В ИМЕТО НА НАРОДА

Ямболският окръжен съд, гражданско отделение,

в открито съдебно заседание на 03.05.2016 година,

в следния състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДОБРИН КЮЧУКОВ

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

Секретар Л.Р.

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдия Тагарева

Въззивно гражданско дело №108 по описа за 2016г.

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на търговското дружество „Папас-олио” АД гр.Ямбол, подадена от пълномощника му адв. К., срещу Решение №33/14.01.2016г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.д.№2545/2015г. в частта, с която въззивното дружество е осъдено да заплати на ищеца Г.Р. сумата 1 509.60лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба и разноски в размер на 167.73 лв., както и в частта, с която дружеството е осъдено да заплати в полза на ЯРС ДТ в размер на сумата 60.38 лв. и разноски в размер на сумата 8.39 лв.

Оплакването в жалбата е, че решението на първата инстанция в оспорените му части е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон, и е необосновано. Според въззивника, установените по делото обстоятелства са, че правото на ищеца да получи обезщетението по чл.222, ал.3 КТ е възникнало на 01.03.2007г., от същата дата е започнал да тече тригодишният давностен срок за вземането му, след изтичането на който срок правото на иск за заплащане на обезщетението е погасено по давност, на което основание искът е следвало да бъде отхвърлен. При тази фактическа обстановка, според въззивника, уважавайки частично предявения иск ЯРС е направил погрешни правни изводи досежно възражението на работодателя за изтекла в негова полза погасителна давност, като неправилно съдът е приел, че дружеството е признало задължението си за обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, че това признание е извършено след изтичането на давността и по същността си представлява отказ от изтекла погасителна давност, който отказ следва да бъде зачетен. Въззивното търговско дружество счита, че тези въпроси не са били и включени в спорния предмет с подадената от ищеца искова молба и съдът се е произнесъл по тях без да е бил сезиран. На следващо място сочи, че ЯРС е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразили се в едностранчиво и превратно тълкуване на събраните по делото доказателства, в резултат на което неправилно е формирал решаващия си извод за наличието на признание от страна на длъжника на вземането на ищеца и приравняването на това признание на отказ от изтекла давност. В тази връзка въззивникът изтъква, че по делото не е установено по недвусмислен начин такова признание на вземането на ищеца, включително посредством показанията на свидетелите А. и С., които показания в нарушение на нормата на чл.172 ГПК съдът не е ценил в светлината на тяхната заинтересованост от изхода на спора. Сочи още, че свидетелските показания за установяване признание на вземане са и недопустими доказателствени средства, което е друго основание за неправилност на първоинстанционното решение. Но дори да се приеме, че посредством гласните доказателства е установено признанието на задължението, застъпената от въззивника теза е, че това признание представлява единствено признание на дълга, което е недействително, тъй като е направено във време след изтичането на тригодишния давностен срок.

По тези съображения дружеството-въззивник моли за отмяна на решението на ЯРС в обжалваните му части и за постановяване на ново решение от въззивния съд, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло, с присъждане на всички направени по делото разноски пред двете съдебни инстанции по същество.

Въззиваемият Г.Р., чрез процесуалния си представител адв.А.Д., е депозирал писмен отговор, с който е оспорил въззивната жалба като неоснователна. Изложил е съображения, според които въпросите за прекъсването на давността и за приравняването на признанието на вземането на отказ от изтекла давност, са били въведени от него в спорния предмет при условията на чл.143 и чл.146, ал.3 ГПК, т.е. след депозиране от ответника на отговора на исковата молба и направеното от него оспорване. Навел е и доводи, че признаване на задължение може да се установи с всички допустими доказателствени средства, като в случая признанието на ответника е установено с показанията на разпитаните свидетели, които не са заинтересовани от изхода на настоящия спор. С оглед на това въззиваемият счита, че обжалваното решение не страда от сочените в жалбата пороци, поради което моли същото да бъде потвърдено. Настоява и за присъждане на разноските, направени пред настоящата инстанция.

В о.с.з. пълномощникът на въззивното дружество - адв.К., поддържа жалбата и пледира за уважаването й.

Въззиваемият Г.Р. не се явява в с.з. и не се представлява.

Въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана страна и в срока по чл.259,ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по същество.

