гр.Ямбол........26.11........2018 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
На..............................тринадесети…ноември….......................................
През две хиляди и
осемнадесета година,..........в състав:
Председател: Добрин Кючуков
Членове:
Николай Иванов
Галина Вълчанова
Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на НАП София чрез А. З. – главен експерт в отдел „Частни държавни вземания“ на дирекция „Държавни вземания“ против решение № 735/24.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 1228/2017 г. по описа на РС Ямбол, с което е отхвърлен предявения от Агенцията иск срещу „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД да бъде признато за установено, че към 26.01.2016 г. държавата има изискуемо частно държавно вземане срещу ответника в размер 31 985,99 лв. Иска се отмяната на този акт и уважаване на предявения иск, както и присъждане на разноски пред двете инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.
Счита се, че съдът погрешно е приел, че актът за установяване на частното държавно вземане, въз основа на който е издадена заповедта за незабавно изпълнение е административен акт, който всъщност е констативен и съдържа информация за произхода на задълженията на длъжника и за изискуемата част от дълга, но не създава права и задължения у визираните в него лица, както би било, ако беше индивидуален административен акт. Редът за събиране на частните държавни вземания е общия по ГПК, а не установения по ДОПК. Актът не е и нищожен нито пък нередовен от външна страна, както е преценил районния съд – издаден е от лице, което има правомощия да го издаде, тъй като е надлежно овластено с пълномощно от изпълнителния директор на НАП. Погрешни са изводите на съда и относно това, че НАП не е компетентен да събира процесното частно държавно вземане, а напротив именно агенцията е легитимирана да събира частни държавни вземания и по „други кредити“ извън изрично изброените по чл.3 ал.7 т.3 от ЗНАП. Относно процесуалната легитимация на ищеца по делото съдът вече е взел положително становище при произнасянето си с предходен акт по чл.219 от ГПК, поради което изводите в обратна посока в решението водят до противоречие между два съдебни акта. С оглед изложените възражения атакуваното решение се счита постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, довели до необоснованост при постановяването му.
В законоустановения срок въззиваемата страна
„Топлофикация Ямбол“ ЕАД гр.Ямбол е депозирала отговор на въззивната жалба, с
който се желае същата да бъде оставена без уважение, постановеното от районния
съд решение да
бъде потвърдено и да се присъдят направените по делото разноски. Излагат се
подробни съображения за това, че решението е постановено при спазване на
процесуалноправните правила, правилно приложение на материалния закон и
обосновано. Правилно районният съд е формирал извод въз основа на проверка
валидността на издадения акт за установяване на частни държавни вземания, че е
нищожен като издаден при липса на компетентност. Ищецът не е доказал активната
си процесуална легитимация по делото, не е посочил конкретно и не е установил
наличието на нито едно от основанията, визирани в разпоредбата на чл.3 ал.7 т.3
от ЗНАП, при наличието на които за него би било налице правомощието да събира
процесното вземане.
В съдебно заседание страните,
редовно призовани, явява се само пълномощник на въззиваемия „Топлофикация Ямбол“ ЕАД,
поддържа становището си по отговора на въззивната жалба и желае оставянето й
без уважение.
След преценка на събраните по
делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа
обстановка:
Ч.гр.д.№ 283/2017 г. е образувано
на 25.01.2017 г. по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от
ГПК със заявител НАП гр.София и длъжник „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД гр.Ямбол за
главница 21 270,12 лв., лихва 340,94 лв. по Анекс № 2/16.09.2004 г. към
договор за продажба от 17.06.2003 г., наказателна лихва 10 374,93 лв. по
Анекс № 1/1.08.2003 г. към същия договор, разноски и юрисконсултско
възнаграждение въз основа на Акт № 63/6.12.2016 г. за установяване на частно
държавно вземане. ЯРС е уважил исканията по заявлението като е издал заповед за незабавно изпълнение въз основа на акта за установяване
на частно държавно вземане. По заповедното производство в срока по чл. 414 от
ГПК ответникът възразил, че не дължи, поради което е депозирана настоящата искова молба.
Към заповедното производство се
съдържа възз.ч.гр.№ 94/2017 г. по описа на ЯОС по частна жалба на
„Топлофикация-Ямбол“ ЕАД, оставена без уважение. С частната жалба е оспорена
легитимността на заявителя, тъй като НАП няма компетентност за издаден акта за
установяване на частно държавно вземане и последния е нищожен, каквото
възражение е направено и в установителното производство.
