Р Е Ш Е Н И Е
№ 12.07.2016 година гр.Ямбол
ЯМБОЛСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Въззивен граждански състав
На 04
юли 2016 година
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. РОСИЦА СТОЕВА
2.
ИВАН ИВАНОВ
секретар Л.Р.
като разгледа
докладваното от съдия РОСИЦА СТОЕВА
въззивно гражданско
дело № 192 по описа на 2016 година,
за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството пред Ямболски
окръжен съд е образувано по въззивна жалба на К.И.Т.
и Т.И.Т., двамата чрез пълномощника адв.П.М. от ЯАК против
Решение №8/10.03.2016 г., постановено по гр.д.№5/2016 г. по описа на ТРС.
С посоченото решение първостепенния съд е постановил следното:
ПРИЕМА
за установено преюдициално по предявеният иск
от К.И.Т. ***, с ЕГН ********** и Т.И.Т. *** с ЕГН ********** против М.Х.М.
*** с ЕГН **********, че ищците не притежават и не са собственици на 1380/1937
идеални части от УПИ VІІІ-19, кв.4 по плана на село Доброселец, целият с площ
1937 кв.м. и съответно на 315.17/442.40 идеални части от построената в имота
едноетажна масивна селскостопанска сграда – краварник.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният иск от К.И.Т. ***, с ЕГН ********** и Т.И.Т. *** с ЕГН **********
против М.Х.М. *** с ЕГН **********, с правно основание чл.32 ал.2 от ЗС за
разпределяне ползването на УПИ VІІІ-19 кв.4 по плана на село Доброселец, ведно
със земята и сградата, построена в него.
ОСЪЖДА К.И.Т.
и Т.И.Т. да заплатят на М.Х.М. направените по делото разноски в размер на 300
/триста/ лева.
С въззивната жалба решението на
ЯРС се атакува изцяло. Заявени са твърдения, че решението е порочно –
недопустимо, незаконосъобразно и неправилно. Сочи се, че съдът се е произнесъл
по непредявен иск за собственост, като по този начин е подменил предмета на
делото и е отхвърлил фактически предявения иск с правно основание чл.32, ал.2
ЗС. Иска се обезсилване на решението като недопустимо. Евентуално и ако
въззивния съд прецени, че атакуваното решение е допустимо – да бъде отменено
като неправилно и незаконосъобразно, а при произнасяне по същество предявеният
иск да бъде уважен. Заявена е и
претенция за присъждане на разноски.
Въззиваемият М.Х.М., чрез
пълномощника адв.М.К. от ЯАК, в срока по чл.263 ГПК, е депозирал писмен отговор, в
който е оспорил основателността на въззивната жалба. Заявено е становище за
правилност и законосъобразност на решението на ТРС. Въз основа на подробните
съображения се иска потвърждаването му. Заявена
е и претенция за присъждане на разноски за настоящата инстанция.
В о.с.з. въззивниците, редовно и
своевременно призовани, не се явяват, но се представляват от процесуалния
представител адв. П.М. от ЯАК, който поддържа жалбата по изложените в нея
съображения, като моли за отмяна на атакуваното решение и уважаване на
предявения иск. Допълнителни съображения излага в представено по делото писмено
становище. Поддържа и претенцията за присъждане на разноски за двете инстанции.
В о.с.з.
въззиваемия редовно и
своевременно призован, не се явява, но се представлява от процесуалния представител
адв. М.К. от ЯАК, който поддържа
заявеното становище за неоснователност на въззивната жалба и моли за
потвърждаване на атакуваното решение. Подържа и претенцията за присъждане
на разноски за въззивната инстанция.