За да се произнесе, ЯОС извърши преценка на събраните по делото доказателства, взе предвид доводите на страните и приема за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с исковата молба на Г.Ж.Р. ***, който против ответника „Папас-олио”АД – гр.Ямбол е предявил иск по чл.222, ал.3 от КТ – за заплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото му правоотношение, след като той е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ищецът е поискал присъждане на увеличения размер на обезщетението – в размер на трудовото му възнаграждение за срок от шест месеца, или 9 000лв., тъй като е поддържал, че е работил при ответника през последните 16 години, в периода от 01.05.1998г. до 09.01.2014г.

С отговора на исковата молба ответното дружество е оспорило иска изцяло по основание и размер, като е противопоставило две възражения. Според едното, вземането на ищеца за обезщетението по чл.222, ал.3 КТ е възникнало на 01.03.2007г., когато е бил прекратен трудовия му договор и същият е придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, като дължимият размер на обезщетението е възлизал на БТВ за срок не от 6 месеца, а за срок от 2 месеца, тъй като работникът към този момент е работил по-малко от 10 години в дружеството. Второто възражение е за изтекла 3-годишна погасителна давност по отношение на ищцовото вземане, която давност е започнала да тече от 01.03.2007г. и е изтекла на 01.03.2010г.

От фактическа страна е установено, че между страните е възникнало трудово правоотношение на основание сключен срочен трудов договор от 01.05.1998г., изменян многократно по взаимно съгласие на работника и работодателя. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед от 01.03.2007г. на изпълнителния директор на ответното дружество, издадена на основание чл.328, ал.1, т.10 от КТ – поради придобиване от страна на работника на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Заповедта е връчена на ищеца на същата дата – 01.03.2007г.

На основание сключен трудов договор от 02.03.2007г., между страните е възникнало ново трудово правоотношение, прекратено по взаимно съгласие на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, със заповед на изпълнителния директор от 09.01.2014г.

От заключението на вещото лице, извършило назначената от първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, по делото е установено, че преди първото уволнение на ищеца от 01.03.2007г., същият е получил БТВ в размер на сумата 754,80лв. – за пълно отработения месец 01.2007г., а преди уволнението от 09.01.2014г. е получил БТВ в размер на сумата 1410,46лв. – за пълно отработения месец 10.2013г. Съответно изчисленият от вещото лице размер на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ е в два варианта: 1 509,60лв. – към 01.03.2007г. в размер на БТВ за срок от 2 месеца и 8 462,76лв. –към 09.01.2014г. в размер на БТВ за срок от 6 месеца.

Разпитаните пред районния съд двама свидетели – А.А. и Ст.С., бивши служители при ответника, са дали показания, според които, след като през месец март 2007г. ищецът Р. се пенсионирал, в края на 2007г. той поставил пред работодателя въпроса за изплащане на обезщетението му при пенсиониране, като при проведения разговор с изпълнителния директор на дружеството – г-н Т. същият отговорил, че обезщетението ще бъде изплатено, но в момента, в който окончателно ще бъде прекратен трудовия договор на Р. с предприятието. Според двамата свидетели, през месец октомври – месец ноември 2013г. отново бил проведен разговор между ищеца и Т., като последният заявил, че обезщетението ще бъде изплатено, тъй като е обещал и за целта Р. следва да депозира молба. На двата разговора свидетелите А. и С. присъствали лично, а по думите на св.С. „не е имало момент, в който Т. да е отказвал за изплати обезщетението на ищеца”.

Видно от съдържанието на личното трудово досие на ищеца, на 21.12.2013г. Г.Р. е депозирал писмена молба до работодателя, с искане да му бъдат изпратени шест заплати за работа над 10 години във фирмата.

При тези фактически данни, с постановеното по спора решение ЯРС е уважил частично предявения иск, като е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца дължимото му се обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в размер на сумата 1 509,60лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, а за разликата до пълния предявен размер от 9 000лв. е отхвърлил иска като неоснователен. За да постанови този резултат, съдът е приел, че фактическият състав за възникване правото на ищеца на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ е бил изпълнен към 01.03.2007г., към който момент работникът е придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст и е било прекратено трудовото му правоотношение, но към този момент ищецът е имал прослужени по-малко от 10 години при ответника, поради което неговото обезщетение се равнява на две брутни трудови възнаграждения, а последвалият нов трудов договор със същия работодател е без правно значение за размера на обезщетението.