Производството пред районния съд след възражението по чл.414 от ГПК е образувано по искова молба на Национална агенция за приходите – гр. София, с която се иска да се приеме за установено по отношение на ответника „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД гр.Ямбол, че същият дължи на ищеца сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 283/2017 г. по описа на ЯРС, а именно: сумата от 21 270,12 лева – главница, сумата от 340,94 лева – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договор за продажба от 17.06.2003 г. между МЕЕР и ответника, сумата от 10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл. 2, ал.6 от Анекс № 1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г. Твърденията са за това, че на 29.06.1995 г. между Р България и Международната банка за възстановяване и развитие е сключено споразумение за заем № 3739 BUL по „Проект за преструктуриране и модернизация на ВиК дружествата“. Споразумението било ратифицирано със закон за ратифициране, приет от Народното събрание на 27.07.1995 г. и обнародван в ДВ бр.70/08.08.1995 г. Споразумението било изменяно чрез размяна на писма между страните по него, като била включена пилотна програма за подпомагане финансирането на топлофикационните дружества. Изменението също било ратифицирано със закон, обн.ДВ бр.62/05.08.1997 г. Въз основа на споразумението за заем от 29.06.1995 г. бил сключен договор за продажба от 17.06.2003 г. между Министерство на енергетиката и енергийните ресурси /продавач/ и ответника /купувач/, въз основа на който дружеството е закупило контролери, циркулационни помпи, температурни сензори, регулатори за налягане, вентили, дигитални регулатори, манометри, термометри и др. аксесоари за сумата от 32 415,61 евро, като продажната цена била платима съгласно приложена към договора финансова схема. На 01.08.2003 г. МЕЕР и ответникът сключили Анекс № 1, с който изменили договора от 17.06.2003 г., а с Анекс № 2 от 16.09.2004 г. предметът на договора бил допълнен и впоследствие била променена и цената на договора, която е следвало да бъде платена съгласно приложена към Анекс № 2 финансова схема, според която през всеки м. февруари и м.август за периода от 2001 г. до 2012 г. вкл. ответникът е следвало да заплаща конкретна главница и капитализирана лихва по сметка на МЕЕР. Ответникът не изпълнявал задълженията си по договора и анексите към него и в резултат на това с Акт № 63/06.12.2016 г. за установяване на частно държавно вземане, издаден на осн.чл.3, ал.8 във вр.ал.7, т.3 от ЗНАП е установено задължение на ответника към държавата за периода от 15.08.2011 г. до 05.12.2016 г. в общ размер на 31 985,99 лв., от които 21 270,12 лв. – главница, 340,94 лв. – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г., сумата от 10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл.2, ал.6 от Анекс № 1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г. На осн.чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП, Агенцията събирала частни държавни вземания по гаранционни споразумения и временни финансови помощи, вземанията на държавата към кредитополучатели или бенефициенти по активирани държавни гаранции, от държавни инвестиционни заеми и други кредити, поради което ищецът счита, че е активно легитимиран да предяви иска.
В първата
инстанция ответникът е оспорил иска с твърденията, че
сумите не се дължат, тъй като на първо място претенцията е нередовна – лихвата
не била уточнена по период, произход и падеж, че ищецът не е активно
легитимиран да предявява претенции за вземанията, тъй като същите не попадат в
кръга на изброените в чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП; че заповедта за изпълнение е
издадена въз основа на нищожен акт за установяване на частно държавно вземане,
издаден при липса на материална компетентност, тъй като ищецът не е разполагал
с правомощията да го издаде, като в тази връзка се иска упражняване на косвен
съдебен контрол върху този акт. Отделно от това се сочи, че този акт е нищожен
и поради това, че в него не са посочени фактическите и правни основания за
издаването му, че е издаден при липса на мотиви и че затруднява защитата на
ответника, тъй като не е посочено в него вземанията за какви периоди се дължат.
Актът за установяване на частно държавно вземане не препращал към други
документи, които да отстраняват тази непълнота в съдържанието му. Сочи се, че
ответникът няма задължения към държавата, тъй като всички негови задължения
били погасени. Направено е и възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираните
задължения – главници и лихви, както
и възражение относно завишено юрисконсултско възнаграждение на заявителя в
заповедното производство.
