^{РЕШЕНИЕ № 124}

гр.Ямбол 02.11.2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Ямболският окръжен съд, гражданска колегия, в публично заседание на десети октомври две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: Д.Кючуков

Членове: Н. Иванов

Г. Вълчанова

след като разгледа докладваното от съдията Д. Кючуков в.гр.д. № 288/2017г. по описа на Ямболския окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

В Ямболския окръжен съд е постъпила жалба от Р.К.П. *** срещу решение № 393/11.07.2017 г. по гр.д. № 1217/2017 г. по описа на Ямболския районен съд, с което е признато за установено по отношение на жалбоподателката, че същата дължи на И.С.К. *** сумата от 5000 лв., на осн. чл.422 ГПК вр чл.79 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2015 г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща задължение по договор за заем от 30.11.2015 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК . Като счита решението за неправилно , постановено в нарушение на материалния и процесуални закони и необосновано, жалбоподателката иска неговата отмяна и постановяване на друго решение,с което искът да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен. Съдът е допуснал съществено процесуално нарушение, позовавайки се на договор за заем, който не е приет, като доказателство по делото. Съдът е нарушил и разпоредбата на чл.236 ал.2 ГПК, като не е изложил мотиви какво точно приема от фактическа страна и въз основа на какви доказателства Откъслечните мотиви на съда относно фактическата обстановка са и неясни. В този смисъл съдебното решение е постановено при липса на мотиви. Съдът не е отчел и факта, че по делото няма никакви доказателства за това, че ищецът И.К. е предал на ответницата Р.П. заемната сума от 5000 лв., с което е нарушил чл.240 ЗЗД. С оглед на факта, че реално предаване на тези пари не е извършено, то не съществува и задължение за Р.П. да върне тази сума.

Въззиваеният И.С.К. оспорва основателността на жалбата. Според него първоинстанционното решение не страда от пороците, изложени в жалбата. Решението е правилно, законосъобразно и обосновано. Постановено е при спазване на материално правните и процесуални норми. По делото е представен договор за заем, в който е обективирано признание на факта на получаване от страна на

ответницата на паричната сума от 5000 лв., което представлява изпълнение на задължението на заемодателя да предаде на заемателя сумата, както и съгласие за получаването и при задължение за връщане на уговорения сдоговора падеж - 30.04.2016 г. Иска се жалбата да бъде оставена без уважение, като първоинстанционното решение бъде потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно.

Окръжният съд ,след като разгледа жалбата и обсъди събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

Районен съд е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, предявен от И.С.К. Ответницата Р.П. е подала възражение срещу издадена заповед за изпълнение в преклузивния срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, което обуславя наличието на правен интерес по отношение ищеца от предявяване на иска. С решението си районният съд е уважил иска, като е приел за установено по отношение на ответницата, че същата дължи на И.С.К. сумата от 5000 лв., на осн. чл.422 ГПК вр чл.79 ал.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 02.11.2016г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща задължение по договор за заем от 30.11.2015 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 ГПК. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че от представените по делото доказателства се установява правнорелевантният факт, че между страните е сключен реален договор за паричен заем по който задължението на заемодателя да предаде на заемателя сумата 5000 лв. е изпълнено.

Спорният въпрос по делото е дали е налице реално предаване на заемната сума, необходимо условие за валидно сключен договор за заем, т.е. дали е налице валидно облигационно правоотношение между страните по делото.

Договорът за заем за потребление /паричният заем/ е неформален, реален, едностранен, възмезден или безвъзмезден, и комутативен - правните последици настъпват при предаване в собственост на вещите, предмет на тази сделка - уговорената парична сума, като за заемодателя възниква притегателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума. Посоченият договор има своята регламентация в чл. 240, ал.1 от ЗЗД. Фактическият състав на договора за заем, регламентиран в разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, се състои от няколко елемента, които следва да бъдат доказани в производството по иска за връщане на предоставената в заем сума, респективно по установителния иск по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД: 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа; 21 реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя. Посочените елементи от фактическия състав на договора за заем, както и настъпването на падежа за връщане на заема, следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване, като доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК се носи от ищеца - заемодател, защото той извлича изгода от сключения договор за заем с ответника - заемател и търси изпълнение на договорно задължение на заемателя. Това е факт, от който ищецът черпи благоприятни за себе си правни последици и от недоказването му за него са и последиците от неустановяването му. Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици /така решение № 142/07.10.2016 г. на ВКС по т.д. № 1601/2015 г., II т.о., решение № 174/23.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 5002/2008 г, IV г.о., решение № 142/27.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5917/2014 г., IV г.о., решение № 69/24.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 584/2010 г., Ill г.о./.

По спорния между страните въпрос по делото въззивният съд приема следното:

Същинското съдържание на договора за заем следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума. Изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, от значение е попълненото и скрепено с подпис свидетелстващо признание на ответницата в процесния договор /решение № 123/02.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 959/2011 г., Ill г.о., решение № 317/23.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1238/2014 г., IV г.о./. Първоинстанционният съд правилно е отчел доказателственото значение на подписите в договора по отношение факта на предаване на сумата, като е приел, че представения от ищеца документ- договор за заем от 30.11.2015 г. с нотариална заверка на подписите, с който е обективирано признание на факта на получаване от ответницата на паричната сума от 5 000 лв, представлява доказателство за изпълнение задължението на заемодателя да предаде на заемателя сумата, предмет на договора, както и съгласие на заемателя за получаването и при задължение за връщана на уговорения падеж- 30.04.2016 г.

