Р Е Ш Е Н И Е
№ 26.01.2018 година гр.Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І-ви въззивен граждански състав
На 09 януари 2018 година
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КАЛИНА
ПЕЙЧЕВА
2. ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА
секретар П. У.
като разгледа
докладваното от съдия РОСИЦА СТОЕВА
въззивно гражданско
дело № 383 по описа на 2017 година,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството пред Ямболски
окръжен съд е образувано по въззивна жалба на "ГЕОСТРОЙ ИНЖЕНЕРИНГ"
ЕООД с ЕИК 128003989, депозирана чрез юрисконсулта Р.М. против Решение
№635/13.10.2017 г., постановено по гр.д.№1494/2017 г. на ЯРС.
С посоченото решение първостепенния съд е постановил следното:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на «Геострой
Инженеринг» ЕООД с ЕИК 128003989, със седалище и адрес на управление гр. Ямбол,
ул. «Ормана» № 34, представлявано от управителя М.Т., че
същият дължи на В.Г.Д. с ЕГН ********** и адрес ***«******» № **, ет.**, ап.**,
сумата от 2 043,80 лв.,
представляваща обезщетение за незаконното задържане на трудовата книжка на ищеца
за периода от 16.12.2016 г. до 27.02.2017 г., ведно с лихвата от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 17.03.2017 г. до окончателното
изплащане на задължението, за която сума е издадена Заповед № 513/20.03.2017 г.
по ч.гр.д. № 848/2017 г. по описа на ЯРС, КАТО
ОТХВЪРЛЯ ИСКА в останалата част, с която се иска да се приеме за установено
по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца горницата над сумата от 2 043,80 лв. до сумата от
2 250 лв. – обезщетение по чл. 226, ал.2 от КТ за периода от 16.12.2016 г.
до 27.02.2017 г., както и сумата от 899,27 лв. – обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, ведно с лихвата от датата на депозиране на заявлението –
17.03.2017 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА «Геострой Инженеринг» ЕООД с ЕИК 128003989, със
седалище и адрес на управление гр. Ямбол, ул. «Ормана» № 34, представлявано от
управителя М. Т., да
заплати на В.Г.Д. с ЕГН ********** и адрес ***«*********» № **, ет.**, ап.**,
сумата от 450 лв. - разноски за адвокат по исковото производство, както и
сумата от 340,23 лв. – разноски за
адвокат по заповедното производство.
ОСЪЖДА В.Г.Д. с ЕГН ********** и адрес ***«******» № **, ет.**, ап.**, да
заплати на «Геострой Инженеринг» ЕООД с ЕИК 128003989, със седалище и адрес на
управление гр. Ямбол, ул. «Ормана» № 34, представлявано от управителя М. Т.,
сумата от 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА «Геострой Инженеринг» ЕООД с ЕИК 128003989, със
седалище и адрес на управление гр. Ямбол, ул. «Ормана» № 34, представлявано от
управителя М. Т., да
заплати по сметка на
ЯРС дължимата държавна такса по исковото производство в размер на 81,75 лв. и дължимата държавна такса по
заповедното производство в размер на 40,88
лв., както и сумата от 77,88 лв.
– възнаграждение за вещо лице.
С въззивната жалба решението на
ЯРС се обжалва изцяло, като
неправилно, незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени нарушения
на процесуалния и материалния закон. В жалбата са изложени подробни
съображения, въз основа на които се иска отмяна на решението на ЯРС изцяло,
като въззивния съд реши спора по същество. Претенция за присъждане на разноски не е заявена.
Въззиваемия В.Г.Д. ***, представляван от пълномощника адв.В.К. от ЯАК, в срока по чл.263 ГПК, е
депозирал писмен отговор, в който е заявил становище за допустимост, а по
същество - за неоснователност на въззивната жалба. Въз основа на подробните
съображения иска потвърждаване на атакуваното решение, съответно - оставяне на
въззивната жалба без уважение. Заявено е становище за неоснователност на
доказателствените искания на въззивника. Заявена
е претенция за присъждане на сторените за въззивното производство разноски.