От представените писмени
доказателства от ищеца в производството по чл.417 от ГПК и в установителното производство:
споразумение за заем № 3739 BUL, сключено на 29.06.1995
г. между Република България /заемополучател/ и Международна банка за
възстановяване и развитие е сключено, към което е включена пилотна програма за
подпомагане финансирането на топлофикационните
дружества; договор
за продажба от 17.06.2003 г., сключен на основание споразумение за заем № 3739 BUL от 29.06.1995 г. и поправка към него, сключен
между Република България и Международна банка за възстановяване и развитие, с
което банката е дала съгласие за отпускането на заем с цел оказване на помощ
при изпълнението на проект за преструктуриране и модернизация на ВиК дружества
и пилотен проект за топлофикационните дружества /договорът е сключен в
изпълнение на част С от проекта, описана в схема 2 от заемното споразумение/, както и подписаните към
договора от 17.06.2003 г. два анекса – анекс № 1/01.08.2003 г. и анекс № 2/16.09.2004 г., уреждащи финансовата част от условията по договора, безспорно се установява твърдяната с исковата
молба фактическа обстановка, възприета и от районния съд. Въззивният изцяло
възприема за установени тези фактически обстоятелства – за наличието на заемно
споразумение между РБългария и МБВР и последвалото сключване на договори за
продажба въз основа на това споразумение между Министерство на енергетиката и
енергийните ресурси /сега Министерство на икономиката, енергетиката и туризма/
и топлофикационните дружества, включително и процесния с „Топлофикация-Ямбол“
ЕАД за закупуване на контролери,
циркулационни помпи, температурни сензори, регулатори за налягане, вентили,
дигитални регулатори, манометри, термометри и др. аксесоари за сумата от
32 415,61 евро. Установено е
също от анексите към договора за продажба, че цената по договора се завишава,
както и че същата следва да бъде заплащана от „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД по
сметка на министерството на вноски два пъти в годината през м.февруари и
м.август. Цената по договора е посочено, че е формирана въз основа на
главницата по споразумението за заема, дължимата лихва по заема, капитализирана
лихва, такса ангажимент и припадащите се банкови такси, пропорционално на
усвоената сума за доставките по този договор.
С Акт № 63/06.12.2016 г. за установяване на частно държавно вземане на
директора на дирекция „Държавни
вземания“ в Централно управление на Националната агенция за приходите,
на осн. чл.3, ал.8, във вр. с чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП е установено вземането на
държавата към ответното дружество, произтичащо от Споразумение за заем № 3739
BUL от 29.06.1995 г., а именно - за сумата от 21 270,12 лева – главница, за
сумата от 340,94 лева – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договор за
продажба от 17.06.2003 г. между МЕЕР и ответника и за сумата от 10 374,93
лв. – наказателна лихва по чл. 2, ал.6 от Анекс № 1/01.08.2003 г. към договора за продажба от
17.06.2003 г. Този акт е подписан от
В. П. – директор на дирекция „държавни вземания“ в ЦУ на НАП, упълномощена за
това с представено пълномощно от Изпълнителния директор на НАП – Б. А., а
именно – да издава актове за установяване на частни държавни вземания по чл.3
ал.7 от ЗНАП.
Ищецът е представил още
доказателства за това, че преди издаване на настоящия акт за установяване на
частно държавно вземане, за същото задължение на „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД, но
за предходни периоди, сумите са били събрани по същия ред. Издадени са два Акта
№ 13/9.06.2009 г., въз основан на който е издадена заповед и изпълнителен лист
от 10.09.2009 г. по ч.гр.д.№ 2023/2009 г. на ЯРС, както и Акт № 56/8.04.2011 г.
с издадени въз основа на него заповед и изпълнителен лист от 13.06.2011 г. по
ч.гр.д.№ 1821/2011 г. на ЯРС. Представени са и молбите на НАП до ЧСИ И.Х. за
присъединяване към и.д.№ 418/2009 г. за събиране на сумите по изпълнителните
листи от 10.09.2009 г. и 13.06.2011 г., като се твърди и че всички суми са
събрани към момента.
