Р Е Ш Е Н И Е
№ 12.01.2018 г.
гр.Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, І-ви
въззивен граждански състав
на 12 януари
2018 година
в закрито заседание в следния състав:
2.
ГАЛИНА ВЪЛЧАНОВА
секретар
като разгледа докладваното от съдия
Росица Стоева
възз.гр.дело №355 по описа на 2017 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435
и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба на Б.Ч.П.,
гражданин на Република Индия, чрез пълномощника му адв.П.М. от САК против
Постановление от 31.07.2017 г. на ЧСИ - И.Х. по изп.д.№20178780400601, с което
е прекратено изпълнителното производство, поради липса на местна компетентност
по чл.427, ал.1, т.3 ГПК, установена след образуване на изпълнителното
производство.
Жалбоподателят счита постановлението
на ЧСИ за незаконосъобразно. В жалбата е направен подробен преразказ на членове
1, 8, 10, 11, 15 от Регламент /ЕО/ №2201/2003 г. и Хагската конвенция за гражданските
аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г., чрез позоваване на
които и с твърдение, че детето е изведено незаконно от страната от майката
счита, че ЧСИ не следва да прекрати производството, а да предприеме действия по
принудително изпълнение на определения със съдебно решение режим на лични
отношения на детето с жалбоподателя. Сочи се още, че след като със съдебно
решение е определено местоживеене на детето А. в РБ, то майката го е извела
незаконно във Великобритания, поради което то следва да бъде доведено
принудително в страната. Сочи се и че случая бил сложен, тъй като бащата живее
в Индия, а майката с детето - във Великобритания, като отказва телефонни
разговори или електронна комуникация, което от своя страна пречело на бащата да
осъществи контакт с детето. Поради изложените съображения счита, че следвало да
се пристъпи към принудително изпълнение на съдебното решение, като детето бъде
доведено на адреса, определен от съда, както и да бъде определен месеца, през
който бащата да го вземе при себе си. Въз основа на тези и другите съображения
в жалбата се иска отмяна на атакувания акт на ЧСИ, както и съда "да
разпореди принудително изпълнение на съдебното решение".
Длъжника по изпълнителната дело – М.М.Т.,
чрез пълномощника си адв.Х.К. от ЯАК, е заявила становище за неоснователност на
депозираната жалба. Сочи за голословни твърденията в жалбата, че майката
отказвала и препятствала контактите между детето и бащата. В подкрепа на
твърдението си за оказано съдействие от нейна страна представя разменена с
бащата кореспонденция по електронен път. За неоснователни намира и твърденията
за незаконно отвеждане на детето А. във Великобритания и задържането
му там, тъй като е извела сина си въз основа на влязлото в сила съдебно
решение, с което е постановено заместващо съгласието на бащата разрешение
детето да напуска РБ, поради което не може да се приеме и че е налице отвличане
на детето. Сочи се още, че във Великобритания майката има постоянна работа, а
детето посещава училище. Бащата живее в Индия, няма адрес в България. При
желание от негова страна би могъл да посети детето в Англия.
Приложените по делото на осн.
чл.436, ал.3, предл. последно от ГПК, мотиви на ЧСИ, са формални и в същите не
е заявено становище по основателността на жалбата. ЧСИ се е ограничил в това да
изложи фактическата обстановка по делото, въз основа на която е посочил, че при
регламентирано напускане на детето на РБ, е прекратила производството поради
липса на местна компетентност.
Съдът, след
преценка на доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните и
при съблюдаване на закона прие следното:
Жалбата е допустима, като подадена в преклузивния
едноседмичен срок по чл.436, ал.1 от ГПК, от легитимирано лице, при наличието
на правен интерес.
Преценена по
същество жалбата се намери за неоснователна.