В о.с.з. въззивника се представлява
от юрисконсулта Р.М., като поддържа жалбата по изложените в нея съображения и
по допълнителни такива, изложени в представените писмени бележки.
В о.с.з. въззиваемия не се явява,
но се представлява от пълномощника
адв.В.К. от ЯАК, която поддържа заявеното становище за неоснователност на
въззивната жалба по съображенията в писмения отговор. Подържа и претенцията за
присъждане на разноски за въззивната инстанция, съобразно представен списък по
чл.80 ГПК.
След преценка на оплакванията по
жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото,
Окръжният съд приема за установено следното от фактическа страна:
Страните по делото не спорят, че
са били в трудово правоотношение, което е прекратено,
считано от 16.12.2016 г. на осн.чл.326, ал.1 от КТ – поради изтекъл срок
на предизвестие, отправено от работника. Не се спори също и това се установява
от доказателствата по делото, че при постъпването си на работа ищецът е заявил
писмено съгласието си трудовата му книжка да се съхранява от работодателя. Няма
спор също, че трудовата книжка не е била върната на ищеца при прекратяване на
трудовото му правоотношение на 16.12.2016 г.
Установява се по делото и не е
спорно, че трудовата книжка е била върната на ищеца на 27.02.2017 г., видно от
отбелязването върху заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, като
през процесния период от време – от 16.12.2016 г. до 27.02.2017 г., не се
установява ответника по делото да е отправял покана към ищеца за явяване с цел
връщане на трудовата му книжка.
От показанията на разпитаната по
делото свидетелка Я. Д. – съпруга на ищеца, се установява, че трудовата
книжка на ответника не е била върната своевременно от работодателя. На няколко
пъти, след прекратяване на ТПО, той е ходил в ответното предприятие по различни
поводи през м.декември 2016 г. и през м.януари 2017 г., но не е получил
трудовата си книжка. Според свидетелката, през м.февруари 2017 г. съпруга й
подал устен сигнал в Дирекция „Инспекция по труда“ – Ямбол, след който, още
същата вечер, юрисконсулта на ответното дружество го посетил в дома му и му
обещал, че след като намерят трудовата му книжка, веднага ще му се обадят, за
да я върнат. Срещата се случила в петък, а в понеделник пак юрисконсулта се
обадил на съпруга й да го покани да си получи трудовата книжка.
Пред ЯРС като свидетел е разпитана
и С. И.
***. Същата в показанията си противоречиво заявява, че с оглед големия обем
работа, не си спомня през м.02.1017 ищеца да е ходил при нея или да му е
съдействала за връщане на трудовата му книжка. Същевременно убедено сочи, че по
два негови сигнала през 2017 г. са правили проверка, но не във връзка с
връщането на трудовата му книжка, за което той в сигналите си не бил споменавал
и такава проверка не били извършвали.
В о.с.з., проведено на 20.09.2017
г. процесуалния представител на ответника е направил признание на предявения
иск, като е заявил: "... ние извършихме едно допълнително плащане, с което
е заверена банковата сметка на г-н Д. със сума, която ние определихме и която
не е оспорена и не е върната, в размер на 976,32 лв., която ние изчислихме, че
представлява обезщетение за неизпълнението на нашите задължения за връщане на
трудовата му книжка за процесния период...". В същото о.с.з. е представил
и платежно нареждане за кредитен превод от 12.05.2017 г. за сумата 976,32 лв. с
посочено основание "допълнително установено задължение".
По повод описаното признание на
иска и извършения в тази връзка превод на сума, ищеца не оспорва получаването
на сумата по неговата банкова сметка, ***, че документа за плащане не следва да
бъде ценен, тъй като нито посочената в него сума, нито посоченото основание
съответстват на претенцията на ищеца за процесното обезщетение и документа не
установява погасяване на задължението, като единствено изявлението на
процесуалния представител на ищеца следва да се цени като признание на иска.