След преценка на оплакванията по
жалбата, мотивите на обжалвания съдебен акт и доказателствата по делото,
Окръжният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е процесуално допустима, тъй като
е подадена
от легитимирани страни, при наличие на правен интерес, срещу подлежащ на
обжалване акт и в
срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Разгледана по същество, същата е частично
основателна.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Оплакването във въззивната жалба за недопустимост на решението, в частта, с
която ТРС е приел за установено “преюдициално по предявения иск, че ищците не притежават и не
са собственици на 1380/1937 идеални части от УПИ VІІІ-19, кв.4 по плана на село
Доброселец, целият с площ 1937 кв.м. и съответно на 315.17/442.40 идеални части
от построената в имота едноетажна масивна селскостопанска сграда – краварник.”, настоящата инстанция намира за основателно. Обжалваното първоинстанционно
решение е недопустимо в частта му, с която съдът е разгледал и по същество се е
произнесъл по един непредявен установителен иск за собственост.
С влязлото в законна сила Решение №181/25.11.2015
г., постановено по в.гр.д.№334/2015 г. описа на ЯОС, въззивната инстанция, след
като е обезсилила проверяваното първоинстанционно решение в частта, с която е разгледан
непредявен иск по чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.108 ЗС и е оставен без разглеждане
предявеният от ищците К.И.Т. и Т.И.Т. срещу ответника М.Х.М. иск с
правно основание чл.32, ал.2 ЗС е върнала
делото на друг състав на
Тополовградския районен съд за
произнасяне по предявения иск по чл.32, ал.2 ЗС. В решението си въззивния съд е дал задължителни указания, с които
ТРС при новото разглеждане на делото е длъжен да се съобрази.
Както е посочил в решението си въззивния съд, ТРС е бил сезиран с искова
молба, подадена на 05.03.2015 г., с която ищците К.Т. и Т.Т. са предявили срещу ответника М.М. два
субективно и обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация по
чл.32, ал.2 ЗС и по чл. 31, ал. 2 ЗС. С предявения иск по чл.32, ал.2 ЗС,
ищците претендират разпределяне на ползването на съсобствените им с ответника
земя и сграда, представляващи УПИ VІІІ-19, кв.4 по плана
на с.Доброселец, целият с площ от 1937 кв. м. и построената в него едноетажна
масивна селскостопанска сграда - краварник, със застроена площ 442,40 кв.м.
Като основание за твърдяната съсобственост с ответника, ищците сочат
обстоятелството, че целият имот ПИ 19 в кв.4, за който са отредени УПИ VІ-19, УПИ VІІ-19 и
процесният УПИ VІІІ-19 е
съсобствен между ищците и държавата, чийто частен правоприемник за имота УПИ VІІІ-19 се явява
ответникът М.. С предявения иск по чл.31, ал.2 ЗС ищците претендират ответникът
да бъде осъден да заплаща ежемесечно от датата на завеждане на исковата молба
до датата на възстановяване на владението им върху разпределената им от съда за
ползване част от недвижимия имот, обезщетение в размер на 200 лв. за ползите,
от които са лишени ежемесечно. Предявения иск по чл.31, ал.2 ЗС е оставен без
разглеждане, като недопустим и производството по делото е прекратено, като
решението в тази част е влязло в законна сила. По отношение на иска с правна
квалификация по чл.32, ал.2 ЗС въззивния съд е дал задължителни указания, с
които първостепенния съд при новото разглеждане е бил длъжен да се съобрази.
В
подкрепа на твърденията си за наличие на съсобственост с ответника за процесния
имот, ищците са се позовали на влязлото в законна сила въззивно решение №54/18.04.2013
г., постановено по в.гр.д.№241/2012 г. по описа на ЯОС, с което е установено по
отношение на държавата, че ищците са собственици по давностно владение и
наследство на 3894/5466 ид.ч. от дворно
място, представляващо ПИ-19, целият с площ от 5466 кв. м. по ПУП на с.Доброселец, за което са отредени УПИ VІ-19, УПИ VІІ-19 и УПИ VІІІ-19 в кв. 4 по
ПУП на с.Доброселец, общ.Тополовград, обл.Хасково. Производството по гр.д.№117/2011 г. по
описа на ТРС е образувано по искова молба от К.Т. и Т.Т., подадена на
11.04.2011 г., която искова молба няма
данни да е вписана, както няма данни да е вписано и постановеното съдебно
решение.
