О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
28.03.2016г.
гр.Ямбол
Ямболският окръжен съд, гражданско
отделение, първи състав
В закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА ТАГАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ИВАНОВ
КАЛИНА
ПЕЙЧЕВА
Секретар
Прокурор
Като разгледа докладваното от съдия ТАГАРЕВА
Възз. ч.гр.дело №133 по описа за 2016г.
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.1 и сл. ГПК.
Образувано е по частна жалба на Ю.И.Д. ***, действащ чрез пълномощника си адв. Р.Д., срещу Определение №78/15.01.2016г. на Ямболски районен съд по гр.дело №2555/2015г., с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на иска.
В частната жалба се сочи, че оспореното определение на ЯРС е неправилно и се претендира неговата отмяна. Жалбоподателят счита, че неправилно районният съд се е позовал на практика на ВКС, според която при наличие на регламентирана от чл.225 КТ отговорност на работодателя за имуществени вреди, причинени на работника от незаконно уволнение, законът не допуска срещу работодателя да се претендира обезщетение в по-голям размер чрез иск по чл.49 ЗЗД, във вр.с чл.45 ЗЗД. Изтъква, че настоящият казус не попада в тази хипотеза, тъй като предявеният иск е за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на виновното поведение на директора на РУ”СО” – Ямбол при издаване на заповедта за дисциплинарното уволнение на Д., при която хипотеза искът по чл.49 ЗЗД е допустим.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът по частната жалба Национален осигурителен институт - гр.София, чрез процесуалния си представител Г.Н., е подал писмен отговор, в който е поддържал тезата си, че не е надлежен ответник по спора, тъй като работодател на ищеца по смисъла на § 1, т.1 от ДР на КТ е директорът на РУ”СО” – Ямбол.
ЯОС намира, че частната жалба е процесуална допустима, тъй като е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по същество на жалбата, съдът прецени данните по делото и намира за установено от фактическа страна следното:
Производството пред ЯРС е образувано по исковата молба на Ю.И.Д., подадена срещу Национален осигурителен институт – гр.София. След частично прекратяване на производството по делото, в предмета му е останал предявеният от Д. иск за заплащане на сумата 3 000лв., представляваща обезщетение за нанесени му неимуществени вреди от незаконно уволнение. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, уточнена с молба от 20.11.2015г., ищецът е основал претенцията си за неимуществени вреди на твърдения за непозволено увреждане в резултат на виновно поведение на директора на РУ”СО” – Ямбол, което ангажира отговорността на ответника НОИ – работодателя на директора на териториалното поделение в гр.Ямбол. Конкретните доводи са, че с влязло в сила решение на ВКС е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед №196/14.10.2010г. на директора на РУ”СО” – Ямбол. Според ищцовите твърдения, директорът е бил наясно, че липсва основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност на служителя, както и че е имало умисъл в действията на директора на РУ”СО”, след като при определяне на най-тежкото дисциплинарно наказание е посочил като мотив предходна заповед за дисциплинарно наказание, за която е знаел, че е оспорена по съдебен ред и не е влязла в сила. В резултат на виновното противоправно поведение на посоченото длъжностно лице, ищецът твърди, че е претърпял болки и страдания, които е посочил и които според него подлежат на обезщетяване със сумата 3 000лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска.
С депозирания по делото писмен отговор на исковата молба ответникът НОИ – гр.София е оспорил иска като процесуално недопустим и евентуално – като неоснователен. Възразил е, че не е надлежният ответник по иска, тъй като работодател на ищеца е РУ”СО”– гр.Ямбол, чийто директор е издал уволнителната заповед, настоявайки като ответник по делото да бъде конституирано териториалното поделение на НОИ в гр.Ямбол.
След получаване на писмения отговор на исковата молба от ответника, районният съд е поставил делото на разглеждане и е постановил обжалваното определение, с което е прекратил производството по делото поради процесуална недопустимост на предявения иск. За да постанови този резултат, съдът е приел, че НОИ не е надлежен ответник по иска с правно основание чл.49 ЗЗД. Позовал се е на практика на ВКС, според която при наличие на регламентирана отговорност на работодателя за вредите, причинени на работника от незаконно уволнение, която отговорност е лимитирана по размер, законът не допуска срещу работодателя да се претендира обезщетение в по-голям размер чрез иск по чл.49 ЗЗД, във вр.с чл.45 ЗЗД, като за вредите в по-голям размер възстановеният работник би могъл да търси обезщетение на общо основание по чл.45 ЗЗД, но от издателя на отменената заповед, а не от работодателя.
Определението на първата инстанция е неправилно и следва да се отмени, предвид следните съображения:
С ППВС №4/1975г. е прието, че при уволнение на работник или служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или учреждението дължат заплащането на обезщетение най-много до размера на двумесечното трудово възнаграждение на уволнения – чл.93, ал.1 от КТ (отм.), защото се касае до вреди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този договор не допуска заплащане на по-високо обезщетение, като по сегадействащия Кодекс на труда размерът на обезщетението е шестмесечното трудово възнаграждение – чл.225,ал.1 КТ. По въпроса дали издалият отменената заповед за уволнение ръководител на организацията или учреждението дължи заплащане на обезщетение на възстановения работник или служител извън посоченото в КТ обезщетение, също е дадено разрешение в т.1 от Постановлението. Прието е, че когато при издаване на неправилната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, той носи отговорност за действително причинените вреди. За да е налице основание за ангажиране отговорността на ръководителя на организацията или учреждението, следва той недобросъвестно да е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи.
