В ИМЕТО НА НАРОДА

Ямболският окръжен съд, гражданско отделение,І-ви състав,

в открито съдебно заседание на 15.11.2016 година,

в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА СТОЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

КАЛИНА ПЕЙЧЕВА

Секретар П.У.

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдия Тагарева

Въззивно гражданско дело № 393 по описа за 2016г.

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Главна дирекция „Гранична полиция” при МВР – гр.София, подадена от юр.к. Я.Т., срещу Решение №39/24.06.2016г. на Елховски районен съд, постановено по гр.д. №52/2016г., с което въззивната дирекция е осъдена да заплати на ищеца А.Г. *** сумата 861.21 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 99 часа в периода 01.01.2013г.-30.06.2014г. и мораторна лихва за забава върху сумата на извънредния труд в размер на 156.71 лева за периода 01.02.2014г. - 05.02.2016г.; сумата 694.56 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 105 часа в периода 01.07.2014г. – 31.08.2015г. и мораторна лихва за забава върху сумата на извънредния труд в размер на 69.66лева за периода 01.02.2014г. – 05.02.2016 г. , законната лихва върху главниците и направените от ищеца разноски в размер на 650 лева.

Оплакването в жалбата е, че решението на ЕРС е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Позовавайки се на действалите през процесния период норми на чл.211, ал.5 от ЗМВР (отм.) и чл.28, ал.2 от Инструкция №Із-2453/04.12.2012г.(отм.), съответно чл.187,ал.5,т.3 от ЗМВР и чл.32,ал.1 от Наредба №8121з-592/25.05.2015г., въззивникът изтъква, че законодателят не е предвидил възможност положеният извънреден труд над установените в ЗМВР норми да бъде компенсиран, поради което неправилен е изводът на районния съд, че този труд следва да бъде заплатен. Сочи, че в настоящия случай ищецът е бил компенсиран за положения от него извънреден труд, съобразно нормативно установения начин – чрез заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд до 50/70 часа и допълнителен отпуск, с което служителят е бил изцяло компенсиран, а претенцията му за заплащане на допълнителни 204 часа извънреден труд е неоснователна, тъй като липсва правна възможност за друг вид компенсация на положен от служителите извънреден труд извън установените в закона граници.

По тези съображения въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение изцяло и за постановяване на ново решение от окръжния съд, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани, с присъждане на разноските за двете инстанции, вкл. юрисконсултско възнаграждение. В случай, че първоинстанционното решение бъде потвърдено, е направено искане за редуциране на разноските на ищеца до минималния нормативен размер, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност.

В о.с.з. въззивникът не се представлява, като пълномощникът му юр.к. Т. изпраща писмени бележки.

Въззиваемият А. Л., чрез пълномощника си адв. М., с подадения писмен отговор и в с.з. оспорва жалбата с доводи по същество. Счита, че решението на ЕРС е валидно, обосновано и правилно, постановено при директно позоваване на чл.48 от Конституцията на Р България и съобразено с основния принцип, че положеният труд е винаги възмезден и работодателят дължи заплащане на всеки извънредно положен труд. Претенция за разноските, направени пред въззивната инстанция, заявява и въззиваемата страна.

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна и в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по същество.

За да се произнесе, ЯОС извърши преценка на събраните по делото доказателства, взе предвид и изявленията на страните, като приема следното:

Ищецът А.Г. *** е предявил против Главна дирекция "Гранична полиция" към Министерството на вътрешните работи гр.София обективно съединени искове, които след изменение на размерите им са, както следва: 1. главен иск по чл.211, ал.5, т.2, вр. с ал.6 ЗМВР (отм.) за сумата 861.21 лв., представляваща възнаграждение за положен 99 часа извънреден труд в периода 01.01.2013г.-30.06.2014г. и акцесорен иск по чл.86 ЗЗД за сумата 156.71лв., представляваща обезщетение за забава върху посочената главница в периода 01.02.2014 г.-05.02.2016г.; 2. главен иск по чл.187, ал.5, т.2, вр. с ал.6 ЗМВР за заплащане на сумата 964.56 лв., представляваща възнаграждение за положен 105 часа извънреден труд в периода 01.07.2014г.-31.08.2015г. и акцесорен иск по чл.86 ЗЗД за сумата 69.66лв., представляваща обезщетение за забава върху тази главница в периода 01.02.2015г. до 05.02.2016г.