Съображенията са следните:
Изпълнително дело №601/2017 г. по
описа на ЧСИ И.Х.е образувано по молба на Б.Ч.П., гражданин на Р.Индия, чрез
пълномощника му адв.П.М. от САК въз основа на приложен изпълнителен лист за
определен режим на лични отношения на бащата Б.Ч.П. с детето А. Б.П.. По разпореждане на СИ до
длъжника М.М.Т. е изпратена покана за доброволно предаване на дете, получена от
баща й М. Т.. В отправена до ЧСИ молба, длъжника М.Т. е заявила, че тя ведно с
детето А. живеят в Англия, където детето посещава училище, като това
обстоятелство е добре известно на бащата и ако той желае може да осъществи
контакт там. Извела е детето от България въз основа на влязло в сила съдебно
решение, с което съда е постановил заместващо съгласието на бащата разрешение
детето да напуска РБ. Посочила е още, че бащата поддържа инцидентни и
изключително редки контакти с детето по скайп, а тя самата му е отправила
предложение да уточнят начините и времето за контакти, но бащата не е дал
предложение, което да е в интерес на детето. Заявила е, че ако СИ предприеме
действия по предаване на детето, то няма на кого да го предаде, т.к. бащата
живее в Индия и няма адрес в РБ. В отговор на описаната молба е постъпило
становище от пълномощника на взискателя, в която е заявено, че изложените от
длъжника обстоятелства са ирелевантни, а и неверни.
При изложените от страните
твърдения и приложените доказателства, ЧСИ постановява атакуваното в настоящото
производство постановление, с което прекратява изпълнителното производство с
мотив за липса на местна компетентност по чл.427, ал.1, т.3 ГПК.
При тези фактически данни жалбата
се явява неоснователна.
Прекратяването на изпълнителното
производство с постановление е правомощие на съдебния изпълнител, с което той
разполага при наличие на процесуални предпоставки, визирани в закона.
За да прекрати производството пред
себе си, СИ е счел, че не разполага с компетентност да осъществи принудително
изпълнение, тъй като местоживеенето на родителя - длъжник и детето е извън
пределите на РБ, а извеждането му от страната от майката е станало въз основа
на постановено от съда заместващо съгласие на другия родител.
Относимият за предмета на спора
нормативен акт, от който следва да се изведе компетентността е Регламент(ЕО)
№2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г.
относно компетентността, признаването и
изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с
родителската отговорност.
За своята международна
компетентност съдът /а в случая и СИ/ следи служебно, независимо от това дали
тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със
страна-нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България,
или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други
международни актове. В случая международната компетентност на българския съд се
урежда от Регламент 2201/2003 г., тъй като последното обичайно местопребиваване
на детето е във Великобритания.
Съгласно разпоредбата на чл.8 от
Регламент /ЕО/ №2201/2003 г. на ЕС съдилищата на държавата - членка са
компетентни по делата, свързани с родителска отговорност за детето, ако детето
има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е
сезиран. Параграф 2 от член 8 предвижда, че параграф 1 се прилага при
спазването на условията по членове 9, 10 и 12.
Не са налице
фактически положения за прилагане на чл.9, чл.10 и чл.13 от Регламент (ЕО) №
2201/2003 г. С оглед продължителния срок от преместване на детето във
Великобритания (от 2016 г.), българският съд не може да запази компетентността
по предишното местопребиваване на детето на територията на Република България
(чл.9 Регламент (ЕО) № 2201/2003). Законосъобразното извеждане на детето във Великобритания от
неговата майка /въз
основа на съдебно решение за заместващо съгласието на бащата разрешение детето
да напуска РБ/ не позволява възприемане на компетентност
в случай на отвличане на деца по чл.10 от
Регламент (ЕО) № 2201/2003, а чл.13 от същия Регламент не е приложим, заради
несъмнено определеното местопребиваване на детето, което изключва една от
предпоставките на същата разпоредба – да не е възможно да се определи обичайното
местопребиваване на детето.
В тази връзка твърденията на жалбоподателя
за неправомерна промяна на обичайното местопребиваване на детето (отвличане) се
прецениха от настоящия съд за несъстоятелни и некореспондиращи с
доказателствата по делото. Независимо от това и ако счита, че детето е
неправомерно отведено от майката във Великобритания и следва да бъде върнато в
РБ, то това не би могло да бъде постигнато чрез подаване на молба до СИ за
принудително изпълнение на режим на лични контакти, а за жалбоподателя
съществува друг специален ред, уреден в ЗЗД /чл.22а/, като компетентния за това
съд е СГС.