В
отговора на исковата молба, ответникът М. възразява, че липсва съсобственост
между него и ищците за процесния имот УПИ VІІІ-19, като ответникът се легитимира като
едноличен негов собственик с договор за покупко-продажба на имота, сключен на
26.10.2011 г. във формата на нотариален акт №100, т.ІІІ, рег.№611, дело №345/2011 г., с
който М. е закупил имота от продавачите Х. Б.и съпругата му М. Б..
В
Определение №10/11.01.2016
г., постановено по реда на чл.140 ГПК, ТРС при новото разглеждане на делото и в
съответствие с указанията на въззивната инстанция, правилно е приел, че предмет
на разглеждане в производството е единствено предявениат от ищците с исковата молба от 05.03.2015 г. иск по
чл.32, ал.2 ЗС, с който ищците претендират разпределяне на ползването на
съсобствените им с ответника земя и сграда, представляващи УПИ VІІІ-19, кв.4
по плана на с.Доброселец, целият с площ от 1937 кв. м. и построената в него
едноетажна масивна селскостопанска сграда - краварник, със застроена площ
442,40 кв.м. Съдът не е докладвал да е сезиран с установителен иск за
собственост, съответно не е събрал държавна такса за такъв иск, не е разпоредил
необходимост от вписване на исковата молба, не е разпределил доказателствената
тежест между страните. При това положение е недопустимо с решението си, ТРС да
приема, че е сезиран с установителен иск за собственост, с какъвто в
действителност не е бил сезиран, както и по същество да се произнася по същия.
Обстоятелството,
че в петитума на исковата си молба по иска по чл.32, ал.2 ЗС, ищците са
употребили израза "след като инцидентно се произнесете, че притежаваме
1380/1937 ид.ч. от УПИ VІІІ-19,
кв.4 по плана на с.Доброселец... да определите начина на разпределяне на
ползването за в бъдеще на съсобствените ни земя и сграда съобразно правата
ни" не може да се тълкува като предявяване на установителен иск за
собственост на имота. Волята на страните при предявяване на исковете с исковата
молба е ясна и прецизно формулирана. Още повече, недопустимо е съдът да приеме
с доклада на делото, че е сезиран с конкретен иск и да даде правната му
квалификация, а с решението си по съществото на спора да постави страните в
процесуална изненада като се произнесе и по иск със съвсем различна от
докладваната правна квалификация.
Ето
защо, при изложените съображения, обжалваното решение, в частта с която ТРС е приел за установено “преюдициално по предявения иск, че
ищците не притежават и не са собственици на 1380/1937 идеални части от УПИ
VІІІ-19, кв.4 по плана на село Доброселец, целият с площ 1937 кв.м. и съответно
на 315.17/442.40 идеални части от построената в имота едноетажна масивна
селскостопанска сграда – краварник” следва да бъде обезсилено, като недопустимо.
Разгледана по
същество въззивната жалба, в останалата част, е неоснователна. Основното заявено от въззивниците в жалбата им
оплакване е, че първостепенния съд е ревизирал и не е зачел силата на присъдено
нещо на влязлото в законна сила решение, постановено по гр.д.№117/2011 г. по описа на
ТРС. Така заявеното оплакване се прецени от въззивната инстанция за
неоснователно.
Установената по делото от
първостепенния съд фактическа обстановка е безспорна между страните, във
въззивната инстанция не се ангажираха доказателства, които да доведат до
промяната й, съответно – до различни правни изводи. Преценката на
първостепенния съд за неоснователност на предявения иск с правно основание
чл.32, ал.2 ЗС и съответно отхвърлянето му е правилна, като в тази връзка
изложените от ТРС изключително подробни мотиви се нуждаят от известна корекция
и допълване.