По
делото е назначена и изслушана СИЕ, от заключението на която /депозирано на
30.06.2017 г./ се установява следното: Не е налице неползван от ищеца платен
годишен отпуск за 2015 г. Неползвания платен годишен отпуск е за 2016 г., но за
същия във ведомост за заплати за м.декември 2016 г. на ищеца е начислено
обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за 20 работни дни в брутен размер от 851,60 лв.,
което е изплатено с превод от 16.01.2017 г. Според в.л. размера на
обезщетението по чл.226, ал.2 КТ за периода 16.12.2016 г. - 27.02.2017 г. е
общо 2043,80 лв. От заключението на СИЕ се установява, че последният пълен
отработен месец за ищеца е м.ноември 2016 г., който има 22 работни дни, като за
този месец той е получил БТВ в размер на 899,27 лв., а среднодневното БТВ е в
размер на 40,8759 лв. /приблизително 40,88 лв./. Като е взело предвид само
работните дни през процесния период на незаконното задържане на трудовата
книжка, а именно – 10 работни дни през м.декември 2016 г., 21 работни дни през
м.януари 2017 г. и 19 работни дни за м.февруари 2017 г. за периода от
16.12.2016 г. до 27.02.2017 г., вещото лице е изчислило, че полагащото се на
ищеца обезщетение по чл.226, ал.2 от КТ възлиза на 2043,80 лв. В тази сума е
включено и допълнително изплащано възнаграждение, което вещото лице е
установило, че има постоянен характер. Ответникът е възразил в тази насока,
като е заявил, че това възнаграждение няма постоянен характер, тъй като се
изплаща в зависимост от постигнатите резултати, но не е ангажирал
доказателства, от които да се установи, че се касае именно за такова
възнаграждение. Поради това въззивния съд, както правилно е постановил и първоинстанционния
съд, напълно кредитира заключението на експертизата.
По
заявление на ищеца (понастоящем въззиваема страна) ЯРС е издал Заповед
№513/20.03.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№848/2017 г., срещу
ответника за сумата 3149,27 лв.- главница, включваща обезщетение по чл.224, ал.1 КТ за неползван
отпуск 20 дни за 2015 г. в размер на 899,27 лв. и обезщетение по чл.226, ал.2
КТ за задържане на трудовата книжка за времето 16.12.2016 г. - 27.02.2017 г. в
размер на 2250 лв. За издадената заповед ответникът е уведомен на 23.03.2017 г., видно от
приложеното по делото съобщение. Подал е на
03.04.2017 г. възражение срещу заповедта за
недължимост на сумите по нея. С разпореждане от същата дата съдът е
указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземането си в
едномесечен срок от уведомяването. В указания срок искът е предявен.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима, тъй
като е подадена в предвидения в чл.259,ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря
на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивника е легитимиран и има
правен интерес от обжалването. Преценена по същество въззивната жалба е неоснователна.
В съответствие с правомощията си,
при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивния
съд прецени, че последното е валидно и
допустимо.
Неоснователно е направеното във
въззивната жалба оплакване за допуснати от ЯРС съществени процесуални нарушения
при постановяване на процесното решение, тъй като е пристъпил към разглеждане и
се произнесъл по нередовна искова молба, основано на твърдение за неяснота
срещу кого е насочен иска по чл.226 КТ, с оглед предвидената в нормата
солидарна отговорност за работодателя и виновните длъжностни лица. Възражението
относно редовността на ИМ ответника е направил още в отговора по чл.131 ГПК.
Действително нарочно определение за неоснователност на това възражение ЯРС не е
постановил, но в после извършените процесуални действия (постановяване на
определение по чл.140 ГПК и внасяне на делото за разглеждане в о.с.з.)