Правото на Европейския съюз има
примат над националните законодателства на държавите членки на ЕС. Приматът на
правото на Европейския съюз е принцип, основан на учредителните договори, а не
на националните законодателства на държавите членки. Всеки национален съд при
разглеждане на дела в рамките на собствената му юрисдикция трябва да прилага
правото на ЕС в неговата цялост и да не прилага разпоредби на националното
законодателство, които му противоречат. Съгласно разпоредбата на чл.8 от
Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на ЕС съдилищата на държава-членка са компетентни
по делата, свързани с родителска отговорност за детето, ако детето има обичайно
местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Действително
в цитираният регламент не се съдържа легална дефиниция на понятието
"обичайно местопребиваване", но такава се извлича от практиката на
СЕС. Съгласно решение на СЕС /ІІІ състав/ от 02.04.2009 г. по дело С-523/07,
постановено по преюдициално запитване, понятието за обичайно местопребиваване
по смисъла на чл.8, §1 от него трябва да се тълкува в смисъл, че това
пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на
детето в социалната и семейна среда. За тази цел трябва по-специално да се
вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя
на територията на държава-членка, както и причините за преместване на
семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за
обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални
отношения, поддържани от детето в посочената държава. В решение на СЕС по дело
С-497/2010 год., образувано по повод преюдициално запитване по тълкуването на
чл.8 и чл.10 от Регламент №2201/2003 год. на Съвета също е прието, че понятието
„обичайно местопребиваване” трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото,
което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда.
В случая от събраните по делото
доказателства се установява, че детето фактически живее във Великобритания – все
още страна-член на ЕС и към настоящия момент трайно е установено именно там,
където пребивава в майка си. Извеждането на детето от РБ, съответно задържането
му там, както вече се посочи не е неправомерно. От доказателствата по делото се
установява, че пребиваването на детето във Великобритания към настоящия момент
е с продължителност около 2 години, там детето посещава училище.
Настоящият съдебен състав приема,
че обичайното местопребиваване на детето е именно във Великобритания, а не в
България. Правно ирелевантен е факта, че
то има определено местоживеене на адрес в България, защото неговото обичайно
местопребиваване вече е във Великобритания, което обстоятелство като критерий
за международната съдебна компетентност е съществувало не само към момента на
образуване на изп.дело, но и преди това. Дори да се приеме, че обичайното
местопребиваване на детето не може да бъде установено /каквото обстоятелство в
случая не е налице/, то съгласно чл.13 от Регламента, компетентният съд следва
да се определи въз основа на критерия "присъствие на детето", т.е.
държавата-членка, в която то пребивава.
Въззивната инстанция освен това
счита, че за изпълнението на съдебното решение относно личните контакти на
детето с жалбоподателя в Раздел 4 на Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на ЕС е
предвиден специален ред, удобно премълчаван от пълномощника на жалбоподателя,
който иначе е направил подробен преразказ на останалите текстове на регламента.
Така чл.41, §1 предвижда, че правото на лични отношения с детето, предоставено
с изпълняемо решение, издадено в държава-членка, се признава и изпълнява в
друга държава- членка, без да е необходима декларация за изпълняемост и без да
се предоставя каквато и да е възможност за противопоставяне на неговото
признаване, ако решението е било заверено в държавата-членка, която го е издала
в съответствие с §2. Тук отново и в съответствие с възприетия в преамбюла на
Регламент 2201/2003 год. висш интерес на детето, основния критерий за
определяне на компетентността е критерия на близостта. Това означава, че
компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата-членка по
обичайното местопребиваване на детето, освен в някои случаи на промяна на
пребиваването на детето по силата на споразумения между носителите на
родителската отговорност.
При тези
данни настоящата инстанция счита, че СИ на територията на РБ не е компетентен
да осъществи принудително изпълнение на съдебното решение в частта му относно
режима на лични отношения.
Поради изложеното до тук обжалваното
постановление за прекратяване на изпълнителното производство е правилно и законосъобразно
и като такова следва да бъде потвърдено.
Водим от горното, ЯОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Постановление от 31.07.2017 г. на ЧСИ - И. Х. по изп.д.№20178780400601, с което
е прекратено изпълнителното производство, поради липса на местна компетентност
по чл.427, ал.1, т.3 ГПК, установена след образуване на изпълнителното
производство.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.