Съгласно
ТР №13/10.04.2013 г. по т.д.№13/2012 г. на ОСГК на ВКС в производството по чл.32,
ал.2 ЗС съдът във
всички случаи изследва дали е налице съсобственост между страните и какви са
квотите им в съсобствеността. Поради това няма основание да се откаже на страните
именно в рамките на това производство да бъдат разгледани всички техни
възражения и доводи, относими към предмета на делото, включително възраженията им
относно правата им в съсобствеността, представляващи по съществото си преюдициални спорове за собственост. Това, че
съдебното решение по чл.32, ал.2 ЗС не се ползва със сила на пресъдено нещо, не съставлява пречка за
разглеждането в рамките на това производство на възраженията, респ. на преюдициалните въпроси, свързани с
установяването наличието на съсобственост и с установяването обема на правата
на страните в нея. При наличие на възражение, повдигащо пред съда преюдициален
спор за собственост, същото
следва да се разгледа в рамките на производството по чл.32, ал.2 ЗС
В конкретния случай именно такова
правоизключващо възражение е направил ответника, заявявайки с отговора
на исковата молба, че липсва съсобственост между него и ищците за процесния
имот - УПИ VІІІ-19.
При това положение и в съответствие с цитираното ТР, съдът сезиран с иска по
чл.32, ал.2 ЗС, следва да изследва дали е налице съсобственост между страните и
какви са квотите им в съсобствеността. Това обаче следва да бъде сторено в
мотивите на съдебното решение, без да се дължи диспозитив в тази насока, поради
липсата на предявен такъв иск.
Както
вече бе посочено по-горе, в подкрепа на твърденията си за наличие на
съсобственост с ответника за процесния имот, ищците са се позовали на влязлото
в законна сила въззивно решение №54/18.04.2013 г., постановено по в.гр.д.№241/2012 г.
по описа на ЯОС, с което е установено по
отношение на държавата, че ищците са собственици по давностно владение и
наследство на 3894/5466 ид.ч. от дворно място, представляващо ПИ-19, целият с
площ от 5466 кв. м. по ПУП на с.Доброселец,
за което са отредени УПИ VІ-19, УПИ VІІ-19 и УПИ VІІІ-19 в кв.4 по
ПУП на с.Доброселец, общ.Тополовград, обл.Хасково. Производството по въззивно
гр.д.№241/2012 г. по описа на ЯОС е било образувано по повод въззивна проверка
на решението, постановено по гр.д.№117/2011 г. по описа
на ТРС, което от своя страна е образувано въз основа на искова молба на К.Т. и Т.Т., подадена
на 11.04.2011 г., която искова молба няма
данни да е вписана, както няма данни да е вписано и по-късно постановеното
съдебно решение.
На следващо място, установено е по
делото, а и не е спорно между страните, че в хода на производството по гр.д.№117/2011 г. по
описа на ТРС е настъпило частно правоприемство на
страната на ответника по смисъла на чл.226 ГПК, тъй като с Договор за
покупко-продажба на недвижим имот по чл.27, ал.6 ЗСПЗЗ, сключен на 08.06.2011 г., надлежно вписан на
09.06.2011 г., държавата, в лицето на МЗХ, е продала на Христо Белов
процесния имот, а именно УПИ VІІІ-19 в кв.4 по плана на с. Доброселец. В
последствие и отново в хода на процеса, Х. и М.Б. от
своя страна, с договор за покупко-продажба на имота, сключен на 26.10.2011 г. във формата на нотариален
акт №100,
т.ІІІ, рег.№611,
дело №345/2011
г.,
надлежно вписан на 26.10.2011 г., са продали същия имот УПИ VІІІ-19 в кв.4,
заедно с построената в този имот едноетажна масивна
сграда - краварник, на ответника М.М..