С исковата молба ищецът е поискал заплащане на всички часове положен извънреден труд, над законоустановеното работно време за държавни служители в МВР, или главните му претенции са за заплащане на часовете извънреден труд, надхвърлящ размерите, за които той е бил компенсиран съгласно чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР (отм.) с възнаграждение за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработено време над 50 часа, съответно съгласно чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР с възнаграждение за отработени до 70 часа на отчетен период.

С отговора на исковата молба и в течение на процеса ответникът е оспорил исковете с възражението, че и при действието на отменения ЗМВР, и при сегадействащия ЗМВР, законодателят не е предвидил възможност за заплащане на извънредния труд, положен над установения в съответния приложим ЗМВР размер за компенсиране.

По делото страните нямат спор по фактите, установяващи, че ищецът А. Л. през процесния период е работил като държавен служител в МВР, като от 14.05.2009г. до 17.06.2014 г. е заемал длъжността "Полицейски инспектор V-та степен в 02 група "Охрана на държавната граница" на Гранично полицейско управление - Елхово, а в периода 17.06.2014г.-23.11.2015г. е заемал длъжността "Началник на 02 група "Охрана на държавната граница" на Гранично полицейско управление - Елхово. Служебното му правоотношение е прекратено, считано от 23.11.2015г., поради придобиване право на пенсия при условията на чл.69 от КСО. Безспорно е, че по време на службата в исковия период ищецът е полагал труд на смени, като работното време е изчислявано сумирано за тримесечни периоди. От издадената от ответника справка за положения от ищеца извънреден труд и от заключението на назначената съдебно-икономическа експертиза е установено, че в част от процесния период от 01.01.2013г. до 30.06.2014г. (попадаща под действието на отменения ЗМВР), ищецът е положил общо 591 часа извънреден труд, като според нормата на чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР (отм.) за 300 часа извънреден труд е бил компенсиран със заплащане, а за 192 часа с допълнителен отпуск и са останали некомпенсирани 99 часа, възнаграждението за които вещото лице е изчислило в размер на сумата 861.21лв., а мораторната лихва върху нея - 156.71лв. За частта от процесния период от 01.07.2014г. до 31.08.2015г. (обхваната от сегадействащия ЗМВР) положеният от ищеца извънреден труд е в размер на 426 часа, за 321 часа от които той е бил компенсиран със заплащане, съгласно чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР, като са останали некомпенсирани 105 часа извънреден труд, възнаграждението за които е 964.56лв., а мораторната лихва върху тази сума - 69.66 лв.

При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ЕРС е уважил изцяло ищцовите претенции и е присъдил исковите суми за главници и лихви. За да постанови този резултат, районният съд е приел, че ищецът е положил извънреден труд, който е извън установеното работно време и който надвишава нормативно установените размери за компенсиране на извънредния труд по чл.211, ал.5, т.2 ЗМВР (отм.) - до 50 часа на отчетен период и по чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР - до 70 часа на отчетен период. За този положен извънреден труд съдът е счел, че ищецът следва да бъде компенсиран със заплащане на възнаграждение, определено по правилата на съответно чл.211, ал.6 ЗМВР (отм.) и чл.187, ал.6 ЗМВР, тъй като работодателят недопустимо е възложил изпълнението на извънреден труд над допустимите и предвидени за парична компенсация до 50ч./70ч. за отчетен период. Изложените съображения са, че положеният труд е винаги възмезден и след като в случая, въпреки законовата забрана, на ищеца е възлаган извънреден труд над законоустановените норми, полагането му следва да се заплати на основание чл.48, ал.5 от Конституцията на Р България, имаща непосредствено действие.

Решението е валидно, допустимо и правилно, а оплакването на въззивника за нарушение на материалния закон - неоснователно.