Пред ЯРС е била назначена
съдебно-икономическа експертиза, по която вещото лице е дало заключение, че
главницата и лихвите по претендираните от НАП задължения на
„Топлофикация-Ямбол“ ЕАД са идентични с претендирания размер, както и че на
31.03.2017 г. в резултат от действия по принудително изпълнение по сметка на
НАП е постъпил превод за погасяване на дълг на „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД, с
който лихвите по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. са погасени в размер 340,94
лв.
Във въззивното производство с оглед направеното от ответника пред районния съд възражение за изтекла погасителна давност, съдът е поставил допълнителна задача на вещото лице относно размера на наказателната лихва. В заключението си вещото лице посочва, че за вноската с падеж м.август 2011 г. от 16.08.2011 г. до 25.01.2014 г. наказателната лихва е в размер 1727,48 лв.; за вноската с падеж м.февруари 2012 г. от 16.02.2012 г. до 25.01.2014 г. наказателната лихва е в размер 1915,10 лв.; за вноската с падеж м.август 2012 г. от 16.08.2012 г. до 25.01.2014 г. наказателната лихва е в размер 702,07 лв.
Въз основа на тези писмени
доказателства, районният съд е отхвърлил предявения установителн иск на НАП
като е приел, че актът за установяване на частно държавно вземане е нищожен като издаден при липса на
компетентност, тъй като не е издаден от изпълнителния директор на
Агенцията, т.е. от компетентния орган съгласно чл.3, ал.8 от ЗНАП, а от
директор на Дирекция „Държавни вземания“ в Централно управление на НАП, за
който няма данни по делото да е бил изрично овластен от компетентния орган и за това, че страна по договора за продажба от 17.06.2003 г.
и анексите към него, от които произтичат всички процесни вземания, е
Министерството на енергетиката и енергийните ресурси, а НАП не разполага с правомощия да събира тези частни
държавни вземания по силата на изричната законова делегация в чл.3 от ЗНАП.
При така събраните и обсъдени
доказателства, съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима,
подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен
интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира въззивната жалба за
основателна.
В съответствие с правомощията си
при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивният
съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество –
атакуваното решение прецени за неправилно.
Както и първоинстанционният съд правилно е преценил предявеният от НАП срещу „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД иск е с правна квалификация чл.422 от ГПК във връзка с чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП.
Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП, Агенцията събира следните
частни държавни вземания: по гаранционни споразумения и временни финансови
помощи, вземанията на държавата към кредитополучатели или бенефициенти по
активирани държавни гаранции, от държавни инвестиционни заеми и други кредити. Съгласно чл.3, ал.8 от ЗНАП, вземанията по ал. 7, с
изключение на вземанията по ал. 7, т. 5, се установяват с акт за установяване
на частно държавно вземане, който се издава от изпълнителния директор на
агенцията или оправомощено от него лице. Въз основа на акта за установяване на
частно държавно вземане агенцията може да поиска издаване на заповед за
незабавно изпълнение по реда на чл.418 от ГПК.
На първо място въззивният съд
счита, че в атакуваното решение е направена погрешна преценка в рамките на
косвения съдебен контрол на административни актове по чл.17 ал.2 от ГПК за
недействителност на процесния акт № 63/6.12.2016 г. В случая актът за
установяване на частно държавно вземане не е индивидуален административен акт
по смисъла на АПК, а констативен акт, издаден от административен орган по
предвидения за това специален ред в ЗНАП с цел събиране на частни държавни
вземания по указаната в този закон процедура – чл.418 от ГПК. Като такъв
констативен акт същият би могло да бъде уязвим само, ако е издаден от
некомпетентно за това лице, но от представените в заповедното и в
установителното производство доказателства се установява, че това не е така.
Съгласно чл.3 ал.8 от ЗНАП актът за
установяване на частни държавни вземания се издава от изпълнителния директор на агенцията
или оправомощено от него лице. Акт № 63/6.12.2016
г. е издаден не от изпълнителния директор на НАП, а от оправомощено от него лице - директора на
дирекция „Държавни вземания“ в Централно
управление на Националната агенция за приходите, упълномощен за това с представеното
пълномощно от Изпълнителния директор на НАП – Б. А., а именно – да издава
актове за установяване на частни държавни вземания по чл.3 ал.7 от ЗНАП.