имплицитно се съдържа отговор на въпроса относно редовността на ИМ и в
частност, че същата е приета от решаващия съд за редовна. Този извод на ЯРС се
възприе и от въззивния съд, който също намери ИМ за редовна и допустима, поради
което и оплакването на въззивника в обратната посока се прецени за
неоснователно. В допълнение може да бъде посочено, че солидарните задължения са
уредени в нормите на чл.121 и сл. от ЗЗД. Солидарността може да бъде активна
/при множество кредитори и един длъжник/ и пасивна /при един кредитор и
множество длъжници/. В случая, уредената от нормата на чл.226, ал.1 КТ
солидарна отговорност е пасивна такава. В разпоредбата на чл.122, ал.1 ЗЗД е
предвидено, че кредиторът може да иска изпълнение на
цялото задължение от когото и да е от длъжниците, а в чл.123, ал.1 ЗЗД е
посочено, че изпълнението от страна на един солидарен длъжник освобождава
всички съдлъжници. При това положение и при съобразяване на закона, безспорния
извод е, че право на кредитора е да избере дали да насочи иска си срещу всички
солидарни длъжници или само срещу някой от тях. Ищеца в настоящото производство
е избрал да предяви иска си само срещу работодателя, поради което не може да се
приеме наличие на нередовност на ИМ още по - малко да се сподели твърдението на
въззивника за неяснота по въпроса срещу кого е насочена претенцията.
При преценка по същество въззивния
съд намери следното:
Предявените в производството
искове са правно основание чл.422
от ГПК, вр. чл.226, ал.1 и чл.224 от
КТ. Исковете са допустими, а преценени по същество: иска по чл.224 КТ е
неоснователен, а иска по чл.226, ал.1 КТ - частично основателен.
С депозираната пред ЯРС искова
молба ищеца е претендирал да се приеме за установено по
отношение на ответника, че последният дължи сумите, за които е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№848/2017 г. по описа на ЯРС.
Претенцията е за дължимост на вземане, което произтича от неплатено обезщетение
за неползван платен годишен отпуск и обезщетение за незаконно задържане на
трудовата книжка при прекратено ТПО.
Относно иска с правно основание
чл.226, ал.2 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл.226,
ал.2 КТ работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно
към работника или служителя за вредите, които той е претърпял поради незаконно
задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било
прекратено.
Както правилно е установил
първостепенния съд, а и между страните не е спорно, трудовото правоотношение на
ищеца е било прекратено, считано от 16.12.2016 г., като трудовата книжка не е
била върната на ищеца към този момент. Установява се по делото и не е спорно,
че трудовата книжка, която е била съхранявана от работодателя, е била върната
на ищеца на 27.02.2017 г., видно от отбелязването върху заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение, като през процесния период от време –
от 16.12.2016 г. до 27.02.2017 г., не се установява ответника по делото да е
отправял покана към ищеца за явяване с цел връщане на трудовата му книжка.
Правния спор между страните се
концентрира по въпроса дали работодателя трябва да бъде канен да върне
трудовата книжка, за да изпадне в забава.