Районният съд не е уважил възражението на ответника за погасяване на иска поради изтекла давност, като въз основа на гласните доказателства е приел, че на проведената среща между страните в края на 2007г. работодателят е признал задължението си, с което 3-годишната давност по чл.358, ал.1, т.3 КТ е била прекъсната и е започнала да тече нова 3-годишна давност, която към м.октомври – м.ноември 2013г. е била изтекла. Според съда, въпреки изтичането на давността, към изследвания момент м.октомври – м.ноември 2013г. ответникът е признал вземането на ищеца, което признание по същността си представлява отказ от изтекла погасителна давност и същият следва да бъде зачетен.

Решението на ЯРС в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над сумата 1 509,60лв. до размера на сумата 9 000лв., не е обжалвано и е влязло в сила.

В обжалваната му осъдителна част решението е валидно, допустимо и правилно.

Правилни са формираните от районния съд изводи, че правото на ищеца на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ е възникнало на 01.03.2007г., когато са били осъществени законовите предпоставки за придобиване на това право – трудовият договор на работника е бил прекратен и към този момент той е имал право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Обезщетението по чл.222, ал.3 КТ се дължи само веднъж при придобиването на право на пенсия, като при прекратяване на последващи трудови правоотношения работникът или служителят няма право на обезщетение. С оглед на това, правилно е и приетото от първата инстанция, че вземането на ищеца по чл.222, ал.3 КТ е изискуемо от деня, в който уволненият работник е могъл да иска изпълнение (чл.358, ал.2, т.2 КТ), който поначало е денят на уволнението – в случая 01.03.2007г., като от тази дата е започнал да тече и 3-годишният давностен срок по чл.358, ал.1, т.3 от КТ относно правото на иск за заплащане на обезщетение.

Ответникът по иска е направил възражение за изтекла погасителна давност, като правилно районният съд е отказал да уважи това възражение. Едно вземане винаги може да бъде признато, включително след изтичане на давностния срок. По аргумент за по-силното основание от чл.118 ЗЗД, щом длъжникът може да изпълни и след изтичането на давността и това да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, той би могъл да стори и по-малкото – да признае вземането, т.е. своето задължение. Това признание представлява всъщност отказ от позоваване на вече изтекла давност. В този смисъл е задължителната съдебна практика на ВКС, формирана с Решение №65/03.06.2011г. по т.д.№600/2010г., І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК. Според разпоредбата на чл.113 ЗЗД, валиден отказ от правото на погасителна давност може да се направи само след изтичането й. Относно формата на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност, с Решение №186/19.06.2013г. на ВКС по гр.д. №927/2011г., ІV г.о., е прието, че няма форма за действителност. Прието е още, че отказът може да бъде изричен или мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност – относно цялото парично задължение или част от него, а също и че паричното задължение следва да бъде индивидуализирано.

С оглед тези разяснения на отказа от изтекла погасителна давност като правен институт и задължителната съдебна практика по приложението му, въззивният съд също приема, че в случая ответникът е направил валиден отказ от погасителна давност относно вземането на ищеца Г.Р. за обезщетението по чл.222, ал.3 КТ. Както правилно е приел и районният съд, след като давността веднъж е била прекъсната в края на 2007г., от прекъсването е започнал да тече нов 3-годишен давностен срок, който е изтекъл в края на 2010г. От свидетелските показания на двамата разпитани свидетели е установено, че през м.10-м.11.2013г., т.е. след изтичане на давността, лицето Т. е признало задължението на ответното дружество към ищеца, с твърдението, че то ще бъде изпълнено. Макар представителят на длъжника да не е казал изрично, че признава вземането на ищеца и че се отказва от изтеклата в полза на работодателя погасителна давност, отказът му от тази давност е изразен достатъчно ясно и категорично, след като е заявил, че обещанието ще бъде изпълнено, за което е напътил ищеца да депозира и писмена молба. Видно от извършените вписвания в ТР на АВп. по партидата на ответното дружество, в периода м.10-м.11.2013 г. и понастоящем, Г. Т. е един от представляващите дружеството „Папас-Олио” АД, поради което изявлението му, с което признава задължението към работника Г.Р. следва да се счита за направено от надлежен (законен) представител на ответното дружество. От цялостното поведение на този представител на работодателя, демонстрирано пред ищеца и пред свидетелите, може да се направи извод за наличие на ясно изразена воля, че работодателят не желае и няма да се ползва от последиците на погасителната давност, до какъвто извод правилно е достигнал и районният съд.