Въззивният съд счита, че актът за
установяване на частно държавно вземане е издаден от компетентно лице и не страда от пороци,
които водят до неговата нищожност.
Относно характера на
вземането, предмет на акта за установяването му, а именно, че е частно държавно
вземане, въззивният съд намира за погрешни и тези изводи на първата инстанция
за обратното. Облигационният договор между Министерство на енергетиката и енергийните ресурси /сега Министерство на
икономиката, енергетиката и туризма/ и „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД е сключен въз
основа заемно споразумение между РБългария и МБВР, т.е. договорът за продажба от 17.06.2003 г. и анексите към него не следва да бъдат разглеждани като
самостоятелни облигационни връзки между МИЕТ и „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД. Сключването на този договор като следствие и въз
основа на преди това сключено заемно споразумение между РБългария и МБВР води
до извода, че вземанията на министерството, респ. държавата по този договор са
частни държавни вземания. МИЕТ е част от структуратата на държавата като един
от органите на изпълнителната власт и сключвайки договора с ответното дружество
следва да се възприема като сключване на договор между държавата и
топлофикационното дружество, т.е. безспорно държавата е страна по този договор
и като страна по договора вземанията й подлежат на събиране от НАП като частни
държавни вземания.
В обобщение следва да се посочи, че
актът за установяване на частно държавно вземане е действителен констативен
акт, издаден по чл.3 ал.7 т.3 от ЗНАП от компетентно за това лице за събиране
на вземане по реда на ЗНАП, което по своя характер представлява частно държавно
вземане.
При така направените изводи,
въззивният съд счита, че атакуваното решение следва да бъде отменено. Спорът
следва да бъде разгледан по същество като бъде взето предвид възражението
направено от ответника за погасяване на вземането по давност, което е частично
основателно. Предмет на иска е частно държавно вземане, което се състои от
главница в размер 21 270,12 лв., 340,94 лв. –
лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договора за продажба от 17.06.2003
г., сумата от 10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл.2, ал.6 от Анекс №
1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г. По отношение на главницата следва да бъде
приложена общата 5 годишна давност съгласно чл.110 от ЗЗД, а искането на
ответника за прилагане на 3 годишна давност е неоснователно, тъй като плащане
на вноски по договор не представлява периодичен платеж по смисъла на чл.111 б.в
от ЗЗД. Уговорката постигната между страните по анексите към договора за
продажба е, че цената по договора следва да бъде заплащана от
„Топлофикация-Ямбол“ ЕАД по сметка на министерството на вноски два пъти в
годината през м.февруари и м.август, но това не прави плащанията периодични, а
разсрочени. Тъй като главницата се състои от три вноски - м.август 2011 г. в размер
6881,86 лв., м.февруари 2012 г. в размер 9 630,02 лв. и м.август 2012 г. в размер
4758,24 лв., а заявлението по чл.417 от ГПК е депозирано в съда на 25.01.2017
г., то вземането е погасено по давност по отношение на вноската за м.август
2011 г. в размер 6881,86 лв., което би могло да бъде предявено в срок до м.август
2016 г. Вземането по останалите две вноски не е погасено по давност и е
дължимо, поради което искът в тази част следва да бъде уважен.
За вземането за сумата 340,94 лв. – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към договора
за продажба от 17.06.2003 г.,
възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно с оглед
установеното от експертизата пред първата инстанция извършено плащане на тази
сума от страна на ответника в изпълнителното производство след издаване на
изпълнителния лист. Съгласно чл.118 от ЗЗД ако длъжникът изпълни задължението
си след изтичане на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар
и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла. Доброволно
платените суми след изтичане на давността не подлежат на връщане, поради което
възражението за изтекла погасителна давност на това вземане в тази връзка е
неоснователно. Въпреки извършеното плащане на сумата 340,94
лв. – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г., установителният иск в тази част следва да бъде уважен и да се приеме, че
това вземане е съществувало, тъй като плащането е станало в изпълнителното
производство по издадената заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Съгласно
т.9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството
по чл.422 от ГПК съществуването на вземането по издадената заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес като в това производство нормата на чл.235 ал.3 от ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на
вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес.