При
това положение, следва да се съобрази хронологията на процеса, с оглед
приложението на чл.226 ГПК и ефектът на вписването по чл.226, ал.3 ГПК.
В задължителната за съдилищата
практика на касационната инстанция, обективирана в Решение №281/29.10.2012 г., на ВКС по гр.д.№130/2012 г., І г.о. е
посочено, че не съществува забрана да се
прехвърлят субективни права, които са предмет на висящ правен спор. В тези
случаи, делото следва своя ход между първоначалните страни, т.е.
прехвърлителят, който вече не е носител на спорното материално право,
продължава да бъде главна страна в процеса. От момента на прехвърлянето той
придобива качеството на процесуален субституент. Приобретателят на спорното
право не става задължително страна в процеса - той може да встъпи или да бъде
привлечен като трето лице, а също може и да замести своя праводател, но само
при изрично съгласие на двете страни. Въпреки че не е станал страна, приобретателят
ще бъде обвързан от силата на присъдено нещо, с която се ползва решението по
спора. Ако предмет на делото е правото на собственост върху недвижим имот,
приобретателят няма да бъде обвързан от решението само ако не е знаел за спора,
т.е. когато е придобил имота преди
вписване на исковата молба по спора, ако тя е подлежала на вписване
съгласно чл.114 ЗС. Извън тези изключения съдебното решение обвързва
приобретателя на спорното право, дори когато не е станал страна в процеса. Той
няма да може да го обжалва, нито пък ще може да иска отмяната му. Като адресат
на силата на присъдено нещо, той няма да може да води отново същия спор, в
случай че постановеното решение е неблагоприятно за него. В Решение №422/13.03.2013 г. на ВКС по
гр.д.№223/2012 г., І г.о. (също постановено в производство по чл.290 ГПК) е
посочено, че вписването на искова молба по чл.114 ЗС има оповестително-защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса
лица. С оглед правната същност и целта на института на вписването,
законодателят изрично е уредил по различен начин последиците от невписването на
исковата молба. Така, когато исковата молба е вписана, постановеното решение се
отбелязва към нея - чл.115, ал.1 ЗС, а когато исковата молба не е била вписана,
постановеното решение се вписва – чл.115, ал.5 ЗС, от който момент възниква
действието на вписването. От поведението на ищеца зависи дали и от кой момент
ще се прояви действието на вписването. Ако исковата молба е вписана той ще се
ползва от ефекта на вписването от момента на извършването му. Ако исковата
молба не е вписана, но е вписано решението по нея, ищецът ще се ползва от
ефекта на вписването от момента на вписване на решението. Постановеното решение
по делото няма никога да стане
противопоставимо на трети лица, ако не бъде представено за вписване, дори и
исковата молба да е била вписана. Според чл.112, б."а" ЗС, във връзка
с чл.4, б."а" Правилника за вписванията (ПВ) на вписване подлежат актовете, с които се признават вещни права,
включително констативните нотариални актове, а по силата на чл.114,
б."в" ЗС, във връзка с чл.11, б."в" ПВ се вписват съответно
и исковите молби, които целят заместване на акт за признаване на вещни права.
В контекста на дадените разяснения
и цитираната задължителна съдебна практика, отнесени към процесния случай,
следва извод, че за да има действие постановеното и влязло в законна сила
решение по гр.д.№117/2011 г. по описа на ТРС по отношение на частните
правоприемници на процесния имот (в т.ч. и ответника), придобили същия в хода
на висящия процес, то следва ИМ, въз основа на която е образувано делото да е
била вписана (арг. от чл.226, ал.3 ГПК). Както вече се посочи по-горе, исковата молба на К.Т.