Въззивния съд намира, че работодателят
дължи незабавно връщане на трудовата книжка по силата на чл.350, ал.1 КТ, което
значи, че не е нужно да бъде канен. Допълнителен аргумент в тази посока може да
бъде извлечен и от разпоредбата на чл.6, ал.3, вр. ал.2 от Наредбата за
трудовата книжка и трудовия стаж, според която работодателят се освобождава от
задължението за незабавно връщане, ако при неявяване на работника да я получи,
го покани лично с писмо с обратна разписка. В този смисъл е и приетото от ВКС в
Решение №444/15.06.2010 г., по гр.д.№827/2009 г., IV-то г.о., където е
посочено, че от точното тълкуване на законовите разпоредби следва, че общото
правило на чл.84 ЗЗД в случая се дерогира от специалните правила – чл.350, ал.1
КТ изисква работодателят незабавно да върне трудовата книжка при прекратяване
на трудовото правоотношение. В хипотезата, когато документът не е у
работодателя, той се предоставя от работника или служителя за отразяване на
необходимите данни, след което незабавно се връща – чл.6, ал.2, изр. първо от
Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж. Следователно, моментът на
прекратяването на трудовото правоотношение, съответно на предоставянето на
трудовата книжка за оформянето й, съвпада с този на връщането й, което е
задължение на работодателя и не е нужно да е поискана или потърсена от работника
или служителя. На този извод сочи и текста на чл.226, ал.3 КТ – обезщетение се
дължи от деня на прекратяване на правоотношението, което значи, че задържането
на трудовата книжка се явява незаконно от датата, на която работодателят е
дължал незабавното й връщане. В случаите, когато това не може да бъде сторено,
защото работникът или служителят не се е явил лично при прекратяване на
трудовото правоотношение или при предоставяне на трудовата книжка за оформянето
й, работодателят е длъжен да го покани по реда на чл.6, ал.3 от Наредбата
именно, защото задължението е носимо, а не търсимо. Само тогава, при неявяване
на работника или служителя лично или чрез писмено посочено от него друго лице,
задържането на трудовата книжка у работодателя не е незаконно.
На настоящия съд е известно
наличието и на друга практика на ВКС, обективирана в Решение №553/15.07.2010
г., по гр.д.№206/2009 г., IV-то г.о., където е прието, че задължението за
връщане на трудовата книжка по естеството си е търсимо, поради което работника
следва да я потърси по местонахождението й и едва ако не му бъде предадена,
работодателя изпада в забава и дължи обезщетение.
И двете цитирани по-горе решения
са постановени от ВКС в производство по чл.290 ГПК, но тъй като с оглед
разпоредбата на чл.290, ал.3 ГПК същите не съставляват задължителна съдебна
практика, въззивния съд избра да съобрази постановеното в Решение
№444/15.06.2010 г., на ВКС по гр.д.№827/2009 г., IV-то г.о., тъй като изводите
в същото са изведени в резултат на буквално тълкуване на относимите специални
законови разпоредби.
При изложеното до тук въззивния
съд прие, че ответника е в забава относно изпълнение на задължението за връщане
трудовата книжка на ищеца, от която не се е освободил, тъй като не се установи
по делото да е отправял покана към ищеца за явяване с цел връщане на трудовата
му книжка.
Допълнителен аргумент в подкрепа
на този извод на съда е и направеното в о.с.з., проведено на 20.09.2017 г. от процесуалния
представител на ответника изявление: "... ние извършихме едно допълнително
плащане, с което е заверена банковата сметка на г-н Д. със сума, която ние
определихме и която не е оспорена и не е върната, в размер на 976,32 лв., която
ние изчислихме, че представлява обезщетение за неизпълнението на нашите
задължения за връщане на трудовата му книжка за процесния период...". Това
изявление се възприе от въззивния съд /така както е прието и от ЯРС/ като
признание на предявения иск по чл.226, ал.2 КТ по основание. В същото о.с.з. и
в подкрепа на заявеното процесуалния представител на ответника е представил и
платежно нареждане за кредитен превод от 12.05.2017 г. за сумата 976,32 лв. с
посочено основание "допълнително установено задължение".
При всичко изложено до тук,
въззивния съд стигна до извод, че иска с правно основание чл.226, ал.2 КТ е
доказан по основание. Досежно размера, до който следва да бъде уважен този иск,
се счита ангажиран да изложи следното, предвид наличието на спор между страните
и по този въпрос: Както правилно е посочил ЯРС в случая се касае до обективна
отговорност, при която не е нужно ищецът да доказва, че реално е претърпял
вреди, както и техният размер, тъй като ал.3 на чл.226 КТ гласи, че дължимото
на работника обезщетение е в размер на брутното му трудово
възнаграждение от деня на прекратяването на трудовото правоотношение до
предаване на трудовата книжка.