По отношение на вземането за сумата от 10 374,93 лв. – наказателна лихва по чл.2, ал.6 от
Анекс № 1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г., безспорно следва да бъде приложена тригодишната давност
съгласно чл.111 б.в от ЗЗД. Тези наказателни лихви са начислени към всяко от
трите дължими плащания, както следва: за вноската с
падеж м.август 2011 г. от 16.08.2011 г. до 5.12.2016 г. наказателната лихва е
в размер 3 728,30 лв.; за вноската с падеж
м.февруари 2012 г. от 16.02.2012 г. до 5.12.2016 г. наказателната лихва е
в размер 4 714,67 лв.; за вноската с падеж
м.август 2012 г. от 16.08.2012 г. до 5.12.2016 г. наказателната лихва е
в размер 2 085,39 лв. С оглед основателността на възражението на ответника
за изтекла тригодишна погасителна давност за тези вземания, наказателните лихви
следва да бъдат дължими за три години назад от предявяване на вземането по
заявлението до началния момент на начисляването им, което съгласно заключението
на вещото лице е: за вноската с падеж м.август 2011 г.
от 16.08.2011 г. до 25.01.2014 г. наказателната
лихва е в размер 1727,48 лв.; за вноската с падеж
м.февруари 2012 г. от 16.02.2012 г. до 25.01.2014 г. наказателната лихва е в размер 1915,10 лв.; за вноската с падеж м.август 2012 г. от 16.08.2012 г. до
25.01.2014 г. наказателната лихва е в
размер 702,07 лв. Или установителният иск е основателен за общ размер 4 344,65
лв. на наказателната лихва по чл.2, ал.6 от Анекс № 1/01.08.2003 г.
към договора за продажба от 17.06.2003 г., а над този размер до претендирания от 10 374,93
лв. искът следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото следва да
бъдат редуцирани присъдените на НАП разноски в заповедното производство, които
следва да бъдат намалени от 1384,51 лв. на 470,92 лв. Това е размера на
намалените разноски на заявителя предвид не само намаляне размера на уважената
претенция, но и определяне на юрисконсултското възнаграждение в размер 150 лв. на основание чл.26 от
Наредба за заплащане на правната помощ във връзка с чл.78 ал.8 от ГПК след
изменението му предвид направеното от ответника пред районния съд възражение за
прекомерност. Отделно от това ответникът следва да бъде осъден да заплати
съобразно уважената част от иска направените от ищеца разноски пред районния
съд в установителното производство в размер 701,32 лв., както и направените
пред въззивния съд разноски в размер 957,90 лв. С оглед отхвърляне на част от
иска и направеното от ответника искане за присъждане на разноски, същото е
основателно, но липсват доказателства за направени такива пред районния съд.
На основание изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 735/24.11.2017 г., постановено по гр.д.№ 1228/2017 г. по
описа на РС Ямбол и вместо него ПОСТАНОВИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД, ЕИК 128045536, гр.Ямбол, кв.Индустриален,
представлявано от изп.директор К.П.И., че на основание чл.422 от ГПК във връзка
с чл.3, ал.7, т.3 от ЗНАП дължи
на Национална
Агенция за
приходите гр.София сумата от 14 388,26 лева –
главница, сумата от 340,94 лева – лихва по чл.2 от Анекс № 2/16.09.2004 г. към
договор за продажба от 17.06.2003 г. между МЕЕР и „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД,
сумата от 4 344,65 лв. – наказателна лихва по чл. 2, ал.6 от Анекс № 1/01.08.2003 г.
към договора за продажба от 17.06.2003 г. и „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД, за които суми е издадена заповед № 186/26.01.2017
г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 от ГПК по ч.гр.д. № 283/2017 г. по описа на ЯРС, като искът в разликата над 14 388,26 лв. до
размера на 21 270,12 лв. за главницата и в разликата над 4 344,65 лв. до размера на
10 374,93 лв. за наказателна лихва по чл. 2, ал.6
от Анекс № 1/01.08.2003 г. към договора за продажба от 17.06.2003 г. като неоснователен – ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „Топлофикация-Ямбол“ ЕАД
да заплати на Национална Агенция за приходите гр.София направените в производството по ч.гр.д. № 283/2017 г. разноски
в размер 789,72 лв.; направените по гр.д.№ 1228/2017 г. разноски в размер
701,32 лв. и направените във въззивното производство разноски в размер 957,90
лв.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от съобщението
на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.