и Т.Т., с която са поискали да се приеме за установено по отношение на държавата, че те са собственици по
давностно владение и наследство на 3894/5466 ид.ч. от дворно място,
представляващо ПИ-19, целият с площ от 5466 кв. м. по ПУП на с.Доброселец, за което са отредени УПИ VІ-19, УПИ VІІ-19 и УПИ VІІІ-19 в кв.4 по
ПУП на с.Доброселец, общ.Тополовград, обл.Хасково е подадена на 11.04.2011 г., т.е. преди да настъпи частното
правоприемство по отношение на процесния имот в лицето на ответника. Тази
искова молба обаче по разпоредбата на чл.114, б."в" ЗС, във връзка с чл.11,
б."в" ПВ подлежи на вписване. По делото обаче не са налице данни ИМ да е вписана,
както няма данни да е вписано и
постановеното съдебно решение. При това положение влязлото в законна сила решение, постановено
по гр.д.№117/2011 г.
по описа на ТРС, не може да се противопостави на частните правоприемници, тъй
като те са придобили правата си макар и в хода на висящия процес, но преди
вписване на ИМ.
За неоснователно се прецени и
оплакването, че ТРС не е отчел, че ищците се легитимират, като собственици на
процесния парцел с констативен нотариален акт №116/20.10.2008 г., т.VІ,
рег.№1348, дело №1135/2008 г., надлежно вписан
на 20.10.2008 г., който предхожда във времето и в поредността на вписването
нотариалния акт на ответника.
Макар и това оплакване да не е заявено
във въззивната жалба, но като посочено в представеното по делото писмено
становище, а и за изчерпателност, настоящия съд се счита ангажиран да го
обсъди. Действително констативния нотариален акт на ищците предхожда по
поредност на вписването нотариалния акт на ответника. Това обаче не може да се
отрази на правата на ответника, тъй като към 2008 г. процесния имот е бил
държавен и за него държавата се е легитимирала като собственик с Акт за частна
държавна собственост №5879/21.02.2008 г.,
надлежно вписан на същата дата. При
това положение и тъй като издадения в полза на ищците нотариален акт е вписан
на 20.10.2008 г., то безспорно
същият следва документа за собственост на държавата, което е довело и до
необходимост от предявяване на установителния иск, предмет на гр.д.№117/2011 г.
на ТРС.
При всичко изложено до тук,
настоящия състав на въззивния съд споделя крайния извод на ТРС за
неоснователност на предявения иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС и като такъв
същия следва да бъде отхвърлен. Атакуваното решение на ТРС, в частта в която е
отхвърлен иска с правно основание чл.32, ал.2 ЗС, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без
уважение.
При този изход на спора, предвид частичната
основателност на въззивната жалба, във въззивното производство право на
разноски възниква в полза и на двете страни. И двете страни своевременно са
поискали присъждане на разноски, но не са представили доказателства за
направени разноски във въззивното производство, поради което и съдът не
присъжда такива за производството пред ЯОС.
Водим
от изложеното, ЯОС
Р Е
Ш И :
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо Решение №8/10.03.2016 г., постановено по гр.д.№5/2016 г. по описа на
ТРС, в частта, с която съдът
е разгледал непредявен иск, като приел за установено
преюдициално по предявеният иск от К.И.Т. ***, с ЕГН ********** и Т.И.Т. *** с
ЕГН ********** против М.Х.М. *** с ЕГН **********, че ищците не притежават и не
са собственици на 1380/1937 идеални части от УПИ VІІІ-19, кв.4 по плана на с.Доброселец,
целият с площ 1937 кв.м. и съответно на 315.17/442.40 идеални части от
построената в имота едноетажна масивна селскостопанска сграда – краварник.
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №8/10.03.2016
г., постановено по гр.д.№5/2016 г. по описа на ТРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от К.И.Т. ***, с ЕГН **********
и Т.И.Т. *** с ЕГН ********** против М.Х.М. *** с ЕГН **********, иск с правно
основание чл.32, ал.2 от ЗС за разпределяне ползването на УПИ VІІІ-19, кв.4 по
плана на село Доброселец, ведно със сградата, построена в него.
Решението на
основание чл.280, ал.2, т.2 ГПК, е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.