С оглед тези постановки, залегнали в ППВС № 4/1975г., ВКС е последователен в практиката си, че при незаконно уволнение работодателят дължи обезщетение за имуществените вреди в размер, определен от специалния закон – чл.225, ал.1 КТ, а за по-големите имуществени вреди отговорен е издалият заповедта ръководител на предприятието (В този смисъл са Решение №111/02.06.1997г. на ВКС по гр.д. №176/1997г., ІІІ г.о., Определение №930/17.07.2009г. на ВКС по гр.д. №705/2009г., ІІІ г.о., Решение №73/ 12.06.2013г. по гр.д. №311/2012г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК и др.).
Когато уволненият работник или служител твърди, че е претърпял и неимуществени вреди от незаконното уволнение, на негово разположение е общият исков ред за защита по чл.45 и чл.49 ЗЗД, като се има предвид, че липсват материалноправни разпоредби в КТ, които да се явяват специални спрямо чл.45 и сл. ЗЗД. По този въпрос за неимуществените вреди липсва произнасяне в цитираното ППВС №4/1975г., а в съдебната практика се разглеждат искове за неимуществени вреди по чл.45 и чл.49 ЗЗД, предявени срещу ръководителя на предприятието на работодателя, който е извършил уволнението, както и срещу възложителя на работата му, съответното юридическо лице (Решение № 104/15.05.2014г. на ВКС по гр.д. №5422/2013г., ІІІ г.о., Определение № 1427/25.11.2009г. на ВКС по гр.д. №1146/2009г., ІІІ г.о.). Следователно, когато искът за неимуществени вреди е насочен срещу юридическото лице за неправомерни действия на негов служител, а такъв е разглежданият случай, очевидно се търси ангажиране на неговата гаранционно-обезпечителна отговорност по чл.49 ЗЗД като възложител на работата на непосредствения причинител, нанесъл вреда в процеса на извършване на работата. Ответник по иска за неимуществени вреди е именно притежаващият правосубектност държавен орган, чието длъжностно лице с виновните и противоправни действия е причинило претендираните вреди, като в този исков процес за легитимацията на ответника е неприложима специалната работодателска правоспособност по §1, т.1 от ДР на КТ. Поради това, неправилно районният съд е приел, че в случая ответникът – юридическото лице не може да отговаря по чл.49 ЗЗД за неимуществените вреди. Процесуалната легитимация на двете страни винаги следва от правното твърдение на ищеца. Тя се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално право. С оглед на това, при проверката дали искът е предявен от и срещу надлежна страна, съдът изхожда от правото, което се претендира или отрича с исковата молба и от притежаваната от ответника процесуална правосубектност. В случая тези предпоставки за процесуалната легитимация на ответника НОИ са налице, искът за неимуществени вреди от деликт е допустим на това основание, като неправилно производството по този иск е прекратено с обжалваното определение. Същото следва да бъде отменено и делото върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
След връщане на делото, районният съд следва да съобрази обстоятелствата, че с иска по чл.49 ЗЗД се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на този, който е възложил на друго лице някаква работа. Фактическият състав, който предвижда отговорността, включва виновно противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреди при и по повод изпълнението й. Тази отговорност не се презумира, а възниква само когато изпълнителят на възложената работа причини вреда като резултат от виновното му и противоправно поведение. В исковата молба ищецът Д. е описал вида и интензитета на твърдяните за понесени от него неимуществени вреди, но липсва конкретност на фактите относно деликтното поведение на изпълнителя – директора на РУ”СО” – Ямбол. Общото твърдение, че директорът е бил наясно, че не е налице осъществено дисциплинарно нарушение от страна на ищеца и че директорът се е позовал на предходно дисциплинарно наказание при определяне вида на дисциплинарното наказание, не сочат на конкретно противоправно поведение на прекия причинител на вредата. Не е изяснено в какво се изразява противоправността на поведението на изпълнителя на възложената работа – дали не е изпълнил или е нарушил свои конкретни задължения, произтичащи от закона и кои са те, налице ли е недобросъвестност при изпълнение на служебните му задължения и при използване на служебното му положение, кои обстоятелства сочат, че директорът е знаел, че не е налице основанието за уволнение и т.н., като се има предвид, че отмяната на незаконно уволнение не е достатъчно да обоснове наличието на непозволено увреждане. Всеки един от елементите на деликта трябва да бъде заявен със съответното твърдение, като само вината се презумира. Или районният съд следва да изпълни задължението си по чл.129, ал.2 ГПК, във вр. с чл.127, ал.1, т.4 ГПК и да укаже на ищеца да отстрани нередовностите на исковата молба (В този смисъл е Решение №104/15.05.2014г. на ВКС по гр.д. №5422/2013г., ІІІ г.о.).
Водим от изложеното, ЯОС
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ Определение №78/15.01.2016г. на Ямболски районен съд, постановено по гр.дело № 2555/2015г., с което е прекратено производството по делото.
ВРЪЩА делото на ЯРС за продължаване на съдопроизводствените действия и за изпълнение на указанията, дадени в обстоятелствената част на настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.