В Решение №519/09.01.2012 г., на
ВКС по гр.д.№1741/2010 г., IV-то г.о. е прието, че непредаването на трудовата
книжка на работника от страна на работодателя препятства работника да постъпи
на работа при друг работодател, съответно да реализира трудов доход, поради
което законът презумира настъпилите от незаконното задържане вреди. Когато
обстоятелството, че в периода на задържането на трудовата книжка работникът не
е реализирал социално осигурен доход се оспорва от работодателя, то в негова
тежест е да установи, че работникът е реализирал доход и в какъв размер.
Съгласно чл.226, ал.3, пр.2 КТ, обезщетението за незаконно задържане на
трудовата книжка на работника след прекратяване на трудовото му правоотношение
е в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяване на
трудовия договор до предаване на трудовата книжка, т.е. размерът на
обезщетението е нормативно определен.
Според заключението на в.л. по
изслушаната по делото СИЕ размера на обезщетението по чл.226, ал.2 КТ за
периода 16.12.2016 г. - 27.02.2017 г. е общо 2043,80 лв. В тази сума е включено
и допълнително изплащано възнаграждение, което вещото лице е установило, че има
постоянен характер. Ответникът е възразил в тази насока, като е заявил, че това
възнаграждение няма постоянен характер, тъй като се изплаща в зависимост от
постигнатите резултати, но не е ангажирал доказателства, от които да се
установи, че се касае именно за такова възнаграждение. Поради това въззивния
съд, както правилно е постановил и първоинстанционния съд, напълно кредитира
заключението на експертизата и в тази връзка приема, че размера на
обезщетението по чл.226, ал.2 КТ за периода 16.12.2016 г. - 27.02.2017 г.
следва да се определи на сумата от
2043,80 лв.
Както вече се посочи ответника е
направил признание на иска по основание, като е посочил, че според него
дължимия размер на обезщетение е 976,32 лв. и в тази връзка е представил платежно нареждане за кредитен превод от
12.05.2017 г. за сумата 976,32 лв., преведена по сметка на ищеца.
По повод описаното признание на
иска и извършения в тази връзка превод на сума, ищеца не оспорва получаването
на сумата по неговата банкова сметка, ***, че документа за плащане не следва да
бъде ценен, тъй като нито посочената в него сума, нито посоченото основание
съответстват на претенцията на ищеца за процесното обезщетение и документа не
установява погасяване на задължението, като единствено изявлението на
процесуалния представител на ищеца следва да се цени като признание на иска.
Въззивния съд не споделя
съжденията на ищеца. След като е налице признание на иска и извършен превод в
тази връзка на сума по сметка на ищеца, която той не отрича да е получил, то
тази сума следва да бъде приспадната от определеното за ищеца обезщетение.
Допълнителен аргумент в подкрепа на този извод на съда е обстоятелството, че
макар и ищеца да оспорва основанието за превод на сумата и в частност, че
същата не съставлява обезщетение за незаконно задържаната му трудова книжка, не
посочва на какво друго основание е получил сумата, нито прави изявление за
наличие на други неуредени взаимоотношения между него и работодателя по повод
прекратеното ТПО.
При всички изложени до тук
съображения предявения иск по чл.226, ал.2 КТ следва да бъде уважен до размер
на 1067,48 лв., тъй като на осн. чл.235, ал.3 ГПК следва да бъде зачетен
правопогасяващият факт, какъвто е плащането, направено в хода на
производството. В тази връзка решението на ЯРС в частта за горницата над
посочената сума до размера на 2043,80 лв. следва да бъде отменено и претенцията
на ищеца в тази част да бъде отхвърлена.
Относно иска с правно основание
чл.224, ал.1 КТ:
Съгласно цитираната норма при
прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на
парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не
е погасено по давност.
Заявената от ищеца в заповедното
производство и пред първоинстанционния съд претенция на посоченото основание е
за сумата 899,27 лв. - обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в
размер на 20 дни за 2015 г.
