Р Е Ш Е Н И Е

гр.Ямбол 02.07.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ямболският окръжен съд, гражданска колегия, в публично заседание на петнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:

Председател: Д.Кючуков

Членове: Н. Иванов

Г. Вълчанова

след като разгледа докладваното от съдията Д. Кючуков в.гр.д. № 114/2018г. по описа на Ямболския окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

В Ямболския окръжен съд е постъпила жалба от М.Д.В. *** срещу решение № 134/08.03.2018 г. по гр.д. № 3404/2017 г. по описа на Ямболския районен съд, с което, на осн. чл.21 ал.4 от СК, е прието за установено по отношение на жалбоподателката, че същата не е собственик на разликата на разликата над 1/3 ид.част до 4/6 ид. части от недвижимия имот, предмет на делбата, като делбата по отношение на същия този имот е допусната при равни за страните квоти-по 1/3 за всеки един от съделителите. Като счита решението за недопустимо, доколкото съдържа произнасяне по недопустим насрещен иск, неправилно и необосновано, жалбоподателката моли същото да бъде отменено и след като съдът разгледа делото по същество, да отхвърли предявения насрещен установителен иск иск по чл.21 ал.4 СК като недопустим, алтернативно - като неоснователен и недоказан или прогласи решението в тази му част за нищожно, а съдебната делба да бъде допусната при квоти: 4/6 ид. части за М.В. и по 1/6 ид.част за Г.В. и К.В.. Отрицателният установителен иск по чл.21 ал.4 СК е недопустим. Бракът между ищцата М.В. и В. В. е прекратен при действието на Семейния кодекс от 1985 г. и не е "заварен" по смисъла на новата правна уредба по новия Семеен кодекс, която в случая е неприложима. Решението е и неправилно. Съдът неправилно е квалифицирал предявения иск и неправилно е разпределил доказателствената тежест между страните. Видно от съдържанието на съдебното решение същият се е произнесъл по иск с правна квалификация чл.21 ал.4 т.2 вр. чл.23 ал.1 СК, а не само по чл.21 ал.4 т.2 СК. В тежест на ищците по насрещния иск е било да докажат, че процесния имот е придобит изцяло със техни средства, т.е. да установят наличието на пълна трансформация на лично имущество. Същите не доказват размера на придобивната стойност на имота, размерът на вложените средства, които имат личен произход и факта на влагането на тези средства в придобиването на имота. Решението е необосновано. Съдът не се обосновава ясно.точно и аргументирано кои свидетелски показания кредитира, защо им дава вяра, подкрепят ли се от останалите доказателства по делото. Напротив- показанията се цитират неточно избирателно, извадени от контекста и в противоречие на формалната логика . Съдът е допуснал свидетелски показания в нарушение на разпоредбата на чл.164 ал.1 ГПК, без изричното съгласие на страните. Съдът неправилно е приел, че презумцията за съвместен принос при придобиване на процесния имот е оборена, опирайки се единствено на показанията на свидетелите, посочени от насрещната страна. Показанията на тази група свидетели са неубедителни, противоречиви и недостатъчни за оборване на презумцията за наличие на съвместен принос. Съдът неправилно е изчислил и размера на обезщетението по чл.434 ал.2 ГПК, което не съответства на квотата на съделителката М.В. от имота.

Въззиваемите оспорват основателността на жалбата и молят решението на Ямболския районен съд да бъда оставено в сила.

Окръжният съд ,след като разгледа жалбата и обсъди събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

Бракът между съделителката М.В. и общия наследодател на страните В. В. е сключен на 23.03.1995 г. и е прекратен със смъртта на последния на 04.06.2009 г.. След смъртта си В. В. оставил наследници - М.В. - съпруга и Г.В. и К.В.- деца. Не се спори, че по време на брака си с М.В. общият наследодател на страните В. В. е закупил процесния недвижим имот - апартамент в гр. Я., ул. "Г. И." бл.... - нот.акт № 44/01.07.2012 г.. Изложеното се установява от представените по делото писмени доказателства и по отношение на него страните не спорят. Спорът, пренесен и пред въззивния съд, е за това дали по време на закупуването на апартамента съпрузите са били в състояние на фактическа раздяла и дали съпругата има принос в придобиване на процесния апартамент.

По иска по чл.21 ал.4 СК

Правилно районният съд е приел, че предявеният от съделителите Г.В. и К.В., в качеството им на наследници на починалия им баща , срещу съделителката М.В. отрицателен установителен иск по чл.21 ал.4 ГПК е допустим. Първоинстанционният съд е приел, че искът по чл.21 ал.4 СК има процесуален характер и се прилага и заварените от действащия СК /2009 г./ правоотношения, за разлика от материално правните норми, които нямат обратно действие.

С разпоредбата на чл.13 ал.1 СК /1968г./отм.// законодателят установява, че „недвижимите и движими вещи и правата върху вещи, придобити от съпрузите по време на брака; принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити, и служат за задоволяване нуждите на семейството" . Приносът се предполага, съгласно установената презумпция на чл. 19 ал. 3 СК /1985г. /отм.//, но тя е оборима - до доказване на противното.