Неоснователно е оплакването на въззивното дружество за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при преценката на гласните доказателства по делото. Районният съд не е имал основание да не кредитира показанията на свидетелите А. и С. относно признаването от страна на работодателя на вземането на ищеца за процесното обезщетение при пенсиониране, което признание е направено във време след изтичане на давността, т.е. същото е валидно и по същността си съставлява отказ от вече изтекла давност. Двамата разпитани свидетели са установили подробно обстоятелствата от значение за признаване на вземането, респективно отказа от изтекла давност – основанието на задължението и времето на извършване на волеизявлението от изпълнителния директор на дружеството. И двамата свидетели са очевидци, показанията им са еднопосочни и кореспондират с молбата на ищеца от 21.12.2013г., депозирана по указания на работодателя и във връзка с направеното от него изявление за дължимост на обезщетението. Само обстоятелството, че свидетелите имат трудовоправни съдебни спорове със същия работодател, не е достатъчно основание да не се даде вяра на показанията им поради заинтересованост, тъй като липсват данни за някаква особена връзка между свидетелите и ищеца, чието вземане за процесното обезщетение е лично и не е обусловено от съдебните дела на свидетелите с работодателя. По тези съображения и ЯОС като инстанция по същество кредитира показанията на двамата разпитани по делото свидетели.

Като неоснователни се прецениха и доводите на въззивника за недопустимост на свидетелските показания, тъй като не е налице нито една от забраните по чл.164, ал.1 ГПК и трайно в съдебната практика е прието, че направеното от длъжника признание на вземането на кредитора, както и волеизявлението му за отказ от право на погасителна давност, могат да бъдат установявани в процеса с всички доказателствени средства.

На следващо място неоснователно е и оплакването, направено във въззивната жалба, че с исковата молба ищецът не е въвел в предмета на делото въпросите за признаването на вземането му и отказа на ответника от погасителна давност. Предмет на иска е правото на ищеца на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ, дължимо от ответника-работодател. Съгласно разпоредбата на чл.120 ЗЗД, давността не се прилага служебно и в случая въпросът за изтеклата погасителна давност е въведен в спорния предмет от ответника като част от защитата му, като правопогасяващо възражение. При депозиране на исковата молба ищецът не би могъл да знае как ще бъде организирана защитата на ответника по същество срещу иска, поради което в хода на процеса ищецът е противопоставил насрещните си твърдения за прекъсването на давността и за отказа от страна на работодателя от изтеклата погасителна давност. При тези изявления на страните, мотивите на съда по спорните обстоятелства за началото и края на давностния срок и за признанието на дълга като отказ от изтекла погасителна давност, съставляват произнасяне по реда на чл.236, ал.2 ГПК по предмета на делото, по спорното материално субективно право, или не се касае за недопустимо произнасяне на съда извън искането на ищеца, с което е сезиран.

В обобщение ЯОС намира, че решението на ЯРС в обжалваната му осъдителна част, включително в частта на възложените на ответника разноски и ДТ, следва да се потвърди, тъй като е постановено при правилно приложение на материалния закон, при спазване на процесуалните правила и същото е обосновано. Въззивната жалба е неоснователна и се оставя без уважение.

При този изход на делото пред въззивната инстанция, право на разноските за тази инстанция има въззиваемият Г.Р., на който следва да се присъдят разноски в размер на сумата 600 лв. - изплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от изложеното и на основание чл.271, ал.1 ГПК, ЯОС

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №33/14.01.2016г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.дело №2545/2015г. в частта, с която дружеството „Папас-Олио”АД - гр.Ямбол е осъдено да заплати на ищеца Г.Ж.Р. *** сумата 1 509.60 лв., представляваща обезщетение по чл.222, ал.3 КТ, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 13.10.2015 г. и разноски в размер на 167.73 лв., както и в частта, с която дружеството „Папас-Олио” АД гр.Ямбол е осъдено да заплати на ЯРС ДТ в размер на 60.38 лв. и разноски в размер на 8.39 лв.

В останалата му част решението на ЯРС, като необжалвано, е влязло в сила.

ОСЪЖДА „Папас-Олио” АД гр.Ямбол, ул. „Обходен път запад” №61, с ЕИК 838175022, представлявано от А. М. и Г. Т. – заедно, да заплати на Г.Ж.Р. ***, с ЕГН **********, направените от него разноски пред въззивната инстанция в размер на сумата 600 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.