Въззивния съд намира, че така
предявеният иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, както правилно е
преценил и първостепенния съд, а изложените от същия мотиви се споделят. Предвид
установеното по делото от вещото лице, че действително ищецът е имал
неизползван и незаплатен платен годишен отпуск, както и с оглед плащането в
хода на процеса – на 12.05.2017 г. - на сумата от 908 лв., с основание за
плащане „неизп.отпуск поради прекр. трудов договор“, на осн.чл.235, ал.3 от ГПК
следва да бъде зачетен правопогасяващият факт, какъвто е плащането, направено в
хода на производството и искът по чл.422, вр.чл.224 от КТ да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
Решението на ЯРС в частта за
разноските е правилно и следва да бъде потвърдено. Разноските са правилно
определени от ЯРС в съответствие с относимите разпоредби на чл.78 ГПК. Макар и
въззивния съд да прие частична неоснователност на претенцията с правно
основание чл.226, ал.2 КТ, ищеца има право на всички сторени по заповедното и
исковото производство разноски, а не само на тези, съразмерно на уважената част
от претенциите му, тъй като по делото се доказа, че ответникът с поведението си
е станал повод за завеждането му, доколкото задължението да заплати на работника
претендираните обезщетения е било изпълнено едва в хода на исковото
производство, а е възникнало още при прекратяването на трудовото
правоотношение.
С оглед изхода на въззивното
производство и предвид наличието на надлежно искане, въззиваемия има право да
му се присъдят разноски. На основание чл.78, ал.1 и по аргумент на противното
от чл.78, ал.2 от ГПК, същият има право изцяло на направените разноски за
въззивното производство, с оглед факта, че частичното отхвърлянето на
претенцията по чл.226, ал.2 КТ е по причина плащане направено в хода на
първоинстанционното производство. Ето защо въззивния съд присъди на въззиваемия
разноски в размер на 450 лв. - за заплатено адв. възнаграждение.
С оглед изхода на въззивното
производство, на осн. чл.78, ал.8, вр. с ал.3 ГПК, вр. чл.23 ЗПП и предвид
наличието на надлежно искане, на въззивника следва да се присъди юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, ЯОС
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ
Решение №635/13.10.2017 г., постановено по гр.д.№1494/2017 г. на ЯРС, в частта, с която се приема за установено по отношение на «Геострой
Инженеринг» ЕООД с ЕИК 128003989, със седалище и адрес на управление гр. Ямбол,
ул.«Ормана» №34, представлявано от управителя М. Т., че дължи на В.Г.Д. с ЕГН ********** и
адрес ***«*****» №**, ет.**, ап.**, сумата за горницата над 1067,48 лв. до размера на 2043,80 лв., представляваща обезщетение за незаконното
задържане на трудовата книжка на ищеца за периода от 16.12.2016 г. до 27.02.2017
г., ведно с лихвата от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК –
17.03.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена Заповед № 513/20.03.2017 г. по ч.гр.д. № 848/2017 г. по описа на ЯРС, КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКА в тази част - за горницата над 1067,48 лв. до размера на 2043,80 лв.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №635/13.10.2017 г., постановено по гр.д.№1494/2017 г. по описа на ЯРС в останалата част.
ОСЪЖДА «Геострой Инженеринг» ЕООД с ЕИК 128003989, със
седалище и адрес на управление гр.Ямбол, ул.«Ормана» №34, представлявано от
управителя М. Т. да заплати на В.Г.Д. с
ЕГН ********** и адрес ***«*******» №**, ет.**, ап.**,
сумата от 450 лв. - разноски за адвокат за въззивната инстанция.
ОСЪЖДА В.Г.Д. с ЕГН ********** и адрес ***«*******» №**, ет.**, ап.** да заплати на «Геострой
Инженеринг» ЕООД с ЕИК 128003989, със седалище и адрес на управление гр.Ямбол,
ул.«Ормана» №34, представлявано от управителя М. Т.
сумата от 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението, на осн. чл.280, ал.3,
т.3 ГПК, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.