Съгласно чл.211, ал.1 и ал.3 ЗМВР (отм.), действал през част от исковия период, нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при петдневна работна седмица, като работното време на работещите на смени се изчислява сумирано за тримесечен период. На основание ал.5, т.2 на чл.211 ЗМВР (отм.), работата извън редовното работно време се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработено време над 50 часа, който отпуск е до 12 работни дни, съгласно чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР (отм.). Според уредбата на сегадействащия чл.187, ал.5, т.2 и ал.7 ЗМВР, относим към другата част от исковия период, на служителите в МВР, работещи на смени, се заплаща възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период, като извънредният труд не може да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа годишно.

В случая е безспорно, че ищецът е положил часове извънреден труд, над нормативно определените за отчетен период, които се заплащат/компенсират като извънреден труд. Извънреден е трудът, щом се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител извън установеното работно време. В теорията и практиката няма спор, че законовата забрана за полагане на извънреден труд (чл.143, ал.2 КТ) и императивните норми за максималната продължителност на извънредния труд (чл.146 КТ и чл.187, ал.7 от ЗМВР) са норми в интерес на работника и служителя. Те са норми на закрила на труда и целят да окажат на работодателя въздействие, така че той да се въздържа от неправомерно използване на труда на работника или служителя извън установеното работно време. Затова една от последиците за нарушаването им, когато работодателят е допуснал полагането на извънреден труд, е именно този труд да бъде заплатен от работодателя. Същата напълно съответства на основния принцип по чл.48, ал.5 от Конституцията, че работниците и служителите имат право на заплащане, съответстващо на извършената работа, както правилно е приел и районният съд.

Принципно правилно е разбирането на въззивника, че за отношенията между страните във връзка с полагането и компенсирането на извънредния труд са приложими нормите на специалния закон - ЗМВР (отменен и сегадействащ) и подзаконовите нормативни актове по приложението му. Липсата на уредба обаче, регламентираща хипотези на извънреден труд, надхвърлящ законоустановената норма, който труд е положен от държавните служители на МВР, работещи на смени, не дава основание да се направи извод, че законодателят е имал предвид да се изключи изобщо възможността този труд да бъде обезвъзмезден. Подобно разбиране би поставило в неравностойно положение от една страна работниците и служителите, работещи по трудово правоотношение, а от друга - тези по служебно такова. Ако в случая работодателят не заплати извънредния труд, той би се обогатил неоснователно за сметка на служителя, с което би се нарушил посочения основен принцип на възмездност на труда. Освен това заплащането на извънредния труд е мярка срещу работодателя да се въздържа да прибягва до използване на извънреден труд.

В обобщение, като е присъдил на ищеца дължимите му се възнаграждения за извънреден труд, положен над нормативно определената продължителност на извънредния труд, както и мораторна лихва за забава върху тях, за размерите на които суми е налице неоспорено от страните заключение на вещото лице, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се потвърди в тази му част.

Решението следва да се потвърди и в частта на присъдените на ищеца разноски пред първата инстанция, съставляващи адвокатско възнаграждение. Както правилно е приел и районният съд, платеното адвокатско възнаграждение в размер на 450лв. надвишава незначително предвидения минимален размер на същото по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. на ВАдвС - 373.65 лв., изчислен с оглед материалния интерес от 2 052.14 лв., като в случая следва да се има предвид и правната сложност на делото. Не е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от ищеца (сега въззиваем) и за тази инстанция, тъй като то съответства на сложността на спора от правна страна и на извършеното от името на страната процесуално представителство пред въззивната инстанция, включително обема и съдържанието на подадения писмен отговор. Или за тази инстанция на въззиваемия Лазаров следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 500лв.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 ГПК, ЯОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №39/24.06.2016г. на Елховски районен съд, постановено по гр.д. №52/2016г.

ОСЪЖДА Главна дирекция "Гранична полиция" към Министерството на вътрешните работи на Република България, със седалище гр. София 1202, бул. "Княгиня Мария Луиза" № 46, да заплати на А.Г. ***, с ЕГН **********, направените от него разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата 500 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2, т.1 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.