Волеизявлението на страните в т.1 от договора: "И.С.К. дава в заем на Р.К. П. сумата от 5 000 лв." представлява разписка за получаване на процесиите 5000 лв., тъй като съдържа недвусмислено признание за получаване на сумата. При така обективираното съдържание на договора, задължението на заемодателя се явява изпълнено, за което свидетелства подписът на ответника в договора. Макар въззивникът да оспорва, че е получил процесната сума, то неговото признание, че е получил сумата на основание договор за заем, е инкорпорирано в представения договор. Поради това, неоснователно се явява възражението му, че фактът на предаване на процесната сума не може да бъде доказан само с договора за заем, който сам по себе си представлява разписка за получената сума. Договорът е подписан от Р.К.П. и тъй като не е оспорен в преклузивните срокове по чл. 193 ГПК относно авторството/автентичността/ му от ответника, то същият, като частен свидетелстващ документ се ползва с пълна материална доказателствена сила и като такъв удостоверява факта, че изявлението за получаване на процесната сума, съдържащо се в него, е направено от лицето, което го е подписало. В решение № 20/02.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 620/2010 г., IV г.о. се приема, че „подписът на получателя, потвърждаващ изявлението за това, че му е дадена определена сума пари на определено основание, представлява изявление за получаване". Съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни има свидетелстващ характер -решение № 235/27.09.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1362/2016 г., IV г.о. Същото е прието и в решение № 43/26.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4638/2014 г., Ill г.о. според което при наличие на частни свидетелстващи документи, подписани от страните, които са ги съставили и, които не са оспорени, същите съставляват доказателство, че изявленията които се съдържат в тях са направени от посочените в тях лица и удостоверените факти са се осъществили така, както са посочени

Реалният елемент от договора, а именно получаването на паричната сума се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне", а не „да даде" нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването /така решение № 235/27.09.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1362/2016 г., IV г.о., решение № 478/11.02.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2670/2013 г., IV г.о. и решение № 379/06.01.2014 г. на ВКС по гр.д. № 171/2012 г., IV г.о./. Ответникът не е провел успешно доказване на този факт. С оглед на изложеното, съдът приема, че представения писмен договор за заем от 30.11.2015 г., неоспорен от ответника по отношение на неговата автентичност/авторство/, удостоверява изпълнен фактическия състав на договор за заем между страните - съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа и реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя .

Въззивният съд намира, че не следва да обсъжда свидетелските показания на Ж.Т. и П.Т. с оглед направените оплаквания във въззивната жалба. Свидетелите са били допуснат до разпит от първата инстанция за доказване обстоятелството на /не/предаване от заемодателя на заемополучателя на заемната сума от 5000 лв.. Затова следва да бъде преценено дали не е налице забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК с оглед на обстоятелствата, за доказване на които са допуснати свидетелите. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя е доказване на договора /решение № 524/28.12.2011 г. на ВКС по гр.д. № 167/2011 г., IV г.о./. Със свидетели е недопустимо да се доказва извършването на волеизявления които изграждат фактическия състав на договора за заем /така решение № 224/22.12.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2169/2016 г., Ill г.о. и решение № 240/26.10.2016 г. на ВКС по гр.д. № 922/2016 г., IV г.о./.

Съдът не констатира допуснати съществени нарушения на съдобпроизводствените правила от страна на районния съд при разглеждане на делото, свързани с твърдението за позоваване от страна на районния съд в мотивите към решението на доказателства, неприети по делото по съответния ред, в частност на договора за заем, сключен между страните. Същият е приложен към заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по което е образувано гр.д. № 3037/2016 г. на Ямболския районен съд. Последното е поискано от ищеца и прието за доказателство, и надлежно приложено към гр.д. № 1217/2016 г. на Ямболския районен съд

С оглед на изложеното до тук въззивният съд счита, че решението на райония съд, с което искът по 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД е бил изцяло уважен, е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

При този изход на въззивното производство разноски се дължат на въззиваемия съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл.273 ГПК. При тяхното присъждане следва да се има предвид, че присъждането на разноски направени в заповедното и в съдебното производство в полза на заявителя и възлагането им в тежест на длъжника е в съответствие с предвижданията на закона и задължителната за съдилищата съдебна практика - чл. 412, т. 6 ГПК, вр. чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 415, ал.1 ГПК и т.12 от TP № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което и с оглед неоснователността на жалбата в полза на възиваемия следва сда се присъдят разноски в размер на 1000 лв., направени за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Водим от горното съдът

р е ш и:

потвърждава решение № 393/11.07.2017 г. по гр.д, № 1217/2017 г. по описа на Ямболския районен съд.

Осъжда Р.К.П. *** ЕГН ********** да заплати на И.С.К. *** ЕГН ********** направените по делото разноски пред въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв.. Решението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.