурявал средства за транспорт до обектите и нощувка, когато такава се е налагала, което по съществото си покрива частично два от трите компонента на командировъчните пари, посочени по-горе, но не е изплащал дневни пари като командировъчни. Не се твърди и не са представени доказателства, работодателят да е компенсирал по друг начин – чрез допълнителни възнаграждения по смисъла на чл.6, ал.2 от Наредбата, работника за така положения извън седалището на дружеството и местоживеенето му труд. Поради това и предявената претенция за заплащане на командировъчни в размер на полагащите се дневни е основателна до размера посочен в заключението на ССЕ - 4990 лв. (така Решение №.114/09.05.2016г. по г.д. №.6100/2015,  III г.о. на ВКС).

Неоснователни са възраженията на въззивника, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, че има произнасяне на предубеден състав, каквото произнасяне няма. ЯРС се е произнесъл в съответствие със закона, практиката и събраните по делото доказателства.

Първоинстанционното решение в обжалваната част следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото, на въззиваемия следва да бъдат присъдени 780лв. платено адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Предвид изложеното, ЯОС

Р Е Ш И :

Потвърждава решение №373/08.06.2018г. по гр.д.№800/2018г. на ЯРС, в частта, с което ЯРС осъжда, на основание чл. 215 от КТ “МИННА КОМПАНИЯ – ПЕТРОВ“АД, със седалище и адрес на управление гр. Ямбол, ЕИК 128582600, да заплати на П.Г.Г., ЕГН **********, сумата от общо 4990 лв., представляващи дневни командировъчни пари за 2015г., 2016 г. и 2017 год., ведно със законната лихва от 26.02.2018 год. до окончателното изплащане на сумата, и в частта, с която ЯРС осъжда, на основание чл.221, ал.1 от КТ, “МИННА КОМПАНИЯ – ПЕТРОВ“АД да заплати на П.Г.Г. сумата от 473, 80 лв., ведно със законната лихва от 26.02.2018 год. до окончателното изплащане на сумата.

В останалата част решението е влязло в сила.

Осъжда “МИННА КОМПАНИЯ – ПЕТРОВ“АД, със седалище и адрес на управление гр. Ямбол, ЕИК 128582600, да заплати на П.Г.Г., ЕГН **********, сумата 780лв. направени разноски по делото във въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване пред ВКС, предвид чл.280, ал.3 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.