Разпоредбата на чл. 21 ал.1 на действащия СК /2009г./ не само се възпроизвежда нормата, че семейната имуществена общност по отношение на вещите и правата върху вещи е резултат на съвместния принос на съпрузите, но и с ал.2 на чл.21 СК дава легална дефиниция на съвместния принос, а именно, че същият може да бъде „израз на вложени средства, на труд, в грижи за децата и в работа в домакинството". Законът поставя съвместният принос в основата на съпружеската имуществена общност и предполага, че такъв е налице, защото изхожда от нормалното състояние на нещата. Когато обаче бъде установена пълна липса на съвместен принос, то съпружеска имуществена общност не може да възникне, независимо от възмездния характер на придобивното основание. Действащият Семеен кодекс от 2009 г. за първи път изрично урежда отрицателният установителен иск по чл. 21 ал.4 СК/редакция след изм. с ДВ. бр. 100/2010 година/,„за липса на съвместен принос". Когато е налице отклонение от нормалното състояние на брачните отношения, съпругът, който твърди това, следва да го установи като докаже пълна липса на съвместено принос на придобитото през време на брака имущество / било с пари,било с труд, било с работа в домакинството или отглеждане на децата/ от другия съпруг и тогава имуществото ще се третира не като общо за двамата съпрузи, а като лично. Липсата на съвместен принос може да се установява за всички имущества ими за отделни имуществени обекти . Съгласно разпоредбата на чл.21 от сега действащия Семеен кодекс съпружеската имеществена общност са само вещните права и то тези, които са придобити през време на брака в резултат на съвместен принос. Следователно, ако е безспорно, че през време на брака единият съпруг е придобил вещно право / в случая право на собственост върху недвижим имот/ ,без това да е станало на абсолютно лично основание/дарение или наследяване/, единственият начин, по който е възможно да се установи, че този имот не е съпружеска имуществена общност е да се обори презумцията за съвместен принос чрез предявяване на отрицателния установителен иск по чл.21 ал.4 СК.

От фактите по делото е безспорно, че бракът между съделителката М. В. и общия наследодател на страните В.В. е сключен на 23.03.1995 г. и е прекратен със смъртта на последния на 04.06.2009 г. Не се спори за това,че по време на брака с нот.акт № 44/01.07.2002 г. съпругът Васил В. е закупил процесния недвижим имот- апартамент в гр. Ямбол, ул. "Г.И." бл. ... . В рамката на спора за времето на фактическа раздяла на бившите съпрузи, решаващият съд е базирал изводите си на събраните гласни доказателства. От показанията на св. С, М., Ч. се установява, че съпрузите след няколко раздяли по време на брака, окончателно са се разделили през периода 1999 г.. Безспорно установено по делото е, че през 1998 г. съпругът подал молба за развод, както и, че през 1999 г. напуснал семейното жилище и се е установил на местоживеене в апартамента на родителите си. По дилото не се събрани доказателства, от които да се направи извод, че през периода от напускане на семейното жилище до закупуването на прицесния апартамент през 2002 г. съпрузите да са се събирали и живяли съвместно. Тъкмо напротив, От показанията на св. Ч. И. и М.се установява, че съпругът след раздялата през 1999 г. е заживял сам и не се е събирал със съпругата си след раздялата им през 1999г. до деня на закупуване на процесния апартамент през 2002 г., а и след това до смъртта си през 2009 г.. Като е преценил тези доказателства районният съд е направил извода, че процесният апартамент е придобит по време на „фактическа раздяла", която изключва приноса на съпругата към момента на закупуване на апартамента, и е основание за оборване презумпцията на чл. 21 ал.1 СК. Изводите на съда са правилни, законосъобразни и обосновани. Съдебната практика на ВКС приема, че недвижим имот, придобит от единия от съпрузите по време на трайна фактическа раздяла, която е довела до прекъсване на всякакви духовни, физически и икономически връзки между съпрузите е негова лична собственост, а не съпружеска имуществена общност/ Решение N 43/05.04.2013 г. по rp.fl.N 802/2012 г. на ВКС- II г.о., Решение N 1372/ 28.01.2009 г. по гр.д. N 5932/2007г./. Наличието на фактическа раздяла между съпрузите е основание да се приеме, че презумпцията на чл. 21, ал. 1 СК е оборена и съответно придобитите имущества от съпрузите в този период са техни лични. Фактическата раздяла, според съдебната практика, е обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на всякаква духовна физическа и икономическа връзка между тях. /В този смисъл е и р. 91/31.01.2018 г. по гр.д. № 4340/2016 г. на ВКС/

Освен казаното, преценката за това дали съществува принос за възникването на имуществената общност в някоя от посочените в чл.21 ал.2 СК форми се прави на базата на изпълнение на задълженията на съпрузите почл.17 СК. В конкретния случай е безспорено установено, че съпругата няма принос, изразяващ се както в пряко материално съдействие за придобиване на процесния имот, така и в грижи по домакинството. Безспорно е, че имотът е бил придобит от съпруга В.В. през време на фактическата раздяла между съпрузите и то изключително със собствени средства. Така св. Г. Е. и Н. М. свидетелстват за това, че сумите за закупуване на процесния апартамент са от лични доходи на съпруга, получените заплати, от продажба на наследствен имот и уреждане на имуществени отношения с бившата му съпруга. През време на продължителната фактическа раздяла между съпрузите, през която е закупен и апартамента, не се установява съпругата да е участвала в придобиването му както със средства, така и с труд или грижи в домакинството, което да е израз на съвместен принос в придобиването на апартамента по смисъла на чл.21 ал.2 СК. Както районният съд, така и настоящият състав на въззивния съд намира, че съпругата няма както пряко, така и косвено съдействие за придобиване на процесния имот. По делото не са събрани доказателства, установяващи какъвто и да е /дори минимален/ нейн принос в придобиване на апартамента. Показанията на св. С. и Г. не дават основание за противен извод, тъй като те са твърде общи и не опровергават фактите, установени от показанията на останалите разпитани по делото свидетели в тази връзка.

Предвид изложеното по-горе във връзка с отговора на поставения правен въпрос следва да се приеме, че съдът правилно е приел, че придобитият на името на бившия съпруг Васил В. чрез договор за покупко - продажба , обективиран с нот акт № 44/01.07.2012 г., недвижим